За мислите и свободата

Дали защото съм Близнаци (макар и на границата с Телец) или по друга някоя дълбока причина – не знам, но винаги съм извличала удоволствие от бързата мисъл – моята или на другите – както и някакъв вид преклонение пред силата и да създава реалности.
Макар да съм човек на действието много повече отколкото на старателното обмисляне на нещата, често оставям мисълта ми да се рее и често „закачам” по някоя вдъхновена идея или представа за света на връщане.

Предизвикателството за хора като мен е осъзнаването, че истинската сила на живота е в чувствата, а не в мислите и оттам насетне разбира се търпеливото свързване, разпознаване, назоваване на тези чувства.

Мисленето за света, хората и идеите за много от нас е една рамка, в която сме подредили нещата така както си мислим, че е най-добре. Мислим си какво е най-добре за нас, какво е най-добре за другите и за света също може да си мислим - как е редно да се развива този свят примерно.

Това мислене предполага някаква категоризация – „това ми харесва”, „това не ми харесва”, „съгласна съм с него”, не съм съгласна с него”, да, правилно постъпи”, „не, не се прави така”.

Дотолкова доколкото оставаме в плен на ума си, категоризацията на реалността, хората и ситуациите в полярността „да”/ „не”; „правилно”/ „грешно”; „черно”/ „бяло” е неизбежно. Така се раждат преценките ни – наречете го и лично мнение (може да е и аргументирано дори)- все съждения, които ни дават лъжовно усещане за контрол върху реалността и нашата роля в нея.

Сигурно не е случайно, че съденето на определен човек в съда се свързва с вкарване в затвор.

Килия, решетка, рамка.

Съденето за реалността и хората е същото. Вкарваме реалността в рамка. Слагаме човека в клетката на собствената ни представа за него.

Случвало ли ви се е да искате да направите нещо и някой да ви каже „е това не е за теб” или „няма да се справиш като те познавам”? В моя опит подобно отношение към мен дори от хора, които са ми близки и обичам, страшно много боли. Боли от желанието ми да ме видят свободна, волна, окрилена, а не в плен на тяхната представа за това коя съм.

Този плен впрочем може да е и мой собствен. Имаме представа/ съждения за себе си също. „Аз съм добър човек” или „Аз съм непостоянен и често си сменям мненията.” По този начин сами не си даваме свободата да се видим такива каквито искаме и можем да бъдем.

Насилието в живота ни има много форми на проявление, но тези фините нива на насилие не ни се набиват толкова на очи, както физическите прояви на насилие.
Някой се сбил на улицата и отиваме да ги разтървем веднага, а кой ни разтървава нас от собствените ни присъди/ рамки/ окови на мислите и преценките ни. Кой ни разтървава и в отношенията ни с близки, където сме в плен на представата си за тях? Питаме ли се как се чувства даден човек, на когото току що сме казали „ това не е за теб, откажи се”? Питаме ли се ние как се чувстваме когато някой ни каже „няма да се справиш” или „ти си силна, каквото и да ти струва ще минеш през това.”

Когато сме надраснали представата, която хората имат за нас много боли да продължават да те виждат като представата си, а не като това, което вече си.

Боли и когато искаш да бъдеш видян просто като човек с всички човешки стремежи, мигове на отчаяние, вдъхновение и болка…

Така или иначе богатството на живота е във възможността да се срещаме всеки ден с нови очи, да се виждаме такива каквито сме сега, а не каквито сме се познавали преди.
Да разглеждаме всяка ситуация като нова, защото всеки ден и ние сме различни.

Богатството е в свободата. Да освободим очите си да виждат нещата такива каквито са, а не каквито си мислим, че са – защото мисълта е сила не може да бъде подценявана току-така.

Ненасилствената комуникация ме е учила и учи и до днес да внимавам с преценките си, да виждам, ама наистина хората такива каквито са сега, да изследвам, питам, търся, да съм любопитна, а не предубедена, да съм отворена да се изненадвам от всеки и всичко всеки ден…

Големият подарък е, че все по-често се познавам свободна и виждам свободни хората.

Ако ви се изследва всичко това в група съмишленици, заповядайте утре на „Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf

За чувствата и свързването с тях ще пиша по-натам...

и хайде днес да сме свободни :)))

Фрайбург

Има градове, с които се сродяваш неусетно. Попадаш случайно и уж за веднъж, а после се завръщаш отново и отново за кратко, за малко повече или за колкото – толкова.

Когато дойдох за първи път във Фрайбург (преди точно две години) ме плени значението: град на свободата. Така и не се порових да разбера историческите корени на името, но и досега си мисля „Колко е хубаво да живееш в град на свободата!” Сигурно защото е сгушен в Шварцвалд, Фрайбург носи и усещането за уют от желана прегръдка и мирис на гора, свежест и дива природа. Град без претенция и без напъни за уникалност - съвсем очаквано по немски подреден - Фрайбург е пленително прост и по човешки обозрим.

Този път ме удивлява със зеленината – зеленилки по терасите, зеленото на гората, ливадите край реката… Не случайно се води най-зеленият град в света. И не толкова в буквално зеленото наоколо, колкото в нагласата на хората да живеят близо до природата, да развиват соларните системи за производство на електричество и водни електроцентрали и да бдят за зеленото съзнание за грижа и опазване на околната среда.

Има ли връзка зеленото и свободата? Може и да има, може и да няма. Но има ли значение всъщност, когато всяко посещение тук ме вдъхновява да живея по-свободно и по-зелено?