сряда, 22 септември 2010 г.

Водата и хората

Как да предадеш магията на водата? Като нагънато стъкло и тиха като мантия по дъното на застинало море, като плисък, ромон на поток, набрала сила морска вълна, като дъжд…

Водата не говори сама – винаги има камъчета, бряг, бряст, яхта, кораб и от досега между тях се ражда звука. И ние сме като водата – истинските ни звуци, нашата истинска житейска песен се ражда в досега с някой друг.

Можем да мечтаем сами в тихото за нещата, които искаме да създадем, но само в съюз с друг/и можем да осъществим себе си. Потенциалът ни не са случва сам. Потенциалът ни се буди от общуването с някой. И вдъхновението не идва само – идва с думите, действията и енергията на другите.

понеделник, 20 септември 2010 г.

Като за първи път

Септемврийското море носи тишината на отминалото лято и обещанията на водата да помни ласките на слънцето през зимните месеци. Ветровете по това време са сънища, а Луната спътница на звездите светулки по тъмната повърхност на вълните.

В забавения ритъм на островите има късчета лято все още падащо по масите като онези розовите цветове на онези дървета храсти, които внасят цвят като сила за живот – слънчеви заклинания за страст и истина във всяко истинско лято.

Яхтите са верни като кучета – в мекото дърва по палубата има толкова вярност, така меко попиват стъпките ни в тисовата повърхност, че ставаме като пантери – нозете си движим с плавни приплъзвания и даже когато залитаме и ритваме таз или онази желязна част стъпвайки на дървото още повече го заобичваме.

Усещането за допир до дърво се разширява когато излизайки от водата с хладна кожа и грейнал от солената вода поглед стъпваме по топлото дърво. Стъпката ни става отпечатък за кратко, но достатъчно време, за да се почувстваме свързани с това дърво за много години напред. И нищо, че дървото помни много други стъпки – нашият мокър отпечатък по него попива с неповторимост, в която ни е уютно.

В живота на яхтата има нещо дълбоко свързващо- самото съжителство в което делиш и вода и храна, молиш се за вятър и търсиш най-тихия залив, за да напоиш тялото си със свежест а очите си с риби e уникално като микровечност. Уж не е кой знай какво, а е почти дразнещо натрапчиво като спомен. Не бих го нарекла зараза – заразно е нещо, от което се лекуваш. То е преживяване, което иска повторение – може и без него, но с него животът става по-богат. Водата, вятъра, платната и тишината на морето са запечатват в клетките ни като зов за завръщане. И ако сме верни на себе си се връщаме. И всеки път е като за първи път.