неделя, 27 февруари 2011 г.

"Уважавам те повече от това"

Обичам да се сещам за случки от живота, които по една или друга причина са оставили дири в съзнанието ми и са оказали влияние върху формирането ми като мироглед.

Тази, за която често се сещам тези дни е от преди десетина години. Едни любовни терзания бяха застигнали русолявата ми главица тогава и макар че от сегашна гледна точка изглежда прозаично, тогава бях увесила нос в дилеми от рода на "да остана или да си тръгна". Старата руска книжарница на главната улица в Пловдив току що я бяха превърнали в рестоторант на два етажа и от втория етаж съвсем естествено се виждаше парка. Сещам се как стояхме с един приятел, той ме изслушваше търпеливо и не казваше нищо. Тогава (на втория час примерно) го питах "Добре де, ти какво би направил?!" Той ме погледна и ме гледа известно време и после каза "Еми... уважавам те повече от това."

Минаха много години от тогава. Онази любовна история намери своето разрешение след съответното количество колебания, сълзи и сополи. Това, което и до днес остава в мен е отговорът "Еми... Уважавам те повече от това."

Напомням си го всеки път, когато ми се прииска аз да започна да съветвам някого.

Защото да може да казваме "Уважавам те повече от това да те съветвам" означава:

- "Уважавам те толкова, че да вярвам, че ти знаеш най-добре кое е най-добре за теб."

- "Уважавам те толкова, че да мога да те слушам колкото е нужно и да не се изкуша да те съветвам сякаш мога да знам по-добре от теб."

- "Уважавам те и вярвам, че каквото и решение да вземеш имаш силата да го промениш."

- "Уважавам те да те слушам и да не те съжалявам, че страдаш и да не те упреквам, че не си в състояние да вземеш решение..."

- "Уважавам те и вярвам, че имаш правото да преживееш колебанията си и да се чудиш толкова колкото искаш, така че като вземеш решение да си убеден/а."

- "Уважавам те и вярвам, че растеш в търсене на отговора и че няма да порастнеш, ако ти покажа отговора отстрани."

Може да означава и толкова много други неща... Всеки ще чуе остатъка за себе си, стига да имаме силата да го кажем...

петък, 18 февруари 2011 г.

Жирафи, Чакали, целостта и сбъдването

Много съм мислила върху темата за сбъдването на желанията. И по-точно за това как някои желания успяваме да ги случим почти мигновено, а за други ни отнема мнооого години упорит труд.
Едно от най-ценните неща, които съм чувала във връзка с това са думите на Менис Юсри (http://www.menisyousry.co.uk/), че сбъдването е пътуване, което включва както външния свят – какви стъпки предприемам, за да се доближа до сбъдването на желанията си, така и вътрешно пътуване – каква е нашата готовност да получим това, за което мечтаем.

За външните стъпки винаги ми е било ясно: като искаш нещо – действай. Вътрешното пътуване обаче много ме е занимавало през годините. Без претенция за каквото и да било научно доказателство съм се убедила, че вътрешната ни готовност зависи в много голяма степен от - нека да го наречем - вътрешно съ-действие. Един вид цялостно да сме готови; всяка част от нас да е в унисон с желаното и да действат в една и съща посока.

В ненасилствената комуникация не случайно имаме двата образа на Жирафа и Чакала като олицетворение на две нагласи в нас: нагласата за емоционално свързване през чувства и потребности и нагласата за интелектуални разсъждения, преценки, осъждания и т.н.
Едната част, която казва „Колко би било хубаво да се радвам на финансово изобилие в живота си! „ или „Колко хубаво би било да имам до себе си любим човек” и другата, която заключва: „Абе като гледам как никой от приятелите ти не е забогатял съществено не мисля, че имаш някакви шансове” или „Абе какво толкова се напъваш да имаш връзка?! И така си ти е добре.”

Това е вътрешният диалог. Всичко онова, което си казваме докато казваме какви са ни желанията. И за съжаление това, което си казваме вътрешно до голяма степен определя нашата готовност да получим това, за което мечтаем.

Има разбира се и други възможности за изграждане на вътрешна готовност (визуализациите, силата на подсъзнанието, картите на съкровищата и т.н.- едва ли ще пиша някога за тях,но вярвам, че който се интересува ще намери източник на информация и за тях).
Аз се спирам на вътрешният диалог защото е път за изграждане на цялостност и ми се иска да живея живота си по този начин и да имам принос за това да живеем цялостни същества, в които думите, които изричаме са в съзвучие с цялото ни същество.

Разбира се, този вътрешен диалог за пореден път означава, че е изключително важно да зачитаме емоциите си. Да си признаваме, че да, много ни се иска да забогатеем/ да имаме връзка, но заедно с това да си признаваме, че се страхуваме или се колебаем, чувстваме се неуверени и ни се иска да си вярваме повече.

Какво толкова би променило това ли?

Би променило малка, но съществена част. Зачитайки неувереността си, ще имаме усещане за цялост: зачели сме както желанията си, така и колебанията си. Чули сме както Жирафа, така и Чакала. А защо е важно да чуваме Чакала? Просто защото ако се правим, че не го чуваме неговата енергия е в това да ни повтаря и потретя аргументите си и енергията му е в това да ни напомня, а не в това да ни подкрепя да се доближим и да реализираме желанията си.

Мисля си (може и да греша) че вътрешната готовност да получим нещото, което желаем винаги зависи от това цели ли сме в желанието си. Всяка част от мен ли иска това, което искам?

С други думи, колкото и да казваме на себе си и на другите какво искаме най-важното е да чуем тази част в нас, която се колебае или съмнява. Тогава Готовата се среща с Колебаещата се и срещата е досег до целостта. А целостта е сила.

