вторник, 9 февруари 2010 г.

Сол и пипер

Стривам си ги с камък. Камъкът е една красива морска находка от Карадере. Червеникаво-сив и лъскав и някак призван да служи на ръцете ми в тази важна кухненска задача – соленето и подправянето на храната.

Като сложа зърната чер, зален, червен и бял пипер на дървената чиния те се разтичват на посоки и често се търкулват към поръбения край, където се подреждат като лястовици на жица. Придърпвам ги към центъра, нежно поставям камъка върху им и с лек натиск усещам разпукването на зърната. Докато са шарени са като натрошени коледни играчки. (Спомням си едно време като се счупеха играчките, за да не ги изхвърлим ги натрошавахме на дребно с буркан и после ги залепвахме по картички и апликации.)

След няколко натиска, последвани от по-леки изпуквания пиперените зърна се превръщат в ароматен сив пясък. Ако продължа да си играя с камъка и започна да ги трия едно в друго постепенно сивия пясък става сива пепел.

Наградата от това усилие е в аромата на прясно счукания пипер. Сякаш дървото и камъка създават средата, в които Ароматът да се роди по-силен, пълнокръвен и огнен.

Морската сол е по своему своенравна. Натискът, който изисква е осезаем, почти с напрежение в мускулите. Раздробява се сравнително бързо на остри кристалчета и лесно става на пясък, но от пясък да стане на пепел още не съм успявала. Дали защото се родее с камъка и не иска да му отстъпи по сила или защото иска да се различава от пипера и да доминира в паничката - не знам.

При солта няма и награда в аромата. Може би само когато кристалчето попадне на току-що сварен картоф се размеква заедно с маслото и тогава добавя онази своя неповторимост заради която и прощаваме всички своеволия. J

Иначе триенето на солта и пипера ме сродява с някаква моя представа за дивата жена и се превръща в ритуал, който захранва душата ми с изначалност, с истината на първобитните неща. Първобитни като първо битие!

И така добавя вкуса на море - от камъка и на гора - от дървото. И после поръсва вечерята с онази особена тайнственост на жената пазителка на дома и огнището. Дори в домове, в които няма огнище!

събота, 6 февруари 2010 г.

За думите

Вярвам, че думите са посланници на силата ни да творим живота си! Те са извезаните амулети върху бялото платно на дните ни, които ни пазят да сме себе си.

Затова ми е странно бездумието, което ме застигна последните месец и половина. Вярно, двата зимни вируса, обсебиха дните ми от началото на годината и прогониха всяко вдъхновение със свирепа кашлица. Така за писане – нямах муза, за говорене – нямах глас. Но все пак ми е странно как търсех, а не откривах онази енергия, която превръща думите в посланици и амулети.

Всъщност до днес виждах думите как се реят като разноцветни балони в широките светли пространства на дома, който обитавам; мислено ги пренареждах като магнитчета по хладилник, започвах наум кратки есета, тихи идеи и спонтанни мисли... и в крайна сметка ги духвах като шепа брокат да създават сами своя смисъл.

Най-интересното в бездумието, което ме беше застигнало е, че неусетно светът ми се насели предимно с думите на другите. Така твърде многото чужди думи заскрежиха прозорците на вътрешната ми истина и се загубих в лабиринта на себе си.

За щастие (ето на!) днес музата на февруарските съботи се появи между двете чаши чай от босилек и мащерка (за укротяване на кашлицата) и доведе със себе си думи, които се пребориха да се подредят в текст. И сякаш писането разтопи скрежта и подобно кристални капки потичат надолу към мен всички отговори на въпроса “какво наистина искам?”.

В края на краищата и бездумието роди рожба: Лесно е да загубиш себе си в думите на другите. Важно е да намериш себе си и тогава.