Ябълкова история или Bessa Apple на гости на Малки неща

Израснала съм ябълките на баба и дядо. По време на летните ваканции се катерихме по клонестите дървета и заничахме иззад дебелите им стволове. После наесен се почваше голямото бране на ябълки. По няколко седмици беряхме плодовете, които струпвахме на големи виещи се камари като ябълкови пътеки, докато баба бавно и внимателно ги сортираше по размер. Когато имаш няколко тона ябълки съвсем естествено ябълката присъства на трапезата по всички поводи. Като малка не ги обичах. На фона на бананите ми се виждаха прозаични. Но така или иначе ябълкови сладкиши, печени ябълки и всевъзможни ябълкови десерти винаги са били част от духа на нашето семейство.

После аз пораснах, а майка ми и баща ми създадоха ябълкова градина от 6 декара. Зачетоха се за биологичното земеделие, искаха ябълките да са екологични и макар че не се сертифицираха тогава засадиха и отгледаха дръвчетата с много грижа и любов. Малко като на шега, но така става понякога - децата продължават някои от семейните традиции. В началото дръвчетата бяха крехки вейки, които майка ми грижовно привързваше към по-дебели от тях колчета; говореше им да дават здрави плодове и те има няма раждаха общо стотина килограма. Оставахме за нас и подарявахме на приятели. Малко по малко обаче дръвчетата пораснаха и почнаха да дават всяко по кажи речи стотина килограма. Нямат изяждане, а колкото и да подаряваме все има и за продаване.

Винаги съм разглеждала ябълковата градина като занимание на майка и татко. Понякога минавам да видя градината, да се порадвам на аромата на цъфнали ябълки напролет или да видя как наливат плодове през лятото, но освен да им помагам в брането през септември за друго не ми е оставало време. Тази година реших да им помогна да намерят начини ябълките, които отглеждат с толкова старание и грижа да стигнат до трапезата на повече хора, вместо да се взимат от прекупвачи, които ги пласират незнайно къде.

Кръстихме градината Bessa Apple. Bessa, за да отразява близостта до Бесапарските ридове и онова все още неизвестно местонахождение на древния град на Бесите - Бесапара. Говори се, че е нейде в района на тези ридове между с. Бяга и с. Козарско – родните села на моите родители - но и досега няма неоспоримо доказателство. А Apple – ами естествено, защото са ябълки.

Започнахме с участието си на фестивала „Открий себе си” (http://www.justbefestivals.com/), където посетителите имаха възможност да опитат и да си поръчат ябълки. Решихме да доставяме ябълките по домовете. Тази идея понякога ни създава грижи с трафика в София, но като цяло разнесохме вече няколко тона ябълки и догодина живот и здраве имаме опит и знаем как да запазим идеята, но да ни е по-лесно. За наша радост ни поканиха да участваме на Био и Еко изложението (http://www.viaexpo.com/index.php?option=com_content&view=article&id=137&Itemid=213%3C%3Dbg). Появи се като естествено продължение на идеята и ни донесе от онова вдъхновение, което се ражда когато Вселената ти намигва, за да ти покаже, че си на прав път.

Сайта www.bessaapple.com си е още пеленаче, но и той е факт. И може би най-вълнуващото за мен е малката кипра книжка „Ябълкови сладории”, която издадохме за всички, които обичат сладките неща. Точно 41 рецепти, подбрани от майка ми Дима Илиева и тествани през годините. Няма да излъжа, ако кажа, че с тези рецепти съм израснала, а сега като ги имам на книжка малко по малко започвам да ги пробвам и аз.

Така вече го докарахме и до повода за този пост. Водена от желанието си да пробвам различните рецептите, а и да ги споделям с други – малко и аз като на шега започнах една страничка във Фейсбук http://www.facebook.com/pages/Bessa-Apple/114976121898191. Освен, че представя събитията покрай Bessa Apple там включвам и рецепти от „Ябълкови сладории”. Напоследък рецептите, с които експериментирам са основно с ябълки, като ми харесва как всяка рецепта веднъж направена от мен си заживява в моята лична история, с различните поводи за приятелски срещи и събития.

Веднъж потопена в кулинарни занимания започнах да следя някои кулинарни блогове. Сред тях за моя радост е и блога на Мира „Малки неща”: http://www.facebook.com/pages/Bessa-Apple/114976121898191 Уж малки, а така истински постовете от Мира ме вдъхновяват с простотата си и ми носят късчета аромати и вкусове, не само като рецепти, но и като парченца пъстър и богат живот. Засякохме се с Мира на живо на Био и Еко изложението и се изкуших да я поканя на гости на ябълкова рецепта. За моя радост тя откликна положително и след поредица от мейли за уговаряне на деня и мястото на срещата тя се случи! С Мира приготвихме Печените пълнени ябълки и сигурно всеки път занапред като ги правя ще се сещам за нея! Реалното гостуване вкъщи пък се прехвърли във виртуално гостуване на нейния блог. Истински съм благодарна за отзивчивостта на Мира и за цялата подкрепа за организрането на това виртуално гостуване. Сигурно, ако се задържа на тази вълна тепърва в тази посока ще се случват гостувания, но и отново както с печените ябълки винаги ще свързвам бъдещи такива с първото, което се случва сега.

