понеделник, 8 ноември 2010 г.

Хората ветрове

Ясно е, че всички имаме различни таланти. Ясно е и че степента ни на удовлетвореност като човешки същества зависи до голяма степен от възможността ни да изразяваме тези таланти по смислен и за нас и за другите начин.

Талантът е семе, което носим и отглеждаме в градината на душите си. Разлиства се, дава плодове и после семена.

Вижте семената на тази снимка. Красиви в очакване на вятъра. Есента е топла, мека и ласкава тези дни, но ще дойде вятърът, ще понесе семената към други поляни и други гори ще отгледат новите треви напролет. Свободата дава нов живот, нова посока, нов хоризонт.

Познавам хора-ветрове. Те идват да извисят талантите ни, да ги запратят далече от нас, да им дадат нов живот на нови места и така да видим себе си в нова светлина.

Ако познавате хора-ветрове, знаете за какво говоря. Ако не познавате - потърсете. Техният талант е в това да дават простор на талантите ви. И те имат нужда от вас!

Благодаря на хората-ветрове в живота си и на тези, които ми позволяват да съм вятъра!

неделя, 7 ноември 2010 г.

Открий себе си

Наскоро участвах в първия фестивал за личностно развитие и здравословен начин на живот "Открий себе си" (http://www.justbefestivals.com/). Освен всички други теми, които участието събуди в мен, мисълта ми трайно се закотви в самото заглавие "Открий себе си".

Открива ли човек себе си всъщност? И ако да, какво точно означава да откриеш себе си? Открила ли съм себе си или още се откривам? "Откриването" веднъж и завинаги ли е?

Като френски възпитаник нямаше как да не се сетя за поговорката "Qui cherche, trouve!"/ "Който търси - намира!", която Мадам Маринова - любимата ни класна - ни напомняше често в случаите, когато ни се искаше вече да сме намерили (който каквото търси). По-късно съм се сещала за тази поговорка в много случаи и то с голяма благодарност. Не съм си давала сметка как така често използваната поговорка в ученическите ми години постепенно е създала нагласата в мен, че търсенето е много по-дълго от намирането, но в крайна сметка, както много школи за щастието изтъкват, пътят е много по-важен от целта.

Разбира се тази поговорка носи и оптимизма, че щом вече си тръгнал, ще стигнеш и че резултатът е сигурен, макар и неопределен във времето.

Та ясно е, че ако не търсим няма да намерим, но как действително ставаме откриватели на себе си?

Преди години си бях залепила на стената едни думи на Кралица Изабела Кастилска, казани на Христофор Колумб преди плаването му за откриване на Америка. "Вървете право напред. Ако земята, която търсите не съществува Бог ще я създаде, за да възнагради смелостта ви!" Е, как да не откриеш, Америка след тези думи!?

Ето с такава вяра - мисля си - можем да намерим себе си! И всъщност с такава вяра може и да няма значение накрая намерили ли сме се или не.

Иначе не знам, ако някой ме попита така директно: „Абе ти открила ли си себе си?” какво ще отговоря. Най-вероятно ще кажа „Не”.

Може би откривам себе си кристалче по кристалче – като цветни парченца от калейдоскоп, които по някое време и мен ще ме изненадват с цветовете и комбинациите си.

Пътувам и по пътя откривам какво ли не. И най-вече доволството да знам, че резултатът е сигурен, макар и неопределен във времето.

понеделник, 1 ноември 2010 г.

За растежа

Преди няколко дена пресадих цветята. Подходящо било времето наесен за подобно занимание с корени, пръст и вода.
Искаше ми се да го направя миналата есен, но нито тогава, нито тази пролет намерих времето и желанието. Е, отне си цял следобед с ходенето за саксии, пръст, омазването и измиването на банята.
В такива моменти разбирам колко силно ми се иска да имам двор и земята да е под краката ми. Спомням си и баба ми, която леко замиташе пръстта от пътеката за някакви си 30 секунди. Както и да е.

Важното в случая е нещо друго. Всичките ми цветя, които за моя радост са с мен от 10-тина години отдавна бяха надраснали саксиите си. От теснотията корените им бяха прораснали през дупките. "Изяли" пръстта, която ги е захранвала се бяха преплели един в друг в плътна мрежа, която с мъка отлепвах от стените на саксиите.

Изуми ме силата на природата естествено! Но и ме грабна идеята за растежа и по-точно разбирането, че за да растеш не са достатъчни грижата и водата. И пространство е нужно! В тясното - оцеляваш. В пространството растеш!

Чувала съм, че и златните рибки затова били малки, защото се гледат в малки аквариуми, а в Япония с очите си видях златни рибки едри като шарани как плуват в езерата на дзен градините в Киото.

Това ще запомня от това разсаждане. За да растем и цветята и ние, че и златните рибки дори - имаме нужда от грижа, вода и пространство.