неделя, 3 април 2011 г.
Нов блог
Здравейте мои скъпи и най-първи последователи!
Този блог събра първите ми осмелявания да пиша и да публикувам написаното от мен с вярата, че имам какво да кажа и че казаното ще има смисъл за хората, които ще го прочетат.
Благодарение на вас, коментарите и окуражаванията ви малко по малко събрах желание и смелост да създам и подържам блог и на личната си страница (http://emiliailieva.com/). Понякога пътят става ясен в движение и макар да не мога да предвидя всичко по развитието на новия блог отсега, имам желание да е извор на вдъхновение за всички, които ще го посетят, а мен все така ще ме вълнуват темите как израстваме, какво ни вдъхновява, как можем ние да бъдем вдъхновители и разбира се как се свързваме със себе си и другите.
Всички сте поканени на новия ми блог, а ето и първата статия Дзен и емпатия: http://blog.emiliailieva.com/?p=52&preview=true
Благодаря ви, че бяхме заедно досега тук и се надявам да останем заедно и занапред!
До нови срещи - реални и виртуални :)
неделя, 20 март 2011 г.
За харизмата и преподаването
Дали харизмата като умение да вдъхновяваш е вродено качество или е умение, което може да бъде усвоено от всеки?!
Аз лично вярвам, че всеки може да бъде харизматичен. Всеки може да е неустоимо привлекателен, презентациите му да са съвършена изява на убежденията му и думите да светят и създават светове за тези, които го слушат.
Мисля го като умението да караш кола. Ще се научиш да караш, ако наистина искаш и проявиш нужното упорство и постоянство. Като се има предвид, че взех книжка на 30 години, късаха ме няколко пъти и в началото треперех, сядайки зад волана определно знам, че не ми беше лесно. Сега се мисля за внимателен шофьор и с грижата на любими приятелки и няколко верни мъже (брат ми, баща ми и съпруга ми) смея да кажа и че шофирам добре.
С харизмата и вдъхновението не е така. Родила съм се с доза вдъхновение в повече и обикновено имам достатъчно както за себе си така и за другите. Сигурно и затова в професията ми на обучител хората често споделят, че най-вече си тръгват от обучения вдъхновени. Аз го приемам като обещание за промяна. Вдъхновените хора предприемат действия, следват нещо ново или преоткриват старо, но каквото и да е винаги има ефект върху живота им - мимолетен и значим по невидим начин. И ако това се е случило значи си е струвало времето прекарано заедно.
Вярвам също така, че има два пълноценни начина да научиш някой на нещо: ако ти е дадено и ако си изстрадал пътя си до него. И двата са белег за мъдрост и знак за автентичност.
Така аз мога да науча някой да кара кола, защото знам всички вътрешни страхове и разочарования, проблемите с паркирането, нервните шофьори и пълната безпомощност на моменти. Така знам на кое да обърна внимание, как да предам определени уроци, знаейки какво би ми помогнало на мен тогава, когато се потях зад волана. Да, но аз не станах инструктор :))
Със същата сила обаче важи, че съм се учила и още се уча да мълча, да се свързвам с хората и света в безмълвна съпричастност, да чувствам повече отколкото мисля и съответно една съществена част от професионалните ми интереси са именно в сферата на емпатията, комуникацията и свързването отвъд думите. Има си и мъдра фраза за това "Най-добре преподаваме това, което имаме да научим".
От друга страна това с вдъхновението ми е дадено, а ако ни е дадено да го можем то обикновено е също и за да можем да го предадем натам към другите.
"Харизматичният презентатор" е първият еднодневен семинар, който водя точно заради това. Петък, 25 март 2011 от 10:00 до 17:00.
Повече информация с поканата във Фейсбук: http://www.facebook.com/event.php?eid=107520575997517
Вдъхновена нова седмица и до нови срещи!
П. С. Ако темата ви вълнува, но датата, времето или цената не, дайте знак да помислим за алтернативи. Каквото знам съм отоворена да споделям и стига да има взаимно желание ще се намери и подходящият начин.
Аз лично вярвам, че всеки може да бъде харизматичен. Всеки може да е неустоимо привлекателен, презентациите му да са съвършена изява на убежденията му и думите да светят и създават светове за тези, които го слушат.
Мисля го като умението да караш кола. Ще се научиш да караш, ако наистина искаш и проявиш нужното упорство и постоянство. Като се има предвид, че взех книжка на 30 години, късаха ме няколко пъти и в началото треперех, сядайки зад волана определно знам, че не ми беше лесно. Сега се мисля за внимателен шофьор и с грижата на любими приятелки и няколко верни мъже (брат ми, баща ми и съпруга ми) смея да кажа и че шофирам добре.
С харизмата и вдъхновението не е така. Родила съм се с доза вдъхновение в повече и обикновено имам достатъчно както за себе си така и за другите. Сигурно и затова в професията ми на обучител хората често споделят, че най-вече си тръгват от обучения вдъхновени. Аз го приемам като обещание за промяна. Вдъхновените хора предприемат действия, следват нещо ново или преоткриват старо, но каквото и да е винаги има ефект върху живота им - мимолетен и значим по невидим начин. И ако това се е случило значи си е струвало времето прекарано заедно.
Вярвам също така, че има два пълноценни начина да научиш някой на нещо: ако ти е дадено и ако си изстрадал пътя си до него. И двата са белег за мъдрост и знак за автентичност.
Така аз мога да науча някой да кара кола, защото знам всички вътрешни страхове и разочарования, проблемите с паркирането, нервните шофьори и пълната безпомощност на моменти. Така знам на кое да обърна внимание, как да предам определени уроци, знаейки какво би ми помогнало на мен тогава, когато се потях зад волана. Да, но аз не станах инструктор :))
Със същата сила обаче важи, че съм се учила и още се уча да мълча, да се свързвам с хората и света в безмълвна съпричастност, да чувствам повече отколкото мисля и съответно една съществена част от професионалните ми интереси са именно в сферата на емпатията, комуникацията и свързването отвъд думите. Има си и мъдра фраза за това "Най-добре преподаваме това, което имаме да научим".
От друга страна това с вдъхновението ми е дадено, а ако ни е дадено да го можем то обикновено е също и за да можем да го предадем натам към другите.
"Харизматичният презентатор" е първият еднодневен семинар, който водя точно заради това. Петък, 25 март 2011 от 10:00 до 17:00.
Повече информация с поканата във Фейсбук: http://www.facebook.com/event.php?eid=107520575997517
Вдъхновена нова седмица и до нови срещи!
П. С. Ако темата ви вълнува, но датата, времето или цената не, дайте знак да помислим за алтернативи. Каквото знам съм отоворена да споделям и стига да има взаимно желание ще се намери и подходящият начин.
петък, 18 март 2011 г.
Мълчанието вечност
Понякога срещам хора, в чието присъствие чувам себе си. И не е нужно да правят или да казват каквото и да е. И мълчанието им ми позволява да се чуя. Или може би, точно чувайки мълчанието им, имам пространство да чуя себе си. Когато нямам думите им, в които да се разсейвам, намирам своите и ги чувам ясно. Тогава разбирам колко е важно не просто да не казваш нищо, а да мълчиш за другия, за да чуе себе си. А когато чуеш себе си може и да няма какво да кажеш.
Може да го наречем с много имена. Присъствие в настоящето, емпатия, будност са някои от често използваните. Както и да го наречем е подарък. Мисля си, че се развива с годините. Сигурно с времето се научаваме да говорим все по-малко и да казваме все повече, а накрая и мълчанието ни е наситено със смисъл.
Това е мълчание, в което намираме отговора и го чуваме с четири уши - нашите и на този, който ни слуша. Валидно е даже и да не сме си казали много. Който е посядал до баби на село, седнали на пейки пред къщите си след залез знае за какво говоря. Сядаш до тях и си тръгваш омиротворен. А те най-много да са те питали "Ти, чийно дяте си?". Или до овчари, чакащи жаркото слънце да превали на запад. Чакаш с тях, разменяте по едно "Ей, гояма жега, ей!" и продължаваш пътя си почти просветлен.
Понякога мъдростта на "простите" хора, ние "умните" имаме да я учим със съзнателно усилие.
В крайна сметка мълчанието е досег с безграничността. Имало е и винаги ще има мълчание, каквито и да са били думите, изречени междувременно.
И така докато се научим да говорим, идва времето да се учим да мълчим.
Може да го наречем с много имена. Присъствие в настоящето, емпатия, будност са някои от често използваните. Както и да го наречем е подарък. Мисля си, че се развива с годините. Сигурно с времето се научаваме да говорим все по-малко и да казваме все повече, а накрая и мълчанието ни е наситено със смисъл.
Това е мълчание, в което намираме отговора и го чуваме с четири уши - нашите и на този, който ни слуша. Валидно е даже и да не сме си казали много. Който е посядал до баби на село, седнали на пейки пред къщите си след залез знае за какво говоря. Сядаш до тях и си тръгваш омиротворен. А те най-много да са те питали "Ти, чийно дяте си?". Или до овчари, чакащи жаркото слънце да превали на запад. Чакаш с тях, разменяте по едно "Ей, гояма жега, ей!" и продължаваш пътя си почти просветлен.
Понякога мъдростта на "простите" хора, ние "умните" имаме да я учим със съзнателно усилие.
В крайна сметка мълчанието е досег с безграничността. Имало е и винаги ще има мълчание, каквито и да са били думите, изречени междувременно.
И така докато се научим да говорим, идва времето да се учим да мълчим.
вторник, 8 март 2011 г.
"Всичко, което не е дадено е загубено!"
"Всичко, което не е дадено е загубено" е индианска поговорка. Провокира ме още първия път, в който попаднах на нея. Не с нещо друго, а с лаконичната си истина. Ако не даваш това, което знаеш и можеш - губиш го. Нито знанието има смисъл за теб, нито уменията ти имат смисъл за другите. Просто е.
