![](https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhp6Sosei5T-KU9Ngxl1IUVdOwg6aSQ-I86I2WvMLA1EnYw16Plq6swd92G4FTHbd4pQjxNnQGYl1L2ug-0dAo8vg_woz5pGwJzUhxmN04bT397ykXGjbzQ-cC41dOxrzIQYZoUOP5KC0k/s200/Picture+058.jpg)
Къщите се раждат и узряват като дрян.
Нали знаете как дрянът цъфва пръв, а зрее и се бере последен.
Копнежът за къща-дом „цъфва” според мен още щом се родим. Раждаме се като че ли с копнежа да създадем за себе си отново това, което току що сме напуснали – сигурно, уютно и свещено място – извор на енергия, вдъхновение и сила.
Без къщата дом/извор/храм сякаш нямаме силата на корените, които захранват високите върхове, смелите мечти, дръзките начинания.
Може би когато построиш за себе си връзката с първоизточника разбираш, че ако това можеш да направиш всичко можеш да направиш.
И създаваш живот и моментът, в който го родиш му подаряваш възможността и изпитанието да създаде за себе си връзката с единството, което току що е прекъсната.
Като се замисля за голяма част от приятелите ми, които имат деца – децата им са предшествани от създаването на къща-дом.
Щом животът го е създал така, така и е редно да бъде.