Вярвам, че думите са посланници на силата ни да творим живота си! Те са извезаните амулети върху бялото платно на дните ни, които ни пазят да сме себе си.
Затова ми е странно бездумието, което ме застигна последните месец и половина. Вярно, двата зимни вируса, обсебиха дните ми от началото на годината и прогониха всяко вдъхновение със свирепа кашлица. Така за писане – нямах муза, за говорене – нямах глас. Но все пак ми е странно как търсех, а не откривах онази енергия, която превръща думите в посланици и амулети.
Всъщност до днес виждах думите как се реят като разноцветни балони в широките светли пространства на дома, който обитавам; мислено ги пренареждах като магнитчета по хладилник, започвах наум кратки есета, тихи идеи и спонтанни мисли... и в крайна сметка ги духвах като шепа брокат да създават сами своя смисъл.
Най-интересното в бездумието, което ме беше застигнало е, че неусетно светът ми се насели предимно с думите на другите. Така твърде многото чужди думи заскрежиха прозорците на вътрешната ми истина и се загубих в лабиринта на себе си.
За щастие (ето на!) днес музата на февруарските съботи се появи между двете чаши чай от босилек и мащерка (за укротяване на кашлицата) и доведе със себе си думи, които се пребориха да се подредят в текст. И сякаш писането разтопи скрежта и подобно кристални капки потичат надолу към мен всички отговори на въпроса “какво наистина искам?”.
В края на краищата и бездумието роди рожба: Лесно е да загубиш себе си в думите на другите. Важно е да намериш себе си и тогава.
Няма коментари:
Публикуване на коментар