Или даваш или губиш преобръща представата, че с даването остава по-малко за нас. Давайки печелят всички. Знанията и уменията ни придобиват смисъл и обогатяват, замислят, вдъхновяват, ентусиазират... И няма значение по кой начин даваме. Важно е енергията ни да се лее навън в различните проявления, които животът гарантира за всеки от нас. Да искаме да споделим талантите си, да изявим заложбите си, да имаме своя уникален принос в живота, да следваме пътя си, да се раздаваме осъзнато, да сме щедри...
Наскоро прочетох "Племена" на Сет Годин. Казал го е и той, макар и по друг начин и в контекста на лидерството. Ако искаш да си лидер в живота си се научаваш да даваш от себе си, от страстта си, от собствената си неповторимост... Разбира се, обръща внимание и на това защо много от нас не го правят. Причините са всеизвестните страхове - да не ни критикуват, да не се изложим, да не се провалим... И не че е лесно да ги преодолеем, просто няма друг път!!!
Впрочем чудя се какво ли би станало, ако слънцето се страхуваше да свети, защото някои го критикуват, че свети твърде силно? Или ако дърветата се страхуваха да растат, за да не им се обиди някой, че ще го засенчи? Или птиците се страхуваха да пеят, за да не ги разкритикува някой, че смущават тишината?
Очевидно е, че страховете не са природосъобразни :)
Пиша този пост като напомняне за себе си, че каквото не успея да дам, ще бъде загубено и няма да има значение какви са причините.
Пиша го и като напомняне за всички, които ще прочетат това: Каквото не успеем да дадем, ще бъде загубено и няма да има значение защо така се е получило.
Или даваш или губиш преобръща представата, че с даването остава по-малко за нас. Давайки печелят всички. Знанията и уменията ни придобиват смисъл и обогатяват, замислят, вдъхновяват, ентусиазират... И няма значение по кой начин даваме. Важно е енергията ни да се лее навън в различните проявления, които животът гарантира за всеки от нас. Да искаме да споделим талантите си, да изявим заложбите си, да имаме своя уникален принос в живота, да следваме пътя си, да се раздаваме осъзнато, да сме щедри...
Наскоро прочетох "Племена" на Сет Годин. Казал го е и той, макар и по друг начин и в контекста на лидерството. Ако искаш да си лидер в живота си се научаваш да даваш от себе си, от страстта си, от собствената си неповторимост... Разбира се, обръща внимание и на това защо много от нас не го правят. Причините са всеизвестните страхове - да не ни критикуват, да не се изложим, да не се провалим... И не че е лесно да ги преодолеем, просто няма друг път!!!
Впрочем чудя се какво ли би станало, ако слънцето се страхуваше да свети, защото някои го критикуват, че свети твърде силно? Или ако дърветата се страхуваха да растат, за да не им се обиди някой, че ще го засенчи? Или птиците се страхуваха да пеят, за да не ги разкритикува някой, че смущават тишината?
Очевидно е, че страховете не са природосъобразни :)
Пиша този пост като напомняне за себе си, че каквото не успея да дам, ще бъде загубено и няма да има значение какви са причините.
Пиша го и като напомняне за всички, които ще прочетат това: Каквото не успеем да дадем, ще бъде загубено и няма да има значение защо така се е получило.
неделя, 6 март 2011 г.
От кого зависи прошката?!
Днес е Прошки. Един празник, който ни учи да сме мили и снизходителни един с друг и да не носим горчивина в себе си по отношение на минали събития.
Личната ми представа за прошката като вътрешен процес малко не пасва на начина, по който искането и даването на прошка се практикува според празника, но така или иначе считам празника за възможност за истинско свързване между хора, които ги е грижа да градят отношенията си съзнателно.
Самият акт на искане на прошка с думите "Прости ми!" може да означава желание да поемем отговорност за делата си. Говори за осъзнатост. Отделили сме време да разгледаме живота си и случките в него през призмата на собствената си роля като техни създатели. Съответно равносметката винаги е с две полета: събития, които са донесли на мен и на хората, с които съм свързана радост и такива, които не са. Последните често считаме за грешки. Разбира се винаги можем да мислим за грешките като за уроци, винаги можем да извлечем поуки от тях и да натрупаме мъдрост, но истинската мъдрост е в това да признаем, че ни се е искало да имаме силата, осъзнатостта, търпението и там каквото, за да предприемем действия, които биха позволили протичането на събитията по друг начин. Мъдростта не е в това да си кажем "сбърках!", защото самата идея за "грешка" вече ни прави "грешни", обявяваме собствената си присъда, която трябва да бъде изстрадана.
Мъдростта е търсене на истината, но не през издаване на присъди. Разглеждането на ситуацията такава каквато е и отчитането на случилото се през призмата на какво бих предпочел да се беше случило е малка, но съществена разлика. Всъщност ние пак ще пострадаме - може би ще ни е тъжно и ще сме разочаровани от нас самите и от другите, но вместо самобичуване с идеята за "грешка", ще намажем раните си с мехлема на собствената си милост и съпричастност. Подобна мъдрост е лечителна и освен истина ни дава и посока занапред.
Аз може и да бъркам, но си мисля, че хората чувайки "прощавам ти" си дават най-вече позволение да са мили със себе си. Сякаш щом другият може да ни прости, значи няма нужда да продължаваме да се съдим вътрешно, да се считаме за "грешни", да се самобичуваме. Така самият акт на размяна на думите "Прости ми!"/ "Прощавам ти!" е възможност за неизказаната болка и разочарование по кодиран начин да ни свърже с милостта, съпричастността и истинската любов към себе си и другите, където няма "грешни".
Сигурна съм, че оттук идва истинското облекчението на прошката. От това свързване и тази вяра, че на всички ни е дадено да можем да сме мили, съпричастни и обичащи. Но всеки си има път. Може би за много от нас пътят да сме мили със себе си минава през милостта на другите, през тяхната готовност да са мили с нас и да проявяват разбиране, любов и щедрост.
Личната ми представа за прошката като вътрешен процес малко не пасва на начина, по който искането и даването на прошка се практикува според празника, но така или иначе считам празника за възможност за истинско свързване между хора, които ги е грижа да градят отношенията си съзнателно.
Самият акт на искане на прошка с думите "Прости ми!" може да означава желание да поемем отговорност за делата си. Говори за осъзнатост. Отделили сме време да разгледаме живота си и случките в него през призмата на собствената си роля като техни създатели. Съответно равносметката винаги е с две полета: събития, които са донесли на мен и на хората, с които съм свързана радост и такива, които не са. Последните често считаме за грешки. Разбира се винаги можем да мислим за грешките като за уроци, винаги можем да извлечем поуки от тях и да натрупаме мъдрост, но истинската мъдрост е в това да признаем, че ни се е искало да имаме силата, осъзнатостта, търпението и там каквото, за да предприемем действия, които биха позволили протичането на събитията по друг начин. Мъдростта не е в това да си кажем "сбърках!", защото самата идея за "грешка" вече ни прави "грешни", обявяваме собствената си присъда, която трябва да бъде изстрадана.
Мъдростта е търсене на истината, но не през издаване на присъди. Разглеждането на ситуацията такава каквато е и отчитането на случилото се през призмата на какво бих предпочел да се беше случило е малка, но съществена разлика. Всъщност ние пак ще пострадаме - може би ще ни е тъжно и ще сме разочаровани от нас самите и от другите, но вместо самобичуване с идеята за "грешка", ще намажем раните си с мехлема на собствената си милост и съпричастност. Подобна мъдрост е лечителна и освен истина ни дава и посока занапред.
Аз може и да бъркам, но си мисля, че хората чувайки "прощавам ти" си дават най-вече позволение да са мили със себе си. Сякаш щом другият може да ни прости, значи няма нужда да продължаваме да се съдим вътрешно, да се считаме за "грешни", да се самобичуваме. Така самият акт на размяна на думите "Прости ми!"/ "Прощавам ти!" е възможност за неизказаната болка и разочарование по кодиран начин да ни свърже с милостта, съпричастността и истинската любов към себе си и другите, където няма "грешни".
Сигурна съм, че оттук идва истинското облекчението на прошката. От това свързване и тази вяра, че на всички ни е дадено да можем да сме мили, съпричастни и обичащи. Но всеки си има път. Може би за много от нас пътят да сме мили със себе си минава през милостта на другите, през тяхната готовност да са мили с нас и да проявяват разбиране, любов и щедрост.
вторник, 1 март 2011 г.
Един мъж, два семинара и една семинарна вечер
Не бих могла да напиша достатъчно за Д-р Менис Юсри, така че да предам магнетизма на цялостното му присъствие. Не защото думи не ми стигат, а защото писаното слово рядко е толкова силно колкото реалния досег до живия човек.
Също така не бих могла да препоръчам достатъчно семинарите, които той води. И пак не защото думи не ми стигат (ето, редя ги добре!) а защото за семинари, които ни учат да живеем пълноценно, смело и истински думите няма как да предадат магията на случването в залата. Пад магия в случая разбирам удовлетворяването и на неназованите ни търсения, които само в досег с другите се изясняват и придобиват смисъл.
Имаше години, в които съм прекарвала толкова много време по семинари, които Менис е водил, че преживявах фондация „Същност” и принадлежащата и общност от хора, приятели и съмишленици като мое разширено семейство. После се омъжих и семейство, приятели и съмишленици придобиха нова форма, но така или иначе Менис продължава да е част от истинските ми учители, макар и никога да не е присъствал формално точно като учител в живота ми.
За Менис знаем, че е фамилен терапевт и фасилитатор на семинари за личностно развитие, но важното и според мен същественото в случая е, че работата с хора точно в такъв формат на личностно развитие, в което осъзнаването има лечителна и трансформираща сила е негово призвание. И това едва ли има нужда да го казвам за хората, които го познават. Пиша този пост за хората, които не го познават и които се чудят дали да прекарат една вечер или няколко дена на семинар, който той води.