Рецептата и описанието на приготвянето ще видите на нейния блог (http://littlethingslife.wordpress.com/2010/12/15/%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%BC%D0%B8-%D0%B5-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82-bessa-apple-%D1%81-%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B5/), а за всички, които искат да опитат ябълките Bessa Apple, един екологичен мед от Белоградчишкия край, както и някои ябълкови и медени сладкиши бъдете добре дошли на един дъхав зимен следобед тази неделя. http://www.facebook.com/event.php?eid=125720944157942

Вълнуващи пухкаво уютни дни за всички и нека има чудеса по Коледа за всички ни!

Хората ветрове

Ясно е, че всички имаме различни таланти. Ясно е и че степента ни на удовлетвореност като човешки същества зависи до голяма степен от възможността ни да изразяваме тези таланти по смислен и за нас и за другите начин.

Талантът е семе, което носим и отглеждаме в градината на душите си. Разлиства се, дава плодове и после семена.

Вижте семената на тази снимка. Красиви в очакване на вятъра. Есента е топла, мека и ласкава тези дни, но ще дойде вятърът, ще понесе семената към други поляни и други гори ще отгледат новите треви напролет. Свободата дава нов живот, нова посока, нов хоризонт.

Познавам хора-ветрове. Те идват да извисят талантите ни, да ги запратят далече от нас, да им дадат нов живот на нови места и така да видим себе си в нова светлина.

Ако познавате хора-ветрове, знаете за какво говоря. Ако не познавате - потърсете. Техният талант е в това да дават простор на талантите ви. И те имат нужда от вас!

Благодаря на хората-ветрове в живота си и на тези, които ми позволяват да съм вятъра!

Открий себе си

Наскоро участвах в първия фестивал за личностно развитие и здравословен начин на живот "Открий себе си" (http://www.justbefestivals.com/). Освен всички други теми, които участието събуди в мен, мисълта ми трайно се закотви в самото заглавие "Открий себе си".

Открива ли човек себе си всъщност? И ако да, какво точно означава да откриеш себе си? Открила ли съм себе си или още се откривам? "Откриването" веднъж и завинаги ли е?

Като френски възпитаник нямаше как да не се сетя за поговорката "Qui cherche, trouve!"/ "Който търси - намира!", която Мадам Маринова - любимата ни класна - ни напомняше често в случаите, когато ни се искаше вече да сме намерили (който каквото търси). По-късно съм се сещала за тази поговорка в много случаи и то с голяма благодарност. Не съм си давала сметка как така често използваната поговорка в ученическите ми години постепенно е създала нагласата в мен, че търсенето е много по-дълго от намирането, но в крайна сметка, както много школи за щастието изтъкват, пътят е много по-важен от целта.

Разбира се тази поговорка носи и оптимизма, че щом вече си тръгнал, ще стигнеш и че резултатът е сигурен, макар и неопределен във времето.

Та ясно е, че ако не търсим няма да намерим, но как действително ставаме откриватели на себе си?

Преди години си бях залепила на стената едни думи на Кралица Изабела Кастилска, казани на Христофор Колумб преди плаването му за откриване на Америка. "Вървете право напред. Ако земята, която търсите не съществува Бог ще я създаде, за да възнагради смелостта ви!" Е, как да не откриеш, Америка след тези думи!?

Ето с такава вяра - мисля си - можем да намерим себе си! И всъщност с такава вяра може и да няма значение накрая намерили ли сме се или не.

Иначе не знам, ако някой ме попита така директно: „Абе ти открила ли си себе си?” какво ще отговоря. Най-вероятно ще кажа „Не”.

Може би откривам себе си кристалче по кристалче – като цветни парченца от калейдоскоп, които по някое време и мен ще ме изненадват с цветовете и комбинациите си.

Пътувам и по пътя откривам какво ли не. И най-вече доволството да знам, че резултатът е сигурен, макар и неопределен във времето.

За растежа

Преди няколко дена пресадих цветята. Подходящо било времето наесен за подобно занимание с корени, пръст и вода.
Искаше ми се да го направя миналата есен, но нито тогава, нито тази пролет намерих времето и желанието. Е, отне си цял следобед с ходенето за саксии, пръст, омазването и измиването на банята.
В такива моменти разбирам колко силно ми се иска да имам двор и земята да е под краката ми. Спомням си и баба ми, която леко замиташе пръстта от пътеката за някакви си 30 секунди. Както и да е.

Важното в случая е нещо друго. Всичките ми цветя, които за моя радост са с мен от 10-тина години отдавна бяха надраснали саксиите си. От теснотията корените им бяха прораснали през дупките. "Изяли" пръстта, която ги е захранвала се бяха преплели един в друг в плътна мрежа, която с мъка отлепвах от стените на саксиите.

Изуми ме силата на природата естествено! Но и ме грабна идеята за растежа и по-точно разбирането, че за да растеш не са достатъчни грижата и водата. И пространство е нужно! В тясното - оцеляваш. В пространството растеш!

Чувала съм, че и златните рибки затова били малки, защото се гледат в малки аквариуми, а в Япония с очите си видях златни рибки едри като шарани как плуват в езерата на дзен градините в Киото.

Това ще запомня от това разсаждане. За да растем и цветята и ние, че и златните рибки дори - имаме нужда от грижа, вода и пространство.

Ока и свещените пространства на душите ни

Новината, че Ока е в кома ме зашемети. Веднага си спомних последната ни среща в една топла априлска сутрин. Излезе да ме изпрати от кабинета си и на стълбите на сградата и със слънце в очите и косите си казахме до следващия път.

