Брах билките по здрач, че утрото обещаваше мъгли, а нощта вещаеше дъждове. И точно преди да стане тъмно разстлах поглед по поляните и потърсих „нишката” от тихи знаци, по които да позная онези цветя и билки, които чакат точно мен, да стъпя точно там, да протегна точно тази ръка… Ножичката щракваше тихо, цветовете скланяха горди стебла като поклон пред силата на земята, която ги е отгледала и в знак на смирение пред избора си да донесат точно тази сила, точно в моя дом, на точно този ден. Вдигах стъблата в някакъв унес - съкровени мигове в тайнството на природата. Иска ми се да напиша с благодарност, но реално е много повече от това. Как се благодари за всеобхватно единение с живото?
Стъпка по стъпка стигнах до шипковия храст, който беше прислонил стрък от бял равнец. Белият равнец падна с цвят сочещ бял храсталак и там до храсталака видях клонка закъсняло великденче и грейналите цветове на жълтия кантарион. Следвах реда, който билките избираха сами и знаех, че има смисъл да се редуват така; че точно така набрани ще донесат точно този аромат с нотки на поле, гора и свобода, които изпълват дома ми сега. И знам, че точно този аромат има своя смисъл за мен. Нищо, че не го разбирам.
Усетих кога е краят на това единение с тайнството. „Нишката” се изплъзна от ръката ми, знаците свършиха от раз. Поляната беше пълна с цветове, но те чакаха други стъпки и друга ръка да откъсне точно тях.
После в тъмното се появиха светулки и светулките ме отведоха до огъня... Стояхме няколко часа – много ли, малко ли - не знам. Когато си тръгнахме, заваля. Сигурен знак, че навреме се оттегляме. Взехме си точно толкова време колкото природата искаше да ни даде.
••••••••••••••••••••
По Еньовден виждаме повече, усещаме повече, някак по-тънка е границата между световете, които познаваме и тези, които искаме да познаем. И си струва да отделим време за тиха разходка в зеленото на полята, градинката зад блока или най-близкия парк.