Ако сте от хората, които следите какво пиша и вярвате на нещата, които четете от мен сега е моментът да направите и стъпка. Струва си, дори и само, за да видите как човек застава и живее призванието си. Това само по себе си е гаранция за вдъхновение. В случая с Менис това върви и с неизбежното осъзнаване за дълбочината на отговорите вътре в нас и за онази съществената и неразривна връзка, която имаме със себе си. А това няма как да ни навреди, нали :)
Една семинарна вечер и двата възможни семинара с Д-р Менис Юсри през март месец 2011: http://essence-foundation.com/global/bu/
Повече за Д-р Менис Юсри http://essence-foundation.com/global/uk/index.php/dr-menis-yousry
Също така не бих могла да препоръчам достатъчно семинарите, които той води. И пак не защото думи не ми стигат (ето, редя ги добре!) а защото за семинари, които ни учат да живеем пълноценно, смело и истински думите няма как да предадат магията на случването в залата. Пад магия в случая разбирам удовлетворяването и на неназованите ни търсения, които само в досег с другите се изясняват и придобиват смисъл.
Имаше години, в които съм прекарвала толкова много време по семинари, които Менис е водил, че преживявах фондация „Същност” и принадлежащата и общност от хора, приятели и съмишленици като мое разширено семейство. После се омъжих и семейство, приятели и съмишленици придобиха нова форма, но така или иначе Менис продължава да е част от истинските ми учители, макар и никога да не е присъствал формално точно като учител в живота ми.
За Менис знаем, че е фамилен терапевт и фасилитатор на семинари за личностно развитие, но важното и според мен същественото в случая е, че работата с хора точно в такъв формат на личностно развитие, в което осъзнаването има лечителна и трансформираща сила е негово призвание. И това едва ли има нужда да го казвам за хората, които го познават. Пиша този пост за хората, които не го познават и които се чудят дали да прекарат една вечер или няколко дена на семинар, който той води.
Ако сте от хората, които следите какво пиша и вярвате на нещата, които четете от мен сега е моментът да направите и стъпка. Струва си, дори и само, за да видите как човек застава и живее призванието си. Това само по себе си е гаранция за вдъхновение. В случая с Менис това върви и с неизбежното осъзнаване за дълбочината на отговорите вътре в нас и за онази съществената и неразривна връзка, която имаме със себе си. А това няма как да ни навреди, нали :)
Една семинарна вечер и двата възможни семинара с Д-р Менис Юсри през март месец 2011: http://essence-foundation.com/global/bu/
Повече за Д-р Менис Юсри http://essence-foundation.com/global/uk/index.php/dr-menis-yousry
неделя, 27 февруари 2011 г.
"Уважавам те повече от това"
Обичам да се сещам за случки от живота, които по една или друга причина са оставили дири в съзнанието ми и са оказали влияние върху формирането ми като мироглед.
Тази, за която често се сещам тези дни е от преди десетина години. Едни любовни терзания бяха застигнали русолявата ми главица тогава и макар че от сегашна гледна точка изглежда прозаично, тогава бях увесила нос в дилеми от рода на "да остана или да си тръгна". Старата руска книжарница на главната улица в Пловдив току що я бяха превърнали в рестоторант на два етажа и от втория етаж съвсем естествено се виждаше парка. Сещам се как стояхме с един приятел, той ме изслушваше търпеливо и не казваше нищо. Тогава (на втория час примерно) го питах "Добре де, ти какво би направил?!" Той ме погледна и ме гледа известно време и после каза "Еми... уважавам те повече от това."
Минаха много години от тогава. Онази любовна история намери своето разрешение след съответното количество колебания, сълзи и сополи. Това, което и до днес остава в мен е отговорът "Еми... Уважавам те повече от това."
Напомням си го всеки път, когато ми се прииска аз да започна да съветвам някого.
Защото да може да казваме "Уважавам те повече от това да те съветвам" означава:
- "Уважавам те толкова, че да вярвам, че ти знаеш най-добре кое е най-добре за теб."
- "Уважавам те толкова, че да мога да те слушам колкото е нужно и да не се изкуша да те съветвам сякаш мога да знам по-добре от теб."
- "Уважавам те и вярвам, че каквото и решение да вземеш имаш силата да го промениш."
- "Уважавам те да те слушам и да не те съжалявам, че страдаш и да не те упреквам, че не си в състояние да вземеш решение..."
- "Уважавам те и вярвам, че имаш правото да преживееш колебанията си и да се чудиш толкова колкото искаш, така че като вземеш решение да си убеден/а."
- "Уважавам те и вярвам, че растеш в търсене на отговора и че няма да порастнеш, ако ти покажа отговора отстрани."
Може да означава и толкова много други неща... Всеки ще чуе остатъка за себе си, стига да имаме силата да го кажем...
Тази, за която често се сещам тези дни е от преди десетина години. Едни любовни терзания бяха застигнали русолявата ми главица тогава и макар че от сегашна гледна точка изглежда прозаично, тогава бях увесила нос в дилеми от рода на "да остана или да си тръгна". Старата руска книжарница на главната улица в Пловдив току що я бяха превърнали в рестоторант на два етажа и от втория етаж съвсем естествено се виждаше парка. Сещам се как стояхме с един приятел, той ме изслушваше търпеливо и не казваше нищо. Тогава (на втория час примерно) го питах "Добре де, ти какво би направил?!" Той ме погледна и ме гледа известно време и после каза "Еми... уважавам те повече от това."
Минаха много години от тогава. Онази любовна история намери своето разрешение след съответното количество колебания, сълзи и сополи. Това, което и до днес остава в мен е отговорът "Еми... Уважавам те повече от това."
Напомням си го всеки път, когато ми се прииска аз да започна да съветвам някого.
Защото да може да казваме "Уважавам те повече от това да те съветвам" означава:
- "Уважавам те толкова, че да вярвам, че ти знаеш най-добре кое е най-добре за теб."
- "Уважавам те толкова, че да мога да те слушам колкото е нужно и да не се изкуша да те съветвам сякаш мога да знам по-добре от теб."
- "Уважавам те и вярвам, че каквото и решение да вземеш имаш силата да го промениш."
- "Уважавам те да те слушам и да не те съжалявам, че страдаш и да не те упреквам, че не си в състояние да вземеш решение..."
- "Уважавам те и вярвам, че имаш правото да преживееш колебанията си и да се чудиш толкова колкото искаш, така че като вземеш решение да си убеден/а."
- "Уважавам те и вярвам, че растеш в търсене на отговора и че няма да порастнеш, ако ти покажа отговора отстрани."
Може да означава и толкова много други неща... Всеки ще чуе остатъка за себе си, стига да имаме силата да го кажем...
петък, 18 февруари 2011 г.
Жирафи, Чакали, целостта и сбъдването
Много съм мислила върху темата за сбъдването на желанията. И по-точно за това как някои желания успяваме да ги случим почти мигновено, а за други ни отнема мнооого години упорит труд.
Едно от най-ценните неща, които съм чувала във връзка с това са думите на Менис Юсри (http://www.menisyousry.co.uk/), че сбъдването е пътуване, което включва както външния свят – какви стъпки предприемам, за да се доближа до сбъдването на желанията си, така и вътрешно пътуване – каква е нашата готовност да получим това, за което мечтаем.
За външните стъпки винаги ми е било ясно: като искаш нещо – действай. Вътрешното пътуване обаче много ме е занимавало през годините. Без претенция за каквото и да било научно доказателство съм се убедила, че вътрешната ни готовност зависи в много голяма степен от - нека да го наречем - вътрешно съ-действие. Един вид цялостно да сме готови; всяка част от нас да е в унисон с желаното и да действат в една и съща посока.
В ненасилствената комуникация не случайно имаме двата образа на Жирафа и Чакала като олицетворение на две нагласи в нас: нагласата за емоционално свързване през чувства и потребности и нагласата за интелектуални разсъждения, преценки, осъждания и т.н.
Едната част, която казва „Колко би било хубаво да се радвам на финансово изобилие в живота си! „ или „Колко хубаво би било да имам до себе си любим човек” и другата, която заключва: „Абе като гледам как никой от приятелите ти не е забогатял съществено не мисля, че имаш някакви шансове” или „Абе какво толкова се напъваш да имаш връзка?! И така си ти е добре.”
Това е вътрешният диалог. Всичко онова, което си казваме докато казваме какви са ни желанията. И за съжаление това, което си казваме вътрешно до голяма степен определя нашата готовност да получим това, за което мечтаем.
Има разбира се и други възможности за изграждане на вътрешна готовност (визуализациите, силата на подсъзнанието, картите на съкровищата и т.н.- едва ли ще пиша някога за тях,но вярвам, че който се интересува ще намери източник на информация и за тях).
Аз се спирам на вътрешният диалог защото е път за изграждане на цялостност и ми се иска да живея живота си по този начин и да имам принос за това да живеем цялостни същества, в които думите, които изричаме са в съзвучие с цялото ни същество.
Разбира се, този вътрешен диалог за пореден път означава, че е изключително важно да зачитаме емоциите си. Да си признаваме, че да, много ни се иска да забогатеем/ да имаме връзка, но заедно с това да си признаваме, че се страхуваме или се колебаем, чувстваме се неуверени и ни се иска да си вярваме повече.
Какво толкова би променило това ли?
Би променило малка, но съществена част. Зачитайки неувереността си, ще имаме усещане за цялост: зачели сме както желанията си, така и колебанията си. Чули сме както Жирафа, така и Чакала. А защо е важно да чуваме Чакала? Просто защото ако се правим, че не го чуваме неговата енергия е в това да ни повтаря и потретя аргументите си и енергията му е в това да ни напомня, а не в това да ни подкрепя да се доближим и да реализираме желанията си.