Ока е терапевт. Работи с метода на семейните констелации през индивидуална работа с хора. Запознахме се на едно градинско парти на една приятелка в Германия преди две години. По-късно дойде на мой семинар за ненасилствена комуникация и оттам започна нашата връзка.

Винаги се сещам за Ока със сияйно сините и очи, ведра, спокойна и тиха. Не мога да кажа на колко години е, но си мисля, че след 20-тина година може да заприличам на нея. Не физически, по-скоро като излъчване. И всъщност май не си мисля, а се надявам…

Когато Ока говори думите и са като свещени камъни: тежат си на мястото, иска ти се да ги чуеш отново или да си ги запишеш и може да си ги повтаряш като мантра. Думите на Ока са и дарове от най- дълбокото на това, което е. Сигурно и затова ги поднася грижовно както мамини ръце поднасят току що изпечен хляб. Отгледала ги за себе си, сега ги предава на другите.

От всяка наша среща съм си тръгвала вдъхновена. Ока просто присъства като връзка със свещените пространства на душите ни и в този смисъл времето прекарано заедно е истинско време. Нарекла кабинета си в Германия „Пространство за същественото”, цялата атмосфера вътре носи очарованието на истински съществените неща. Кабинетът и е храм за среща със себе си. И щом си там срещата е неизбежна.

След последната ни среща ми предстоеше да се омъжа. Заговорехме се за трансформацията, която този ритуал на прехода означава; напомни ми, че на немски сватба се превежда като Високо време т.е. повратната точка, крайното време за смяна на едно състояние с друго. Слушах я и се разсейвах от една клонка, чиято игра със слънцето шареше сенки по тапетите в кабинета. Усмихнахме се съзаклятнически на това неканено присъствие…

Ока е и творец – художник. Създава магични картини от думи; рисува свои мисли през кратки послания или мъдри фрази за вдъхновение: „Времето е назряло!” и „Аз съм майстор, който се упражнява.” са ми от любимите. Обеща да направи такава картина и за мен… Обещах да помисля какво да е посланието, което да нарисува…

Сега може и да нямаме друга среща с Ока в обичайния смисъл на думата; може и да не получа картината с послание, което още не съм открила, но си мисля, че ако създам „Пространство за същественото”, направя картината сама и продължа всичко, което мислехме заедно може би срещите ни ще са живи…

Водата и хората

Как да предадеш магията на водата? Като нагънато стъкло и тиха като мантия по дъното на застинало море, като плисък, ромон на поток, набрала сила морска вълна, като дъжд…

Водата не говори сама – винаги има камъчета, бряг, бряст, яхта, кораб и от досега между тях се ражда звука. И ние сме като водата – истинските ни звуци, нашата истинска житейска песен се ражда в досега с някой друг.

Можем да мечтаем сами в тихото за нещата, които искаме да създадем, но само в съюз с друг/и можем да осъществим себе си. Потенциалът ни не са случва сам. Потенциалът ни се буди от общуването с някой. И вдъхновението не идва само – идва с думите, действията и енергията на другите.

Като за първи път

Септемврийското море носи тишината на отминалото лято и обещанията на водата да помни ласките на слънцето през зимните месеци. Ветровете по това време са сънища, а Луната спътница на звездите светулки по тъмната повърхност на вълните.

В забавения ритъм на островите има късчета лято все още падащо по масите като онези розовите цветове на онези дървета храсти, които внасят цвят като сила за живот – слънчеви заклинания за страст и истина във всяко истинско лято.

Яхтите са верни като кучета – в мекото дърва по палубата има толкова вярност, така меко попиват стъпките ни в тисовата повърхност, че ставаме като пантери – нозете си движим с плавни приплъзвания и даже когато залитаме и ритваме таз или онази желязна част стъпвайки на дървото още повече го заобичваме.

Усещането за допир до дърво се разширява когато излизайки от водата с хладна кожа и грейнал от солената вода поглед стъпваме по топлото дърво. Стъпката ни става отпечатък за кратко, но достатъчно време, за да се почувстваме свързани с това дърво за много години напред. И нищо, че дървото помни много други стъпки – нашият мокър отпечатък по него попива с неповторимост, в която ни е уютно.

В живота на яхтата има нещо дълбоко свързващо- самото съжителство в което делиш и вода и храна, молиш се за вятър и търсиш най-тихия залив, за да напоиш тялото си със свежест а очите си с риби e уникално като микровечност. Уж не е кой знай какво, а е почти дразнещо натрапчиво като спомен. Не бих го нарекла зараза – заразно е нещо, от което се лекуваш. То е преживяване, което иска повторение – може и без него, но с него животът става по-богат. Водата, вятъра, платната и тишината на морето са запечатват в клетките ни като зов за завръщане. И ако сме верни на себе си се връщаме. И всеки път е като за първи път.

Мълчаливи уроци

14 – 30 септември 2009, с. Градище, с. Козарско, гр. София

Тази година навърших 33. Чудо голямо! Слънцето изгрява и залязва; от време на време вали; цветята цъфтят и прецъфтяват; кокошките на село кудкудякат като снесат яйце; миризмата на печени чушки подканя учениците за първия учебен ден. Много ли е или малко?

