Еньовденски билки и росни треви

Еньовден дойде и тази година неусетно. Ето го – някак притихнал в пролуките между снощния и предстоящия дъжд. В дома ми ухае на дим от огъня, който палихме с мокри дърва и на билки и росни треви – щедър подарък от гората и полята.

Брах билките по здрач, че утрото обещаваше мъгли, а нощта вещаеше дъждове. И точно преди да стане тъмно разстлах поглед по поляните и потърсих „нишката” от тихи знаци, по които да позная онези цветя и билки, които чакат точно мен, да стъпя точно там, да протегна точно тази ръка… Ножичката щракваше тихо, цветовете скланяха горди стебла като поклон пред силата на земята, която ги е отгледала и в знак на смирение пред избора си да донесат точно тази сила, точно в моя дом, на точно този ден. Вдигах стъблата в някакъв унес - съкровени мигове в тайнството на природата. Иска ми се да напиша с благодарност, но реално е много повече от това. Как се благодари за всеобхватно единение с живото?

Стъпка по стъпка стигнах до шипковия храст, който беше прислонил стрък от бял равнец. Белият равнец падна с цвят сочещ бял храсталак и там до храсталака видях клонка закъсняло великденче и грейналите цветове на жълтия кантарион. Следвах реда, който билките избираха сами и знаех, че има смисъл да се редуват така; че точно така набрани ще донесат точно този аромат с нотки на поле, гора и свобода, които изпълват дома ми сега. И знам, че точно този аромат има своя смисъл за мен. Нищо, че не го разбирам.

Усетих кога е краят на това единение с тайнството. „Нишката” се изплъзна от ръката ми, знаците свършиха от раз. Поляната беше пълна с цветове, но те чакаха други стъпки и друга ръка да откъсне точно тях.

После в тъмното се появиха светулки и светулките ме отведоха до огъня... Стояхме няколко часа – много ли, малко ли - не знам. Когато си тръгнахме, заваля. Сигурен знак, че навреме се оттегляме. Взехме си точно толкова време колкото природата искаше да ни даде.

••••••••••••••••••••

По Еньовден виждаме повече, усещаме повече, някак по-тънка е границата между световете, които познаваме и тези, които искаме да познаем. И си струва да отделим време за тиха разходка в зеленото на полята, градинката зад блока или най-близкия парк.

Сигурна съм в едно: и нищо да не усетим, нещо ще усети нас; и нищо да не „видим”, нещо ще види нас. И всеки жест е от значение за тайнството!

За божурите и самодивите

Заглеждали ли сте се в божурите? Когато са все още пъпки те са зелени и само едно тайно прозорче–прорез издава цвета им – дали ще са винените божури за избухваща страст или белите божури за свенливи обещания.

Присъствали ли сте на разцъфването на божур? Когато божурът разцъфва се превръща в кръгла всеотдайност и за няколко минути диша... зелените листи на пъпката освобождават цвета и приканват въздЪха да погали и раздели листите... това е танцът на божура с въздуха... представете си тихото дихание на разтварящите се листи... Когато цветът е готов се покланя и застива в очакване – нечий самодивски поглед да ги откъсне за свещенодействието на любовта.

А чували ли сте как падат прецъфтели божурени цветове? Ще ви кажа.

Ронят се с въздишка и разполагат винени дири – тайни пророчества по земята – съзвездия от смисъл, изненада и обещание. Те са тайните карти, на които самодивите отбелязват еньовденските поляни и броя на билките за омайното биле.

И ако вземете току що паднали божурени цветове и поръсите гърба на любим човек – досегът с кожата ще запази цвета им винен, а заедно с цвета се съхранява и спомена за самодивския поглед и местоположението на поляните.

После листата изсъхват винени и се готвят за танца с огъня на Еньовден.