Мисля си (може и да греша) че вътрешната готовност да получим нещото, което желаем винаги зависи от това цели ли сме в желанието си. Всяка част от мен ли иска това, което искам?
С други думи, колкото и да казваме на себе си и на другите какво искаме най-важното е да чуем тази част в нас, която се колебае или съмнява. Тогава Готовата се среща с Колебаещата се и срещата е досег до целостта. А целостта е сила.
Това съм аз! Цял/а съм! Има ли нещо по-силно от това?
Едно от най-ценните неща, които съм чувала във връзка с това са думите на Менис Юсри (http://www.menisyousry.co.uk/), че сбъдването е пътуване, което включва както външния свят – какви стъпки предприемам, за да се доближа до сбъдването на желанията си, така и вътрешно пътуване – каква е нашата готовност да получим това, за което мечтаем.
За външните стъпки винаги ми е било ясно: като искаш нещо – действай. Вътрешното пътуване обаче много ме е занимавало през годините. Без претенция за каквото и да било научно доказателство съм се убедила, че вътрешната ни готовност зависи в много голяма степен от - нека да го наречем - вътрешно съ-действие. Един вид цялостно да сме готови; всяка част от нас да е в унисон с желаното и да действат в една и съща посока.
В ненасилствената комуникация не случайно имаме двата образа на Жирафа и Чакала като олицетворение на две нагласи в нас: нагласата за емоционално свързване през чувства и потребности и нагласата за интелектуални разсъждения, преценки, осъждания и т.н.
Едната част, която казва „Колко би било хубаво да се радвам на финансово изобилие в живота си! „ или „Колко хубаво би било да имам до себе си любим човек” и другата, която заключва: „Абе като гледам как никой от приятелите ти не е забогатял съществено не мисля, че имаш някакви шансове” или „Абе какво толкова се напъваш да имаш връзка?! И така си ти е добре.”
Това е вътрешният диалог. Всичко онова, което си казваме докато казваме какви са ни желанията. И за съжаление това, което си казваме вътрешно до голяма степен определя нашата готовност да получим това, за което мечтаем.
Има разбира се и други възможности за изграждане на вътрешна готовност (визуализациите, силата на подсъзнанието, картите на съкровищата и т.н.- едва ли ще пиша някога за тях,но вярвам, че който се интересува ще намери източник на информация и за тях).
Аз се спирам на вътрешният диалог защото е път за изграждане на цялостност и ми се иска да живея живота си по този начин и да имам принос за това да живеем цялостни същества, в които думите, които изричаме са в съзвучие с цялото ни същество.
Разбира се, този вътрешен диалог за пореден път означава, че е изключително важно да зачитаме емоциите си. Да си признаваме, че да, много ни се иска да забогатеем/ да имаме връзка, но заедно с това да си признаваме, че се страхуваме или се колебаем, чувстваме се неуверени и ни се иска да си вярваме повече.
Какво толкова би променило това ли?
Би променило малка, но съществена част. Зачитайки неувереността си, ще имаме усещане за цялост: зачели сме както желанията си, така и колебанията си. Чули сме както Жирафа, така и Чакала. А защо е важно да чуваме Чакала? Просто защото ако се правим, че не го чуваме неговата енергия е в това да ни повтаря и потретя аргументите си и енергията му е в това да ни напомня, а не в това да ни подкрепя да се доближим и да реализираме желанията си.
Мисля си (може и да греша) че вътрешната готовност да получим нещото, което желаем винаги зависи от това цели ли сме в желанието си. Всяка част от мен ли иска това, което искам?
С други думи, колкото и да казваме на себе си и на другите какво искаме най-важното е да чуем тази част в нас, която се колебае или съмнява. Тогава Готовата се среща с Колебаещата се и срещата е досег до целостта. А целостта е сила.
Това съм аз! Цял/а съм! Има ли нещо по-силно от това?
четвъртък, 17 февруари 2011 г.
За отстояването на нуждите
Отстояването на нуждите казано по друг начин е да знаем какво е ценно за нас и да търсим начините да го преживеем независимо от обстоятелствата.
Е, днес получих един урок по отстояване на нуждите от най-неочакваното място. Не ми се наложи да ходя на курс за това, да гледам мотивиращо клипче или да прочета статия по въпроса. Просто животът е мъдър и също ни учи, когато сме будни да се учим.
Говорим за тази сутрин. Имах среща в 10:00 часа, което си мислех, че ми дава достатъчо време за всичко. Е, не стана така: в 09:30 още бях вкъщи и шансовете ми да стигна навреме по друг начин освен такси бяха равни на нула. Проблемът е, че от Румънското посолство до паметника Левски в София разстоянието не е особено голямо и някои таксиметрови шофьори имат политика за минимум заплащане. Това минималното заплащане пък се сблъсква с моите представи за коректно обслужване и в крайна сметка "няма сделка". Както и да е в 09:45 доближавайки стоянката на таксита видях дълга опашка с коли и си казах "Е, все някой ще се съгласи да ме закара и да пусне брояча".
Това не бяха първите няколко коли. Обясниха ми как няма да им излезе сметката, предложиха ми цена, за която биха ме закарали, аз отказвах любезно и т.н... Дотук нищо ново.
Тогава в една от поредните коли видях една жена шофьор да чете вестник. Казах и закъде съм, тя въздъхна и каза "качавай се." "Аха излезе ми късмета!" Качих се, обясних къде точно искам да ме остави и поехме.
Мислех си по пътя обаче "е как така на нея и излиза сметката, а на другите не?! Това проява на добра воля ли е?! Да не би да го е закъсала дотам жената, че да е готова да ме закара за има няма 2 лева?!"
Тъмън се бях наканила да проведа някакъв разговор и тя изведнъж отби от пътя, отвори страничния прозорец и попита една жена "вие закъде сте?" Толкова се очудих от това, че хич и не чух закъде е другата жена, а докато се опомня те отвори вратата и се качи, разбраха как ей сега ще ме оставят мен и после спокойно ще продължат към другата посока... Бях изумена!
Слезнах, платих и оставих двоен бакшиш - както затова, че ме закара, така и затова, че ми показа с действие как като знаем какво е ценно за нас и сме будни за възможностите има как да го получим и всички да са Доволни!
Е, днес получих един урок по отстояване на нуждите от най-неочакваното място. Не ми се наложи да ходя на курс за това, да гледам мотивиращо клипче или да прочета статия по въпроса. Просто животът е мъдър и също ни учи, когато сме будни да се учим.
Говорим за тази сутрин. Имах среща в 10:00 часа, което си мислех, че ми дава достатъчо време за всичко. Е, не стана така: в 09:30 още бях вкъщи и шансовете ми да стигна навреме по друг начин освен такси бяха равни на нула. Проблемът е, че от Румънското посолство до паметника Левски в София разстоянието не е особено голямо и някои таксиметрови шофьори имат политика за минимум заплащане. Това минималното заплащане пък се сблъсква с моите представи за коректно обслужване и в крайна сметка "няма сделка". Както и да е в 09:45 доближавайки стоянката на таксита видях дълга опашка с коли и си казах "Е, все някой ще се съгласи да ме закара и да пусне брояча".
Това не бяха първите няколко коли. Обясниха ми как няма да им излезе сметката, предложиха ми цена, за която биха ме закарали, аз отказвах любезно и т.н... Дотук нищо ново.
Тогава в една от поредните коли видях една жена шофьор да чете вестник. Казах и закъде съм, тя въздъхна и каза "качавай се." "Аха излезе ми късмета!" Качих се, обясних къде точно искам да ме остави и поехме.
Мислех си по пътя обаче "е как така на нея и излиза сметката, а на другите не?! Това проява на добра воля ли е?! Да не би да го е закъсала дотам жената, че да е готова да ме закара за има няма 2 лева?!"
Тъмън се бях наканила да проведа някакъв разговор и тя изведнъж отби от пътя, отвори страничния прозорец и попита една жена "вие закъде сте?" Толкова се очудих от това, че хич и не чух закъде е другата жена, а докато се опомня те отвори вратата и се качи, разбраха как ей сега ще ме оставят мен и после спокойно ще продължат към другата посока... Бях изумена!
Слезнах, платих и оставих двоен бакшиш - както затова, че ме закара, така и затова, че ми показа с действие как като знаем какво е ценно за нас и сме будни за възможностите има как да го получим и всички да са Доволни!
вторник, 15 февруари 2011 г.
ННК и най-трудният урок
Някой беше казал, че всяко нещо е трудно преди да стане лесно. Обичам да го казвам и аз. Харесва ми заради перспективата да си мисля, че всички трудни неща, които искам да науча или да отгледам като качества в себе си има шанс да станат лесни един ден.
Харесва ми и филма „Into the Wild”. И първия и втория и всеки следващ път ми носи от вдъхновението да живея с хъс и да съм свободна точно по начина, по който си представям свободата. Запомнила съм го най-вече обаче с крилатата фраза накрая, че щастието е истинско, когато е споделено.
Има и други крилати фрази ”споделената болка половин болка” е казал народа.
Въобще за споделянето се счита, а и много от нас са убедени, че придава друг смисъл на нещата. Сигурно и точно затова се свързваме с хората. Заради дълбочината, интензивността, пълнотата и възможностите на истинското споделяне.
Въпросът обаче е какво правим, когато другата страна не е на разположение за споделяне.
Запознатите с ненасилствената комуникация сигурно се сещат за условието: за да има такава комуникация е необходимо и двете страни да имат както желанието така и ресурсите (емоционални най-вече) да споделят искрено и открито за чувствата и потребностите си.
И най-трудният урок за мен е точно когато другата страна не разполага с желание или ресурс за подобно свързване/ споделяне. И не за нещо друго, а просто защото когато другата страна не е на разположение оставаме сами със себе си. И тогава въпросът се свежда до това как да съумея да преживея пълнотата на щастието или да намаля наполовина болката си, когато споделянето не е опция.