Спомням си преди години като станах на 20 как зададох въпроса:
- 20 години, много ли са или малко? - питам любимия си учител, разбира се. Първа година студентка вярвах, че човек цял живот се учи и ненаучен умира, както казва народната мъдрост и поглъщах купища книги с настървение и готовност да съм умна и начетена.
Винаги съм обичала кратките и ясни отговори. Искаше ми се и сега да чуя нещо просто и категорично, но вече имайки опит с отговорите му знаех, че отговорът дори и да е прост, може да ми отнеме време да го разбера. И се оказах права.
- Спрямо какво го мериш? - отвърна той.
Ей това пък най го обичах: да ми отговаря на въпроса с въпрос. Преди пет-шест години буквално избеснявах. Врътвах се и си казвах: „Надут дъртак. Пази си отговорите за себе си като много знаеш. И без тоз отговор ще мина.” Горда и избухлива, даже и не подозирах, че да ми задава въпроси е едовременно и отговор и урок. Обикновено, независимо от реакцията ми, той оставаше невъзмутим. Понякога леко поклащаше глава и чувах да промърморва „Когато се научиш да не се гневиш, ще си готова да чуеш и отговора.” От което разбира се още повече се разгневявах.

Е, тогава не се разгневих на въпроса. Бях леко разочарована, свъсих вежди недоволна, че пак се оказва нещо сложно, но поех дълбоко въздух и театрално пуснах едно:
- Амииииииии..... Зависи! – изстрелях след това.
- И от какво зависи? – знаех си, че няма да мина току така и щедро споделих измисленото.
- Много ще да е, ако го мерим с бебетата и малко, ако ще го мерим с бабите.
Той се усмихна, помълча достатъчно, за да се усъмня в отговора си и после благо каза:
- Виждаш ли, има отговори, които вече знаеш сама. Сега вече е време да започнеш да си вярваш повече, да питаш първо себе си и тогава другите. Моята мисия приключва не когато всичко си научила, а когато си научила достатъчно, за да знаеш как да намираш отговорите сама. Тогава ще започнеш да учиш другите и мисията ти ще приключва точно когато научат достатъчно, за да намират отговорите сами. Това ще е мярката ти за достатъчност.

Помня го този разговор. Бях на село при баба и гледах ябълката през прозореца как е наляла плод. Пак септември ще да е било. Помня го така както се помнят последните неща: последната целувка на угасваща любов; последното листо на тополота преди да падне сняг; последната чаша чай преди заминаването на приятел.

След тези думи той не проговори повече. В началото си мислех, че е някаква шега; някакъв необичаен урок по разчитане на мълчанието; част от някакво дзен обучение. Питах, виках, молех се, настоявах, изисквах, поставях ултиматуми и въобще май направих всичко, което можеше да бъде направено, когато един ден разбрах, че знам отговора. Казах си: „Трябва да спреш да правиш и питаш, за да чуеш и видиш отговора!”

Междувременно се изнизваха щастливи и ведри години. И ето ме, сега на 33. Много ли са малко ли са вече отдавна не ме вълнува. Започнах да уча хората точно както той предвиди и често си припомням думите му за най-сигурната мярка за достатъчност. Обикновено ДОСТАТЪЧНОТО идва най-неочаквано – точно както стана с мен и моя учител. Просто един ден намираме отговорите сами.

P.S.
Седнала съм в една друга градина, в едно друго село, в къщата на друга баба. И тук ябълката е наляла плод. Седя, гледам и слушам. И отговорите сами идват. Нали някой беше казал, че имаме по две очи и две уши, за да слушаме и гледаме два пъти повече отколкото говорим.

Каквото посееш това ще пожънеш!
„Таз година Маро, посях тикви от едно ново семе и гледай сега от две огнища само колко тикви ще берем. Хубаво семе излезе това новото!”

Отнема колкото отнеме плода да налее и узрее!
„А бре Насе бре, що си ми го скъсал туй грозде сега. Ми да го беше опитал първо бре. Ми то кисело още. Не му е времето сега – след две седмици се бере асмата.”

Зрелите плодове сами падат или не изискват усилие, за да се берат!
Гледам един орех пред себе си и се сещам като деца как беряхме зелени орехи. Голямо брулене с пръти и камъни беше. А те пустите като паднат и си отмъщават като цапат дрехите и ръцете.
Този орех обаче е в изоставено място - никой не го е брал и брулил на зелено и сега през септември орехите са разкъсали зелените си дрешки и приличат на смокини разпукали се от сладост. А по земята в меките треви падналите орехи се търкалят почти един до друг. Колко му е да се наведеш и да ги събереш.


Има уроци, които идват мълчаливо и учители, които ни дават отговорите си без думи.

Една жена

Тя стана рано. Отвари широко прозореца точно в 05:00, а сиво-белите и коси вече бяха хванати на кок с кафява шнола високо на главата. Валеше от онези внезапните дъждове на пресекулки – за кратко, но по много се изсипваше наведнъж, после спираше за има- няма 20тина минути и заваляваше отново. Капките падаха косо върху белите решетки на прозореца и мокреха сигурно на 20 сантиметра пода на стаята и. Затова и се налагаше да притичва я с хавлия, я с мека кухненска кърпа и да забърсва сръчно капките.

Независимо от дъжда, тя заставаше на прозореца в бялата си роба със странично закопчаване на врата и отривисто се оглеждаше и в двете посоки по калдъръмената уличка. В движенията и имаше нещо отчетливо и рязко и ми напомни часовой на пост или войник.