Тогава, когато най-много ни се иска да получим разбиране, изслушване или емпатия и когато другият го няма/отказва/ не разполага с достатъчно, за да предложи и т.н. може много да боли. Но болката обикновено идва с мисълта за липсата на това, което желаем и което нямаме. И съответно винаги когато мислим за потребностите си като за липси сме в Големия капан на страданието. „Ами, да – имам нужда от разбиране и подкрепа! Имам нужда от споделяне и свързване. И какво от това – страдам си и не ги получавам”.
Изходът от това страдание е едно бих го нарекла поклонническо пътуване. Гмуркане в себе си в търсене на истината. Истината за истинските потребности. Защото зад нуждата от споделяне може да се крие нуждата от онази интензивност, за която писах по-горе. А зад нуждата от интензивно преживяване може да е нуждата от пълноценен живот, а зад нуждата от пълноценен живот - нуждата от доверие в потока на живота… и така сантиметър по сантиметър стигаме до коралите и цветните рибки. И всеки, който се е гмуркал на живо знае – там на дълбокото е тихо и спокойно. А в тишината и спокойствието се крие възможността да видим всички тези потребности не като липси, а истински цветни корали, нежни цветя, които искат да живеят в нас. И ние сме тези, които да им дадем живот.
Осъзнаването на тези дълбоки потребности не ни прави по-щастливи за момента, но ни дава спокойствие и сила. И търпение. Да дочакаме удовлетворяването им. Защото както всички сигурно сме чували всяко нещо се ражда в нас пред да се роди в света около нас, а както знаем всяко поклонническо пътуване е досег до мъдростта и простотата на живота.
Харесва ми и филма „Into the Wild”. И първия и втория и всеки следващ път ми носи от вдъхновението да живея с хъс и да съм свободна точно по начина, по който си представям свободата. Запомнила съм го най-вече обаче с крилатата фраза накрая, че щастието е истинско, когато е споделено.
Има и други крилати фрази ”споделената болка половин болка” е казал народа.
Въобще за споделянето се счита, а и много от нас са убедени, че придава друг смисъл на нещата. Сигурно и точно затова се свързваме с хората. Заради дълбочината, интензивността, пълнотата и възможностите на истинското споделяне.
Въпросът обаче е какво правим, когато другата страна не е на разположение за споделяне.
Запознатите с ненасилствената комуникация сигурно се сещат за условието: за да има такава комуникация е необходимо и двете страни да имат както желанието така и ресурсите (емоционални най-вече) да споделят искрено и открито за чувствата и потребностите си.
И най-трудният урок за мен е точно когато другата страна не разполага с желание или ресурс за подобно свързване/ споделяне. И не за нещо друго, а просто защото когато другата страна не е на разположение оставаме сами със себе си. И тогава въпросът се свежда до това как да съумея да преживея пълнотата на щастието или да намаля наполовина болката си, когато споделянето не е опция.
Тогава, когато най-много ни се иска да получим разбиране, изслушване или емпатия и когато другият го няма/отказва/ не разполага с достатъчно, за да предложи и т.н. може много да боли. Но болката обикновено идва с мисълта за липсата на това, което желаем и което нямаме. И съответно винаги когато мислим за потребностите си като за липси сме в Големия капан на страданието. „Ами, да – имам нужда от разбиране и подкрепа! Имам нужда от споделяне и свързване. И какво от това – страдам си и не ги получавам”.
Изходът от това страдание е едно бих го нарекла поклонническо пътуване. Гмуркане в себе си в търсене на истината. Истината за истинските потребности. Защото зад нуждата от споделяне може да се крие нуждата от онази интензивност, за която писах по-горе. А зад нуждата от интензивно преживяване може да е нуждата от пълноценен живот, а зад нуждата от пълноценен живот - нуждата от доверие в потока на живота… и така сантиметър по сантиметър стигаме до коралите и цветните рибки. И всеки, който се е гмуркал на живо знае – там на дълбокото е тихо и спокойно. А в тишината и спокойствието се крие възможността да видим всички тези потребности не като липси, а истински цветни корали, нежни цветя, които искат да живеят в нас. И ние сме тези, които да им дадем живот.
Осъзнаването на тези дълбоки потребности не ни прави по-щастливи за момента, но ни дава спокойствие и сила. И търпение. Да дочакаме удовлетворяването им. Защото както всички сигурно сме чували всяко нещо се ражда в нас пред да се роди в света около нас, а както знаем всяко поклонническо пътуване е досег до мъдростта и простотата на живота.
сряда, 2 февруари 2011 г.
За мислите и свободата
Дали защото съм Близнаци (макар и на границата с Телец) или по друга някоя дълбока причина – не знам, но винаги съм извличала удоволствие от бързата мисъл – моята или на другите – както и някакъв вид преклонение пред силата и да създава реалности.
Макар да съм човек на действието много повече отколкото на старателното обмисляне на нещата, често оставям мисълта ми да се рее и често „закачам” по някоя вдъхновена идея или представа за света на връщане.
Предизвикателството за хора като мен е осъзнаването, че истинската сила на живота е в чувствата, а не в мислите и оттам насетне разбира се търпеливото свързване, разпознаване, назоваване на тези чувства.
Мисленето за света, хората и идеите за много от нас е една рамка, в която сме подредили нещата така както си мислим, че е най-добре. Мислим си какво е най-добре за нас, какво е най-добре за другите и за света също може да си мислим - как е редно да се развива този свят примерно.
Това мислене предполага някаква категоризация – „това ми харесва”, „това не ми харесва”, „съгласна съм с него”, не съм съгласна с него”, да, правилно постъпи”, „не, не се прави така”.
Дотолкова доколкото оставаме в плен на ума си, категоризацията на реалността, хората и ситуациите в полярността „да”/ „не”; „правилно”/ „грешно”; „черно”/ „бяло” е неизбежно. Така се раждат преценките ни – наречете го и лично мнение (може да е и аргументирано дори)- все съждения, които ни дават лъжовно усещане за контрол върху реалността и нашата роля в нея.
Сигурно не е случайно, че съденето на определен човек в съда се свързва с вкарване в затвор.
Килия, решетка, рамка.
Съденето за реалността и хората е същото. Вкарваме реалността в рамка. Слагаме човека в клетката на собствената ни представа за него.
Случвало ли ви се е да искате да направите нещо и някой да ви каже „е това не е за теб” или „няма да се справиш като те познавам”? В моя опит подобно отношение към мен дори от хора, които са ми близки и обичам, страшно много боли. Боли от желанието ми да ме видят свободна, волна, окрилена, а не в плен на тяхната представа за това коя съм.
Този плен впрочем може да е и мой собствен. Имаме представа/ съждения за себе си също. „Аз съм добър човек” или „Аз съм непостоянен и често си сменям мненията.” По този начин сами не си даваме свободата да се видим такива каквито искаме и можем да бъдем.
Насилието в живота ни има много форми на проявление, но тези фините нива на насилие не ни се набиват толкова на очи, както физическите прояви на насилие.
Някой се сбил на улицата и отиваме да ги разтървем веднага, а кой ни разтървава нас от собствените ни присъди/ рамки/ окови на мислите и преценките ни. Кой ни разтървава и в отношенията ни с близки, където сме в плен на представата си за тях? Питаме ли се как се чувства даден човек, на когото току що сме казали „ това не е за теб, откажи се”? Питаме ли се ние как се чувстваме когато някой ни каже „няма да се справиш” или „ти си силна, каквото и да ти струва ще минеш през това.”
Когато сме надраснали представата, която хората имат за нас много боли да продължават да те виждат като представата си, а не като това, което вече си.
Боли и когато искаш да бъдеш видян просто като човек с всички човешки стремежи, мигове на отчаяние, вдъхновение и болка…
Така или иначе богатството на живота е във възможността да се срещаме всеки ден с нови очи, да се виждаме такива каквито сме сега, а не каквито сме се познавали преди.
Да разглеждаме всяка ситуация като нова, защото всеки ден и ние сме различни.
Богатството е в свободата. Да освободим очите си да виждат нещата такива каквито са, а не каквито си мислим, че са – защото мисълта е сила не може да бъде подценявана току-така.
Ненасилствената комуникация ме е учила и учи и до днес да внимавам с преценките си, да виждам, ама наистина хората такива каквито са сега, да изследвам, питам, търся, да съм любопитна, а не предубедена, да съм отворена да се изненадвам от всеки и всичко всеки ден…
Големият подарък е, че все по-често се познавам свободна и виждам свободни хората.
Ако ви се изследва всичко това в група съмишленици, заповядайте утре на „Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За чувствата и свързването с тях ще пиша по-натам...
и хайде днес да сме свободни :)))
Макар да съм човек на действието много повече отколкото на старателното обмисляне на нещата, често оставям мисълта ми да се рее и често „закачам” по някоя вдъхновена идея или представа за света на връщане.
Предизвикателството за хора като мен е осъзнаването, че истинската сила на живота е в чувствата, а не в мислите и оттам насетне разбира се търпеливото свързване, разпознаване, назоваване на тези чувства.
Мисленето за света, хората и идеите за много от нас е една рамка, в която сме подредили нещата така както си мислим, че е най-добре. Мислим си какво е най-добре за нас, какво е най-добре за другите и за света също може да си мислим - как е редно да се развива този свят примерно.
Това мислене предполага някаква категоризация – „това ми харесва”, „това не ми харесва”, „съгласна съм с него”, не съм съгласна с него”, да, правилно постъпи”, „не, не се прави така”.
Дотолкова доколкото оставаме в плен на ума си, категоризацията на реалността, хората и ситуациите в полярността „да”/ „не”; „правилно”/ „грешно”; „черно”/ „бяло” е неизбежно. Така се раждат преценките ни – наречете го и лично мнение (може да е и аргументирано дори)- все съждения, които ни дават лъжовно усещане за контрол върху реалността и нашата роля в нея.
Сигурно не е случайно, че съденето на определен човек в съда се свързва с вкарване в затвор.
Килия, решетка, рамка.
Съденето за реалността и хората е същото. Вкарваме реалността в рамка. Слагаме човека в клетката на собствената ни представа за него.
Случвало ли ви се е да искате да направите нещо и някой да ви каже „е това не е за теб” или „няма да се справиш като те познавам”? В моя опит подобно отношение към мен дори от хора, които са ми близки и обичам, страшно много боли. Боли от желанието ми да ме видят свободна, волна, окрилена, а не в плен на тяхната представа за това коя съм.
Този плен впрочем може да е и мой собствен. Имаме представа/ съждения за себе си също. „Аз съм добър човек” или „Аз съм непостоянен и често си сменям мненията.” По този начин сами не си даваме свободата да се видим такива каквито искаме и можем да бъдем.
Насилието в живота ни има много форми на проявление, но тези фините нива на насилие не ни се набиват толкова на очи, както физическите прояви на насилие.
Някой се сбил на улицата и отиваме да ги разтървем веднага, а кой ни разтървава нас от собствените ни присъди/ рамки/ окови на мислите и преценките ни. Кой ни разтървава и в отношенията ни с близки, където сме в плен на представата си за тях? Питаме ли се как се чувства даден човек, на когото току що сме казали „ това не е за теб, откажи се”? Питаме ли се ние как се чувстваме когато някой ни каже „няма да се справиш” или „ти си силна, каквото и да ти струва ще минеш през това.”
Когато сме надраснали представата, която хората имат за нас много боли да продължават да те виждат като представата си, а не като това, което вече си.
Боли и когато искаш да бъдеш видян просто като човек с всички човешки стремежи, мигове на отчаяние, вдъхновение и болка…
Така или иначе богатството на живота е във възможността да се срещаме всеки ден с нови очи, да се виждаме такива каквито сме сега, а не каквито сме се познавали преди.
Да разглеждаме всяка ситуация като нова, защото всеки ден и ние сме различни.
Богатството е в свободата. Да освободим очите си да виждат нещата такива каквито са, а не каквито си мислим, че са – защото мисълта е сила не може да бъде подценявана току-така.
Ненасилствената комуникация ме е учила и учи и до днес да внимавам с преценките си, да виждам, ама наистина хората такива каквито са сега, да изследвам, питам, търся, да съм любопитна, а не предубедена, да съм отворена да се изненадвам от всеки и всичко всеки ден…
Големият подарък е, че все по-често се познавам свободна и виждам свободни хората.
Ако ви се изследва всичко това в група съмишленици, заповядайте утре на „Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За чувствата и свързването с тях ще пиша по-натам...
и хайде днес да сме свободни :)))
понеделник, 31 януари 2011 г.
Екология на общуването
Тази година май месец ще станат 6 години от провеждането на първия семинар „Светът през очите на Жирафа” в България. Мисля си, че всеки човек, който е посветил 6 години от живота си на някаква кауза има какво да каже по дадена тема. И то не толкова заради интереса, превърнал се (евентуално) в задълбочени знания, колкото заради опита, натрупан с времето и всички онези „грешки”, които школата на живота превръща в скъпоценни примери, пълнокръвни учебни ситуации и незаменими поводи да надскачаме собствените си представи и възможности.
Последните две години често си мисля, че ако някой от първите участници в семинара сега отново дойде няма да намери много прилики. Не защото методът на ненасилствена комуникация (ННК) се е променил, а защото аз съм се променила. В живота на всеки от нас сигурно има определени събития, които бележат повратна точка. Така срещата ми с ННК през 2004 бележи такъв повратен момент в моя живот и някак неусетно и без да си давам сметка дори пренареди мирогледа ми за общуването, свързването и цялостно взаимоотношенията с хората.
Често си мисля и още нещо: как приемаме за даденост, че можем да общуваме само защото можем да говорим/пишем. Или че можем да чуваме само защото имаме слух. Или че знаем какво е връзка, само защото се свързваме с разни хора по най-различни поводи непрекъснато.
Усилието, което ННК изисква, за да превърне общуването ни в съзнателен процес на свързване отказва мнозина. Всъщност изборът да си съзнателен и да поемаш отговорност за начина, по който се чувстваш винаги си струва (пак субективна мисъл е това) макар да има висока цена. Цената е да си готов да „пострадаш” в името на собствената си автентичност.
В предишната статия писах за изразяването на емоциите и колко е важно те да могат да бъдат неутрализирани в момента на тяхното зараждане. Неутрализиране не винаги означава да бъдат изразени пред другите. Означава да бъдат зачетени - понякога вътрешно само също е достатъчно. Като се ядосам да мога да си кажа „Е, много се ядосах!”, да зачета правото на емоцията да бъде такава каквато е, без да си мисля дали е редно да се ядосвам, дали е проява на слабост или кой какъв извод си е направил за мен. Самото зачитане ще намали интензитета на емоцията и постепенно ще мога да видя какво е онова значимото за мен, моята потребност, която бидейки неудовлетворена провокира толкова силна емоционална реакция.
Емоцията + потребността ще ни даде посоката какво бих искала/а. Веднъж „укротена” бурната емоционална реакция може и да решим да споделим с човека, който е бил въвлечен в ситуацията. Но реално много често може да се окаже, че нямаме такава потребност. Истинското послание на емоцията най-често е за нас, а не за другите. Откривайки какво е важно за нас имаме посоката на развитие и цялата ни креативност на разположение, за да решим как бихме искали да удовлетворим потребностите си и съответно да преживяваме желаните емоционални състояния.
В друг период от живота си съм считала, че е много важно ситуациите на бурни емоции да бъдат разнищвани, да се обсъждат и изговарят с всички въвлечени, за да не остават затлачени емоционални рани в отношенията между хората. Сега вече считам, че това не е задължително стига и двете страни да имат ресурса сами да намерят какво е било значимото за тях и да са отворени да търсят и намират начини това да се случва.
Впрочем това е екология на отношенията с другия. Няма да те заливам с всичките си осъзнавания или с всичките си разочарования/ недоволства и т.н., а само с тези, които са наистина значими и които биха ни позволили да имаме повече разбиране един за друг. Тогава споделянето е пространство за свързване. Думите идват от сърцето и стигат до сърцето на отсрещната страна. И дори и да говорим за бурни емоции, когато сме ги зачели за себе си и сме намерили истинските им корени отсрещната страна ще ги чуе с готовност, на каквато едва ли бихме се радвали, ако крещим или хленчим. Тогава говорим за емоциите с достойнство и уязвимост едновременно. Крехки сме в осъзнаването си за ролята на другите в живота ни и заедно с това сме силни в убеждението си, че емоциите са наша лична отговорност и избор.
Защото в крайна сметка как се чувствам винаги е нещо много лично. И затова да знам как да се справям с емоциите си независимо от отсрещната страна е ключово умение по пътя на щастието във всяка връзка.
Следва продължение…
За ненасилствената комуникация: https://www.cnvc.org/
„Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
Последните две години често си мисля, че ако някой от първите участници в семинара сега отново дойде няма да намери много прилики. Не защото методът на ненасилствена комуникация (ННК) се е променил, а защото аз съм се променила. В живота на всеки от нас сигурно има определени събития, които бележат повратна точка. Така срещата ми с ННК през 2004 бележи такъв повратен момент в моя живот и някак неусетно и без да си давам сметка дори пренареди мирогледа ми за общуването, свързването и цялостно взаимоотношенията с хората.
Често си мисля и още нещо: как приемаме за даденост, че можем да общуваме само защото можем да говорим/пишем. Или че можем да чуваме само защото имаме слух. Или че знаем какво е връзка, само защото се свързваме с разни хора по най-различни поводи непрекъснато.
Усилието, което ННК изисква, за да превърне общуването ни в съзнателен процес на свързване отказва мнозина. Всъщност изборът да си съзнателен и да поемаш отговорност за начина, по който се чувстваш винаги си струва (пак субективна мисъл е това) макар да има висока цена. Цената е да си готов да „пострадаш” в името на собствената си автентичност.
В предишната статия писах за изразяването на емоциите и колко е важно те да могат да бъдат неутрализирани в момента на тяхното зараждане. Неутрализиране не винаги означава да бъдат изразени пред другите. Означава да бъдат зачетени - понякога вътрешно само също е достатъчно. Като се ядосам да мога да си кажа „Е, много се ядосах!”, да зачета правото на емоцията да бъде такава каквато е, без да си мисля дали е редно да се ядосвам, дали е проява на слабост или кой какъв извод си е направил за мен. Самото зачитане ще намали интензитета на емоцията и постепенно ще мога да видя какво е онова значимото за мен, моята потребност, която бидейки неудовлетворена провокира толкова силна емоционална реакция.
Емоцията + потребността ще ни даде посоката какво бих искала/а. Веднъж „укротена” бурната емоционална реакция може и да решим да споделим с човека, който е бил въвлечен в ситуацията. Но реално много често може да се окаже, че нямаме такава потребност. Истинското послание на емоцията най-често е за нас, а не за другите. Откривайки какво е важно за нас имаме посоката на развитие и цялата ни креативност на разположение, за да решим как бихме искали да удовлетворим потребностите си и съответно да преживяваме желаните емоционални състояния.
В друг период от живота си съм считала, че е много важно ситуациите на бурни емоции да бъдат разнищвани, да се обсъждат и изговарят с всички въвлечени, за да не остават затлачени емоционални рани в отношенията между хората. Сега вече считам, че това не е задължително стига и двете страни да имат ресурса сами да намерят какво е било значимото за тях и да са отворени да търсят и намират начини това да се случва.