Утрото беше хладно и сигурно, за да пази кръста си се беше увила с дебело одеяло. Това топлещо средство затрудняваше ходенето и и за да пази баланс протягаше лявата си ръка назад, когато забързваше от прозореца към кухнята преди да се върне отново да избърше капките и да огледа улицата. Отстрани изглеждаше така сякаш ей сега ще се строполи на пода, но тя умело пазеше равновесие и нито веднъж дори не залитна поне.

Хотелската ми стая беше точно срещу прозореца и. Събудих се свежа и бодра малко преди 05:00 и седнах в удобното кресло да съзерцавам капките. После се появи тя и докато отворят кафетата към 08:00 вече имах няколко версии на живота и в главата си. Тя от своя страна вече беше минала стотици пъти разстоянието от кухнята до прозореца, забърсала капките и огледала улицата… Така и не дочаках да разбера дали и какво чакаше.

Тези жена, живееща до катедралата в Хайделберг ми напомни как никой освен нас не знае какво ни движи да действаме по определен начин. И че и най-безсмисленото за другите може да има смисъл за нас.

И най-важното: всеки има правото да действа точно така както вижда смисъл за себе си.

Зеленото, водопадите и тишната на Алпите

Исках да напиша разказ с такова име.

Оказа се, че се състои от заглавие и няколко страници тишина...

С нови очи

Иска ми се от време на време да мога да виждам себе си с нови очи. Да се срещам със себе си като за първи път. Да забравям коя си мисля, че съм. Да откривам първите си бели коси сякаш винаги са били там. Да се събуждам и да започвам първата си мисъл за деня не като продължение на много минали мисли, а като Начало.

Иска ми се да изненадвам себе си. Да преливам отвъд представите си за възможно. Да изследвам потенциала на всеки миг спрямо смелостта на въборажението си. Да се осмелявам да се виждам в светлината на всичко, което може да бъде, а не на фона на всичко, което е било.

Искам да съм вярна на живота, не на представата си за него! И вярна на себе си, а не на очакванията, които сама съм създала.

В тихото на себе си

Винаги съм вярвала, че думите са създадени, за да ме свързват с хората. И всъщност аз така живея: думите ми са посланици на мисълта ми, на чувствата ми, на съществото ми като цяло. В думите търся истината за себе си (и за другите също) и сякаш ако ги няма думите и мен ме няма и другите ги няма.

Майка ми ми е разказвала, че като бебе най-съм обичала да ми пеят или да ми говорят. Когато са ми говорели съм спирала да плача и обратно щом са спирали да ми говорят съм почвала. Може да се каже, че съм отгледана с думите и сигурно и заради това и до днес думите са мое убежище. Уютно ми е в тях като завръщане в комфорта на мамините ръце.

Когато сядам да пиша обикновено изчезвам в тихото на себе си и пишейки изплитам нишките на живота си. Там в тихото се срещам с грижовните думи. Те са жриците от градината на свободата. Без грижовните думи – едва ли бих съумяла да създам и половината от живота си такъв какъвто е сега. Те са кръстниците на мечтите ми.

Пак там са и мълчаливите думи - онези, които никога няма да кажа и никой няма да ми каже. Това са думите, които ме оставят без думи. Чувам ги, но няма как да ги изразя, да ги кажа или напиша.

Там са и простите думи. Дишай. Погали котката. Изрежи си ноктите. Направи си чай...

В тихото на себе си мълча и слушам. Разкошно е!

Фрайбург

Има градове, с които се сродяваш неусетно. Попадаш случайно и уж за веднъж, а после се завръщаш отново и отново за кратко, за малко повече или за колкото – толкова.

Когато дойдох за първи път във Фрайбург (преди точно две години) ме плени значението: град на свободата. Така и не се порових да разбера историческите корени на името, но и досега си мисля „Колко е хубаво да живееш в град на свободата!” Сигурно защото е сгушен в Шварцвалд, Фрайбург носи и усещането за уют от желана прегръдка и мирис на гора, свежест и дива природа. Град без претенция и без напъни за уникалност - съвсем очаквано по немски подреден - Фрайбург е пленително прост и по човешки обозрим.

Този път ме удивлява със зеленината – зеленилки по терасите, зеленото на гората, ливадите край реката… Не случайно се води най-зеленият град в света. И не толкова в буквално зеленото наоколо, колкото в нагласата на хората да живеят близо до природата, да развиват соларните системи за производство на електричество и водни електроцентрали и да бдят за зеленото съзнание за грижа и опазване на околната среда.

Има ли връзка зеленото и свободата? Може и да има, може и да няма. Но има ли значение всъщност, когато всяко посещение тук ме вдъхновява да живея по-свободно и по-зелено?

Еньовденски билки и росни треви

Еньовден дойде и тази година неусетно. Ето го – някак притихнал в пролуките между снощния и предстоящия дъжд. В дома ми ухае на дим от огъня, който палихме с мокри дърва и на билки и росни треви – щедър подарък от гората и полята.

Брах билките по здрач, че утрото обещаваше мъгли, а нощта вещаеше дъждове. И точно преди да стане тъмно разстлах поглед по поляните и потърсих „нишката” от тихи знаци, по които да позная онези цветя и билки, които чакат точно мен, да стъпя точно там, да протегна точно тази ръка… Ножичката щракваше тихо, цветовете скланяха горди стебла като поклон пред силата на земята, която ги е отгледала и в знак на смирение пред избора си да донесат точно тази сила, точно в моя дом, на точно този ден. Вдигах стъблата в някакъв унес - съкровени мигове в тайнството на природата. Иска ми се да напиша с благодарност, но реално е много повече от това. Как се благодари за всеобхватно единение с живото?