Впрочем това е екология на отношенията с другия. Няма да те заливам с всичките си осъзнавания или с всичките си разочарования/ недоволства и т.н., а само с тези, които са наистина значими и които биха ни позволили да имаме повече разбиране един за друг. Тогава споделянето е пространство за свързване. Думите идват от сърцето и стигат до сърцето на отсрещната страна. И дори и да говорим за бурни емоции, когато сме ги зачели за себе си и сме намерили истинските им корени отсрещната страна ще ги чуе с готовност, на каквато едва ли бихме се радвали, ако крещим или хленчим. Тогава говорим за емоциите с достойнство и уязвимост едновременно. Крехки сме в осъзнаването си за ролята на другите в живота ни и заедно с това сме силни в убеждението си, че емоциите са наша лична отговорност и избор.
Защото в крайна сметка как се чувствам винаги е нещо много лично. И затова да знам как да се справям с емоциите си независимо от отсрещната страна е ключово умение по пътя на щастието във всяка връзка.
Следва продължение…
За ненасилствената комуникация: https://www.cnvc.org/
„Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
петък, 28 януари 2011 г.
Емоции и ненасилствена комуникация
Опитът ми с различни групи досега показва, че по отношение на емоциите хората (най-условно, разбира се) се делят на две основни групи. Едните считат, че емоциите ни помагат в живота, а другите са убедени, че емоциите ни пречат и са очевиден признак на слабост. Съответно има хора, за които това да си емоционален е проблем и търсят начини за повече самоконтрол и неподдаване на емоционалната вълна. А има и такива, които считат, че емоционалността им е дар, истинска възможност да усетят силата на живота през силно емоционално наситени събития.
Това деление просто обръща внимание на разнородното отношение, което всички ние като хора имаме във връзка с емоциите. В контекста на ненасилствената комуникацията емоциите са неизбежни и не веднъж верността ми към метода ме е заставяла да търся корените не емоциите си по невинаги гладките и равни пътища на живота. От друга страна с убеждението ми, че е време да върнем емоциите в комуникацията си често ми се налага да защитавам правото им да са точно такива каквито са и че всъщност това е единственияt начин те да отшумят, а ние да сме спокойни и уравновесени.
Еднo от любимите ми изречения, свързани с емоциите е „Емоциите са вестоносци.” Това ще рече точно каквото се има предвид под вестоносец. Те носят послание, което иска да бъде чуто. Веднъж предадено посланието, вестоносецът е свободен и се оттегля. В идеалния вариант емоцията ни застига, предава посланието си и отшумява. Сигурно лесно може да се сетим за ситуация, в която сме преживели бурна радост. Срещаме случайно наш приятел, който не сме срещали от дълго време. В момента на срещата радостта ни е много силна и съвсем естествено ние я изразяваме: прегръщаме се силно с две ръце, казваме си един на друг „лелеее, колко се радвам да те видя!” и намираме начин да изразим интензивността на радостта си точно по начина, по който напира да бъде изразена. И забележете, след 5 минути още се радваме да, но вече е с много по-ниска интензивност; до края на срещата е едно приятно усещане, а вечерта, когато разказваме на близките си вкъши е само една приятна случка от деня и не изпитваме особена емоционалност във връзка с това.
С други думи, когато емоцията се изразява в момента на своето зараждане, тя си заминава. Представяйки тази тема в подобни моменти често има хора, които казват „Ами да! Някой като се развика и след това му минава, но тежестта остава за другите…” За това как да изразяваме емоциите си ще пиша допълнителна статия, но разбира се казвайки, че е важно да изразяваме емоциите, не съм застъпник на безразборното им изразяване. Има и друга тема във връзка с това - как да слушаме човек, който е гневен или разстроен, така че да не се натоварваме, но и на това ще му дойде реда...
Този пример с позитивните емоции надявам се е показателен за начина, по който емоциите отшумяват. Същото важи и за негативните емоции, но там е малко по-различно. Примерно ядосваме се на работното място (независимо от това каква е случката). Ядът обаче не е обществено прието да се изразява както са радостта, щастието, вдъхновението и т.н. Така естествена наша реакция е да потиснем гнева. Емоцията се е зародила в нас, но ние не и даваме воля навън. Обикновено дори сме заставени да не и обръщаме внимание, а да преглътнем и да продължим със задачите за деня. Така обаче посланието на вестоносеца не е стигнало до нас и той няма да си тръгне. Съответно емоцията остава в нас като тлеещ въглен и в момента,в който се сетим за тази ситуация гневът се събужда като буен огън. Сигурно на всеки от нас ни се е случвало като сме били ядосани за нещо, за което не е било уместно да си признаем или да изразим емоцията си, след няколко дена - примерно разказваме на приятели какво е станало и отново се разгорещяваме, лицето ни пламва и емоцията със същия интензитет ни застига. И тя ще ни застига дотогава докато посланието не бъде предадено. Веднъж предадено, ще отшуми по естествен път. Това е.
ННК предлага зад всяка емоция, която преживяваме да търсим потребността, която се крие зад тях. Преживяването на позитивни емоции означава, че нашите потребности са удовлетворени. И обратно - негативните емоции означават, че значими за нас неща не се случват, потребностите ни като живителна сила за нас не са удовлетворени.
Свързването на емоциите с потребностите ни - както вече писах в предишната статия - е сърцевината на ННК. От гледна точка на емоциите този процес позволява емоциите да бъдат завършени. Емоциите като вестоносци са доставили посланието за потребността, която ги е провокирала. По този начин са събудили в нас някакво ново разбиране за ситуацията или по-дълбоко осъзнаване за личните ни потребности и след това са свободни да си отидат.
В крайна сметка този вид работа с емоциите позволява да сме емоционално здрави. Защото друга моя любима фраза е:” Потиснатите емоции не изчезват”. И както сигурно всички вече знаем за редица болести на тялото корените са в неизразени негативни емоции, които се натрупват в нас като рушителна сила. И това да зачитаме емоциите си и да чуваме или намиране посланията, които носят е проява на отговорност за собственото ни здраве и благосъстояние.
Това деление просто обръща внимание на разнородното отношение, което всички ние като хора имаме във връзка с емоциите. В контекста на ненасилствената комуникацията емоциите са неизбежни и не веднъж верността ми към метода ме е заставяла да търся корените не емоциите си по невинаги гладките и равни пътища на живота. От друга страна с убеждението ми, че е време да върнем емоциите в комуникацията си често ми се налага да защитавам правото им да са точно такива каквито са и че всъщност това е единственияt начин те да отшумят, а ние да сме спокойни и уравновесени.
Еднo от любимите ми изречения, свързани с емоциите е „Емоциите са вестоносци.” Това ще рече точно каквото се има предвид под вестоносец. Те носят послание, което иска да бъде чуто. Веднъж предадено посланието, вестоносецът е свободен и се оттегля. В идеалния вариант емоцията ни застига, предава посланието си и отшумява. Сигурно лесно може да се сетим за ситуация, в която сме преживели бурна радост. Срещаме случайно наш приятел, който не сме срещали от дълго време. В момента на срещата радостта ни е много силна и съвсем естествено ние я изразяваме: прегръщаме се силно с две ръце, казваме си един на друг „лелеее, колко се радвам да те видя!” и намираме начин да изразим интензивността на радостта си точно по начина, по който напира да бъде изразена. И забележете, след 5 минути още се радваме да, но вече е с много по-ниска интензивност; до края на срещата е едно приятно усещане, а вечерта, когато разказваме на близките си вкъши е само една приятна случка от деня и не изпитваме особена емоционалност във връзка с това.
С други думи, когато емоцията се изразява в момента на своето зараждане, тя си заминава. Представяйки тази тема в подобни моменти често има хора, които казват „Ами да! Някой като се развика и след това му минава, но тежестта остава за другите…” За това как да изразяваме емоциите си ще пиша допълнителна статия, но разбира се казвайки, че е важно да изразяваме емоциите, не съм застъпник на безразборното им изразяване. Има и друга тема във връзка с това - как да слушаме човек, който е гневен или разстроен, така че да не се натоварваме, но и на това ще му дойде реда...
Този пример с позитивните емоции надявам се е показателен за начина, по който емоциите отшумяват. Същото важи и за негативните емоции, но там е малко по-различно. Примерно ядосваме се на работното място (независимо от това каква е случката). Ядът обаче не е обществено прието да се изразява както са радостта, щастието, вдъхновението и т.н. Така естествена наша реакция е да потиснем гнева. Емоцията се е зародила в нас, но ние не и даваме воля навън. Обикновено дори сме заставени да не и обръщаме внимание, а да преглътнем и да продължим със задачите за деня. Така обаче посланието на вестоносеца не е стигнало до нас и той няма да си тръгне. Съответно емоцията остава в нас като тлеещ въглен и в момента,в който се сетим за тази ситуация гневът се събужда като буен огън. Сигурно на всеки от нас ни се е случвало като сме били ядосани за нещо, за което не е било уместно да си признаем или да изразим емоцията си, след няколко дена - примерно разказваме на приятели какво е станало и отново се разгорещяваме, лицето ни пламва и емоцията със същия интензитет ни застига. И тя ще ни застига дотогава докато посланието не бъде предадено. Веднъж предадено, ще отшуми по естествен път. Това е.
ННК предлага зад всяка емоция, която преживяваме да търсим потребността, която се крие зад тях. Преживяването на позитивни емоции означава, че нашите потребности са удовлетворени. И обратно - негативните емоции означават, че значими за нас неща не се случват, потребностите ни като живителна сила за нас не са удовлетворени.
Свързването на емоциите с потребностите ни - както вече писах в предишната статия - е сърцевината на ННК. От гледна точка на емоциите този процес позволява емоциите да бъдат завършени. Емоциите като вестоносци са доставили посланието за потребността, която ги е провокирала. По този начин са събудили в нас някакво ново разбиране за ситуацията или по-дълбоко осъзнаване за личните ни потребности и след това са свободни да си отидат.