Стъпка по стъпка стигнах до шипковия храст, който беше прислонил стрък от бял равнец. Белият равнец падна с цвят сочещ бял храсталак и там до храсталака видях клонка закъсняло великденче и грейналите цветове на жълтия кантарион. Следвах реда, който билките избираха сами и знаех, че има смисъл да се редуват така; че точно така набрани ще донесат точно този аромат с нотки на поле, гора и свобода, които изпълват дома ми сега. И знам, че точно този аромат има своя смисъл за мен. Нищо, че не го разбирам.

Усетих кога е краят на това единение с тайнството. „Нишката” се изплъзна от ръката ми, знаците свършиха от раз. Поляната беше пълна с цветове, но те чакаха други стъпки и друга ръка да откъсне точно тях.

После в тъмното се появиха светулки и светулките ме отведоха до огъня... Стояхме няколко часа – много ли, малко ли - не знам. Когато си тръгнахме, заваля. Сигурен знак, че навреме се оттегляме. Взехме си точно толкова време колкото природата искаше да ни даде.

••••••••••••••••••••

По Еньовден виждаме повече, усещаме повече, някак по-тънка е границата между световете, които познаваме и тези, които искаме да познаем. И си струва да отделим време за тиха разходка в зеленото на полята, градинката зад блока или най-близкия парк.

Сигурна съм в едно: и нищо да не усетим, нещо ще усети нас; и нищо да не „видим”, нещо ще види нас. И всеки жест е от значение за тайнството!

Решенията перли

Има решения, които идват като чисти кристали. Откъдето и да ги погледнеш – отвсякъде блестят. Ясни, прости, безвъпросни истини. Истински разкош!

Но има и решения, които идват като таралеж в гащите. Откъдето и да ги погледнеш бодат. Загнездват остри ръбове в меките гънки на душата ни и колкото повече се опитваме да ги човъркаме, толкоз по-дълбоко впиват бодли. Остри, чепати изпитания с разклонения като многоглави скорпиони.

И отнема време да свикнем с бодежа. А като свикнем, започваме да се учим да му обръщаме внимание; да го изследваме без натрапчивото желание да спре. После по някое време разбираме, че с внимание и търпение бодлите се заглаждат, бодежа намалява, а таралежите придобиват мек блясък.

И така малко по малко се оказва, че сме си отгледали решение - перла.

Решенията перли също са красиви. С тази особеност, че отнемат време и ни учат, че майсторлъкът е в качеството накрая.

За семинарите

Живеем в свят, в който семинарите за много от нас са начин на живот. Дали ги организираме, посещаваме (като участници или асистенти) дали ги водим сами или в партньорства - много от нас вярваме, че винаги има какво да научим и да развием за себе си.

Впрочем като кажем „на семинар съм” няма много значение в коя роля сме. Във всяка роля ще намерим зрънцето смисъл, което да посадим в себе си. Обикновено се раждат неочаквани плодове и за щастие често са по-големи отколкото очакваме. Така си е струвало да прекараме определено време в търсене и/ или изследване на себе си и всички теми, които живота ни поднася, за да изпита умението ни да живеем пълнокръвно.

Ако разгледаме живота си като книга, някои семинари буквално започват нови глави. Има семинари, които отприщват потоци на жизнена енергия в нас, обръщат посоката на изборите, които правим, създават решителност за Крачките, които отдавна не смеем да направим или ни вдъхват толкова надежда и устрем, че няма мечта, която да ни се опре, стига да я поискаме.

Семинарите на Фондация „Същност” са такива семинари. Всеки от тях дава възможност да погледнем себе си и живота си по нов начин и да започнем нова глава, ако решим.

Визията на Фондацията е Щастлива България. Мотото и е: "Бъди промяната, която искаш да видш в света!"

Хем за всички, хем за всеки!

Лично за нас:

http://www.essencebulgaria.org/BG/kym_syshtnostta.asp

За възпитаването на децата ни:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#parents

За начина, по който общуваме:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf

За начина по който говорим, пеем и използваме гласа си:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#glas

За това как изгледаме:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#colours

За твореца в нас:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#art

Рокля в купа

Купих си хубава мадамска рокля – тъмно синя с плухички на точки. Казах си: "Айде нещо по така". Продавачките любезно ми обясниха да не я нося на химическо чистене: „Най-добре на ръка да я перете” – насочиха ме те.

Хм… Те май като ме гледаха и не познаха, че на ръка не съм прала от има няма 10-тина години. Даже и когато в пералнята ставаха жертви някои любими дрехи и пуловери пак не устоявах на изкушението да рискувам и с други любими. Реших да го мисля, като му дойде времето, платих и си заминах доволна!

•••••

Носих роклята, посъбрах комплименти (все пак мадамска рокля - няма как!) и ето че седя пред пералнята с въпроса: да рискувам или не.

Представям си как вадя роклята от пералнята, а плухичките с белите точки са заприличали на гирлянди. Или пък са се смалили дотолкоз, че роклята е заприличала на шал…Интересно би било.

Все пак си мисля „Абе колко му е: влизам банята, изпирам за 5 минути и готово! Едно време баба ми да не би все в пералня да е прала.”

Речено-сторено! Засилвам се, влизам в банята с прах и рокля в ръка и се сещам, че аз няма в какво да я изпера. Пустата му рокля! То верно - дрехите от пералнята на сушилнята директно отиват, ама за прането на ръка и леген е нужен. Направо чувам гласа на дядо ми: „Е, така е то еманципация – еманципация и после няма един леген в къщата.” Ами сега?

Че като хванах една голяма купа за салата, че като сипах прах вътре и като налях хладката водица, че като бухна една пяна, че като ми хареса това ми ти пране на ръка!

•••••

Роклята сега съхне и полюшва плухички, а аз се чудя да си купя ли леген или нова мода с пране в салатни купи да измисля? J

Дъждовете магьосници

Обичам да вали. За мен всеки дъжд е магьосник: превръща пространствата навсякъде по света, където ме е застигал в уютни малки миди, в които като перли съзаклятничим с приятели на по чаша чай. Раждат се росни идеи и обикновено по вода им върви да се случат както ги искаме. А чаят с топлината си ни загръща в тихо безвремие.

Сигурно в дъждовна утрин съм била зачената, че и досега в подобни утрини душата ми се разстила да поеме небесната вода като благословия; косите ми се напояват и къдрокоса стъпвам дива, свободна и щастлива в огледалните локви с онзи детския ентусиазъм, когато водата не мокреше и сухите дрехи бяха без значение.

От всички дъждове най-обичам дъждовете през юни. Те са магьосниците, които превръщат улиците в реки от чай (ех, само да цъфнат липите!); цветовете на розите стават извори на жива вода, а косите ми отглеждат от свободата на птиците.

И кога, ако не сега да си пусна "Тихият пролетен дъжд" на Нона Йотова. :)

http://www.youtube.com/watch?v=BiPSHKFbl4s

Дивната пролет на май

Дойде времето на черешите! Плодове на зрялата пролет. Не плахата пролет на джанките; не знойната пролет на липите, а дивната пролет на май.

Събрали първите слънчеви лъчи и първите пролетни дъждове черешите са алена сочна истина, хрупкаво блаженство, вестителки на лятното опиянение, съблазън и отдаване.

Ягодите са техни верни предвестници. Тихи свидетели на силата на пръстта да ражда сладост и радост, узряват неусетно току преди да цъфнат акациите, а кестените да вирнат цветове като бели свещички по коледна елха.

Ягодите и черешите!

Дивната пролет на всеки май.

За смисъла

Упойва ме присъствието в един свят от ведри начала и смисъла на малкото думи с много смисъл...

За дните

Животът не е за един ден. Той е за много дни напред.

И дните не са, за да си приличат, а за да се различават.

Като хората – всеки ден е уникален и няма повтаряне.

Всеки ден е оригинал. А оригиналът винаги е един.

За божурите и самодивите

Заглеждали ли сте се в божурите? Когато са все още пъпки те са зелени и само едно тайно прозорче–прорез издава цвета им – дали ще са винените божури за избухваща страст или белите божури за свенливи обещания.

Присъствали ли сте на разцъфването на божур? Когато божурът разцъфва се превръща в кръгла всеотдайност и за няколко минути диша... зелените листи на пъпката освобождават цвета и приканват въздЪха да погали и раздели листите... това е танцът на божура с въздуха... представете си тихото дихание на разтварящите се листи... Когато цветът е готов се покланя и застива в очакване – нечий самодивски поглед да ги откъсне за свещенодействието на любовта.

А чували ли сте как падат прецъфтели божурени цветове? Ще ви кажа.

Ронят се с въздишка и разполагат винени дири – тайни пророчества по земята – съзвездия от смисъл, изненада и обещание. Те са тайните карти, на които самодивите отбелязват еньовденските поляни и броя на билките за омайното биле.

И ако вземете току що паднали божурени цветове и поръсите гърба на любим човек – досегът с кожата ще запази цвета им винен, а заедно с цвета се съхранява и спомена за самодивския поглед и местоположението на поляните.

После листата изсъхват винени и се готвят за танца с огъня на Еньовден.

И живота се пише

Не съм писала от няколко месеца в блога си, заета да пиша живота си, да творя, да дишам пролетта навън, да отлитам с вятъра, да чета по нападалия сливов цвят, да привиждам истории за разкази и нишките на онзи роман, който узрява в мен както израства пъстроока фея...

Застигаха ме от онези кратки вдъхновения, които всеки пишещ скътава в пазвата си на топло – да отлежат като старо вино и знам, че като към ненапита вода ще посегна към тях в миговете когато музите ме навестяват и казват „сега или никога.”

Има периоди за писане и периоди, в които пишем живота си.

Но и когато пишем, пак пишем живота си. Така е то - голямо писане пада :)

Къщите се раждат и узряват като дрян.

Нали знаете как дрянът цъфва пръв, а зрее и се бере последен.

Копнежът за къща-дом „цъфва” според мен още щом се родим. Раждаме се като че ли с копнежа да създадем за себе си отново това, което току що сме напуснали – сигурно, уютно и свещено място – извор на енергия, вдъхновение и сила.

А самото създаване на това пространство - къщата-дом е знак за зрялост и свидетел за готовността ни да създаваме възможности за другите.