В крайна сметка този вид работа с емоциите позволява да сме емоционално здрави. Защото друга моя любима фраза е:” Потиснатите емоции не изчезват”. И както сигурно всички вече знаем за редица болести на тялото корените са в неизразени негативни емоции, които се натрупват в нас като рушителна сила. И това да зачитаме емоциите си и да чуваме или намиране посланията, които носят е проява на отговорност за собственото ни здраве и благосъстояние.
понеделник, 17 януари 2011 г.
Ненасилствена комуникация
Винаги съм минавала за комуникативен човек – демек приказлива, лесно заговаря хората, не се притеснява да пита, а ако знае обяснява, разказва и борави смело с думите.
С времето почнах да водя курсове за комуникативни умения с всички възможни подтеми как да презентираме себе си или проектите си, как да отстояваме позиции в преговори, как да решаваме конфликти, как да обслужваме клиенти, а понякога дори и как да продаваме – все пак и продавачите общуват с хората, макар на хората не винаги да ни харесва начина по който го правят.
Интересното обаче е, че нейде в началото на тези мои занимания срещнах и Ненасилствената комуникацията (www.cnvc.org ) и тази „случайна”среща радикално промени начина, по който започнах да възприемам комуникацията изобщо.
Изведнъж комуникацията започна да се измерва не толкова с думите, които се обменят, а с качеството на изграждане на връзката с отсрещната страна. И малко по малко това доведе до осъзнаването, че в комуникацията не е толкова важно какво казваш, а как слушаш. Защото казаните думи имат много по-малко свързващ потенциал, (ако мога така да се изразя) отколкото свързва мълчаливото изслушване на другия. Не казвам Бог знае каква мъдрост. Много хора са го казали преди мен, но има истини, които колкото и да си ги напомняме не е достатъчно. Знам го, предавам го на хората с цялото вдъхновение, на което съм способна по семинари и обучения и все така обаче понякога забравям…
Преди време Хава Ева Йонай – унгарска обучителка по ННК, която най-дълбоко посади в мен семената на ННК – каза, че най-големият глад в нашия свят е гладът за разбиране. Толкова много ни се иска да бъдем разбрани/видени/чути такива каквито сме в момента, с всичките си тревоги, разочарования или възторзи и вдъхновения, а толкова рядко ни се случва! Всеки е толкова зает с живота си, с изпитанията, мечтите си, задачите си за деня, целите си за месеца или за годината, с организиране на поредното пътуване или с писане на поредното писмо,че някак половинчато се срещаме. Често ми се случва да се видя с някой и така докато си говорим и уж някак сме се видели, за да си отделим време, а телефонът звъни през 10-тина минути и накъсва срещата, забравяме за какво сме говорили, умът и вниманието ни летят в различни посоки…
В такива моменти се сещам за един приятел от чужбина, който веднъж като се видяхме и не се бяхме виждали от няколко месеца си изключи телефона и каза „не искам да се разсейвам, все пак съм дошъл теб да видя!”
Тогава се учудих и даже много не разбрах какъв жест е направил, за да насити срещата ни с внимание. Но сега знам, че истинските срещи изискват забавяне на темпото, повече слушане и по-малко говорене, повече присъствие и по-малко разсейващи мисли.
Хората се срещат с ненасилствената комуникация по най-различни начини и поводи и разбира се задават най-разнородни въпроси. От съвсем логичният въпрос „Какво е ННК? (в едно изречение, ако може) до това „къде са границите на метода?” всеки въпрос си има основание и дава някаква посока за отговори, които пасват или не пасват в мисловните рамки на различните хора. Така или иначе, методът си остава и като всяко нещо в живота има своите възможности и своите ограничения.
За последните 5 години вече толкова пъти съм обяснявала какво е ННК, че почти заучено изричам „сърцевината на ННК е в свързването на човешките емоции с човешките потребности”. Напоследък обаче си дадох сметка, че тази сърцевина макар да е истината за метода, не може да се преживее преди да се научим да забавяме общуването си с другите.
Забавянето позволява време, в което и настоящият миг да се включи и осигурява достъп до друго ниво на разбиране/виждане/ чуване на другия. Всъщност само тогава (поне в моя опит) срещата е истинска. Срещат се живота в мен с живота в другия.
След като сме забавили потока на комуникация между нас идва съзнателното усилие да чуваме емоции и потребности. Едва тогава сърцевината на ННК може да се разлисти. С усилието да превеждаме всички думи, които чуваме единствено и само като емоции и потребности започваме да преживяваме комуникацията като изграждане на връзка, виждаме другия като човешко същество точно както нас самите и съзнаваме силата си да се докосваме до невидимите полета на пълноценното свързване.
Разбира се, тази кратка статия е начало на писането за ННК, опит да предам наученото с годините практика и всички грешки и малки и по-големи успехи. И тази статия ще е имала смисъл, ако поне някой реши да дава разбиране преди да търси такова или да приема срещите като наситени с внимание откъслеци време, в които търсим и намираме пространство да бъдем чуди и видени такива каквито сме в момента.
За всички, които искат да се запишат на семинар за ННК следващият е 3-6 февруари 2011 - http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За всички, които не ме познават и искат да разбeрат повече за мен и професионалните ми дейности: http://emiliailieva.com/
Следва продължение...
С времето почнах да водя курсове за комуникативни умения с всички възможни подтеми как да презентираме себе си или проектите си, как да отстояваме позиции в преговори, как да решаваме конфликти, как да обслужваме клиенти, а понякога дори и как да продаваме – все пак и продавачите общуват с хората, макар на хората не винаги да ни харесва начина по който го правят.
Интересното обаче е, че нейде в началото на тези мои занимания срещнах и Ненасилствената комуникацията (www.cnvc.org ) и тази „случайна”среща радикално промени начина, по който започнах да възприемам комуникацията изобщо.
Изведнъж комуникацията започна да се измерва не толкова с думите, които се обменят, а с качеството на изграждане на връзката с отсрещната страна. И малко по малко това доведе до осъзнаването, че в комуникацията не е толкова важно какво казваш, а как слушаш. Защото казаните думи имат много по-малко свързващ потенциал, (ако мога така да се изразя) отколкото свързва мълчаливото изслушване на другия. Не казвам Бог знае каква мъдрост. Много хора са го казали преди мен, но има истини, които колкото и да си ги напомняме не е достатъчно. Знам го, предавам го на хората с цялото вдъхновение, на което съм способна по семинари и обучения и все така обаче понякога забравям…
Преди време Хава Ева Йонай – унгарска обучителка по ННК, която най-дълбоко посади в мен семената на ННК – каза, че най-големият глад в нашия свят е гладът за разбиране. Толкова много ни се иска да бъдем разбрани/видени/чути такива каквито сме в момента, с всичките си тревоги, разочарования или възторзи и вдъхновения, а толкова рядко ни се случва! Всеки е толкова зает с живота си, с изпитанията, мечтите си, задачите си за деня, целите си за месеца или за годината, с организиране на поредното пътуване или с писане на поредното писмо,че някак половинчато се срещаме. Често ми се случва да се видя с някой и така докато си говорим и уж някак сме се видели, за да си отделим време, а телефонът звъни през 10-тина минути и накъсва срещата, забравяме за какво сме говорили, умът и вниманието ни летят в различни посоки…
В такива моменти се сещам за един приятел от чужбина, който веднъж като се видяхме и не се бяхме виждали от няколко месеца си изключи телефона и каза „не искам да се разсейвам, все пак съм дошъл теб да видя!”
Тогава се учудих и даже много не разбрах какъв жест е направил, за да насити срещата ни с внимание. Но сега знам, че истинските срещи изискват забавяне на темпото, повече слушане и по-малко говорене, повече присъствие и по-малко разсейващи мисли.
Хората се срещат с ненасилствената комуникация по най-различни начини и поводи и разбира се задават най-разнородни въпроси. От съвсем логичният въпрос „Какво е ННК? (в едно изречение, ако може) до това „къде са границите на метода?” всеки въпрос си има основание и дава някаква посока за отговори, които пасват или не пасват в мисловните рамки на различните хора. Така или иначе, методът си остава и като всяко нещо в живота има своите възможности и своите ограничения.
За последните 5 години вече толкова пъти съм обяснявала какво е ННК, че почти заучено изричам „сърцевината на ННК е в свързването на човешките емоции с човешките потребности”. Напоследък обаче си дадох сметка, че тази сърцевина макар да е истината за метода, не може да се преживее преди да се научим да забавяме общуването си с другите.
Забавянето позволява време, в което и настоящият миг да се включи и осигурява достъп до друго ниво на разбиране/виждане/ чуване на другия. Всъщност само тогава (поне в моя опит) срещата е истинска. Срещат се живота в мен с живота в другия.
След като сме забавили потока на комуникация между нас идва съзнателното усилие да чуваме емоции и потребности. Едва тогава сърцевината на ННК може да се разлисти. С усилието да превеждаме всички думи, които чуваме единствено и само като емоции и потребности започваме да преживяваме комуникацията като изграждане на връзка, виждаме другия като човешко същество точно както нас самите и съзнаваме силата си да се докосваме до невидимите полета на пълноценното свързване.
Разбира се, тази кратка статия е начало на писането за ННК, опит да предам наученото с годините практика и всички грешки и малки и по-големи успехи. И тази статия ще е имала смисъл, ако поне някой реши да дава разбиране преди да търси такова или да приема срещите като наситени с внимание откъслеци време, в които търсим и намираме пространство да бъдем чуди и видени такива каквито сме в момента.
За всички, които искат да се запишат на семинар за ННК следващият е 3-6 февруари 2011 - http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За всички, които не ме познават и искат да разбeрат повече за мен и професионалните ми дейности: http://emiliailieva.com/
Следва продължение...
Абонамент за:
Публикации (Atom)