Преди да сме създали изначалния си копнеж може би няма как да насочим истински цялата си енергия в посоките, които избираме за себе си.

Без къщата дом/извор/храм сякаш нямаме силата на корените, които захранват високите върхове, смелите мечти, дръзките начинания.

Може би когато построиш за себе си връзката с първоизточника разбираш, че ако това можеш да направиш всичко можеш да направиш.

Една българска поговорка казва: „Мъжете строят къщи, жените създават домове.” Всъщност и двете са един и същ копнеж, обединени заедно в тайнството на живота в търсене на изначалната връзка.

И моментът, в който го създадеш за себе си вече можеш да дадеш възможността на някой друг да го направи.

И създаваш живот и моментът, в който го родиш му подаряваш възможността и изпитанието да създаде за себе си връзката с единството, което току що е прекъсната.

Когато оберем дряна в живота си вече имаме в кошницата си всичко нужно, за да създадем живот.

Като се замисля за голяма част от приятелите ми, които имат деца – децата им са предшествани от създаването на къща-дом.

Щом животът го е създал така, така и е редно да бъде.

Заедно

Какво означава заедно? За – едно утвърждаване на единството ли е?

И ако да как се постига това единство?

Заедно-то предполага ли сливане?

Сливането единство ли е?

Когато не сме заедно не сме ли пак едно?

Как едно-то се променя когато му сложим едно „за” отпред?

И променя ли се всъщност?

За-едното – цялостност ли е?

Има ли цялостност без за-едност?

Цялостта само-достатъчност ли е?

Само-то и едно-то едно и също ли са?

И ако – да, достатъчно ли е едно-то?

В крайна сметка едно и заедно опозиция ли са?

Или различни проявления на единството и цялостта?

Сол и пипер

Стривам си ги с камък. Камъкът е една красива морска находка от Карадере. Червеникаво-сив и лъскав и някак призван да служи на ръцете ми в тази важна кухненска задача – соленето и подправянето на храната.

Като сложа зърната чер, зален, червен и бял пипер на дървената чиния те се разтичват на посоки и често се търкулват към поръбения край, където се подреждат като лястовици на жица. Придърпвам ги към центъра, нежно поставям камъка върху им и с лек натиск усещам разпукването на зърната. Докато са шарени са като натрошени коледни играчки. (Спомням си едно време като се счупеха играчките, за да не ги изхвърлим ги натрошавахме на дребно с буркан и после ги залепвахме по картички и апликации.)

След няколко натиска, последвани от по-леки изпуквания пиперените зърна се превръщат в ароматен сив пясък. Ако продължа да си играя с камъка и започна да ги трия едно в друго постепенно сивия пясък става сива пепел.

Наградата от това усилие е в аромата на прясно счукания пипер. Сякаш дървото и камъка създават средата, в които Ароматът да се роди по-силен, пълнокръвен и огнен.

Морската сол е по своему своенравна. Натискът, който изисква е осезаем, почти с напрежение в мускулите. Раздробява се сравнително бързо на остри кристалчета и лесно става на пясък, но от пясък да стане на пепел още не съм успявала. Дали защото се родее с камъка и не иска да му отстъпи по сила или защото иска да се различава от пипера и да доминира в паничката - не знам.

При солта няма и награда в аромата. Може би само когато кристалчето попадне на току-що сварен картоф се размеква заедно с маслото и тогава добавя онази своя неповторимост заради която и прощаваме всички своеволия. J

Иначе триенето на солта и пипера ме сродява с някаква моя представа за дивата жена и се превръща в ритуал, който захранва душата ми с изначалност, с истината на първобитните неща. Първобитни като първо битие!

И така добавя вкуса на море - от камъка и на гора - от дървото. И после поръсва вечерята с онази особена тайнственост на жената пазителка на дома и огнището. Дори в домове, в които няма огнище!

За думите

Вярвам, че думите са посланници на силата ни да творим живота си! Те са извезаните амулети върху бялото платно на дните ни, които ни пазят да сме себе си.

Затова ми е странно бездумието, което ме застигна последните месец и половина. Вярно, двата зимни вируса, обсебиха дните ми от началото на годината и прогониха всяко вдъхновение със свирепа кашлица. Така за писане – нямах муза, за говорене – нямах глас. Но все пак ми е странно как търсех, а не откривах онази енергия, която превръща думите в посланици и амулети.

Всъщност до днес виждах думите как се реят като разноцветни балони в широките светли пространства на дома, който обитавам; мислено ги пренареждах като магнитчета по хладилник, започвах наум кратки есета, тихи идеи и спонтанни мисли... и в крайна сметка ги духвах като шепа брокат да създават сами своя смисъл.

Най-интересното в бездумието, което ме беше застигнало е, че неусетно светът ми се насели предимно с думите на другите. Така твърде многото чужди думи заскрежиха прозорците на вътрешната ми истина и се загубих в лабиринта на себе си.

За щастие (ето на!) днес музата на февруарските съботи се появи между двете чаши чай от босилек и мащерка (за укротяване на кашлицата) и доведе със себе си думи, които се пребориха да се подредят в текст. И сякаш писането разтопи скрежта и подобно кристални капки потичат надолу към мен всички отговори на въпроса “какво наистина искам?”.

В края на краищата и бездумието роди рожба: Лесно е да загубиш себе си в думите на другите. Важно е да намериш себе си и тогава.