Това съм аз! Цял/а съм! Има ли нещо по-силно от това?

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

За отстояването на нуждите

Отстояването на нуждите казано по друг начин е да знаем какво е ценно за нас и да търсим начините да го преживеем независимо от обстоятелствата.

Е, днес получих един урок по отстояване на нуждите от най-неочакваното място. Не ми се наложи да ходя на курс за това, да гледам мотивиращо клипче или да прочета статия по въпроса. Просто животът е мъдър и също ни учи, когато сме будни да се учим.

Говорим за тази сутрин. Имах среща в 10:00 часа, което си мислех, че ми дава достатъчо време за всичко. Е, не стана така: в 09:30 още бях вкъщи и шансовете ми да стигна навреме по друг начин освен такси бяха равни на нула. Проблемът е, че от Румънското посолство до паметника Левски в София разстоянието не е особено голямо и някои таксиметрови шофьори имат политика за минимум заплащане. Това минималното заплащане пък се сблъсква с моите представи за коректно обслужване и в крайна сметка "няма сделка". Както и да е в 09:45 доближавайки стоянката на таксита видях дълга опашка с коли и си казах "Е, все някой ще се съгласи да ме закара и да пусне брояча".
Това не бяха първите няколко коли. Обясниха ми как няма да им излезе сметката, предложиха ми цена, за която биха ме закарали, аз отказвах любезно и т.н... Дотук нищо ново.
Тогава в една от поредните коли видях една жена шофьор да чете вестник. Казах и закъде съм, тя въздъхна и каза "качавай се." "Аха излезе ми късмета!" Качих се, обясних къде точно искам да ме остави и поехме.

Мислех си по пътя обаче "е как така на нея и излиза сметката, а на другите не?! Това проява на добра воля ли е?! Да не би да го е закъсала дотам жената, че да е готова да ме закара за има няма 2 лева?!"

Тъмън се бях наканила да проведа някакъв разговор и тя изведнъж отби от пътя, отвори страничния прозорец и попита една жена "вие закъде сте?" Толкова се очудих от това, че хич и не чух закъде е другата жена, а докато се опомня те отвори вратата и се качи, разбраха как ей сега ще ме оставят мен и после спокойно ще продължат към другата посока... Бях изумена!

Слезнах, платих и оставих двоен бакшиш - както затова, че ме закара, така и затова, че ми показа с действие как като знаем какво е ценно за нас и сме будни за възможностите има как да го получим и всички да са Доволни!

вторник, 15 февруари 2011 г.

ННК и най-трудният урок

Някой беше казал, че всяко нещо е трудно преди да стане лесно. Обичам да го казвам и аз. Харесва ми заради перспективата да си мисля, че всички трудни неща, които искам да науча или да отгледам като качества в себе си има шанс да станат лесни един ден.

Харесва ми и филма „Into the Wild”. И първия и втория и всеки следващ път ми носи от вдъхновението да живея с хъс и да съм свободна точно по начина, по който си представям свободата. Запомнила съм го най-вече обаче с крилатата фраза накрая, че щастието е истинско, когато е споделено.

Има и други крилати фрази ”споделената болка половин болка” е казал народа.

Въобще за споделянето се счита, а и много от нас са убедени, че придава друг смисъл на нещата. Сигурно и точно затова се свързваме с хората. Заради дълбочината, интензивността, пълнотата и възможностите на истинското споделяне.

Въпросът обаче е какво правим, когато другата страна не е на разположение за споделяне.

Запознатите с ненасилствената комуникация сигурно се сещат за условието: за да има такава комуникация е необходимо и двете страни да имат както желанието така и ресурсите (емоционални най-вече) да споделят искрено и открито за чувствата и потребностите си.

И най-трудният урок за мен е точно когато другата страна не разполага с желание или ресурс за подобно свързване/ споделяне. И не за нещо друго, а просто защото когато другата страна не е на разположение оставаме сами със себе си. И тогава въпросът се свежда до това как да съумея да преживея пълнотата на щастието или да намаля наполовина болката си, когато споделянето не е опция.

Тогава, когато най-много ни се иска да получим разбиране, изслушване или емпатия и когато другият го няма/отказва/ не разполага с достатъчно, за да предложи и т.н. може много да боли. Но болката обикновено идва с мисълта за липсата на това, което желаем и което нямаме. И съответно винаги когато мислим за потребностите си като за липси сме в Големия капан на страданието. „Ами, да – имам нужда от разбиране и подкрепа! Имам нужда от споделяне и свързване. И какво от това – страдам си и не ги получавам”.

Изходът от това страдание е едно бих го нарекла поклонническо пътуване. Гмуркане в себе си в търсене на истината. Истината за истинските потребности. Защото зад нуждата от споделяне може да се крие нуждата от онази интензивност, за която писах по-горе. А зад нуждата от интензивно преживяване може да е нуждата от пълноценен живот, а зад нуждата от пълноценен живот - нуждата от доверие в потока на живота… и така сантиметър по сантиметър стигаме до коралите и цветните рибки. И всеки, който се е гмуркал на живо знае – там на дълбокото е тихо и спокойно. А в тишината и спокойствието се крие възможността да видим всички тези потребности не като липси, а истински цветни корали, нежни цветя, които искат да живеят в нас. И ние сме тези, които да им дадем живот.

Осъзнаването на тези дълбоки потребности не ни прави по-щастливи за момента, но ни дава спокойствие и сила. И търпение. Да дочакаме удовлетворяването им. Защото както всички сигурно сме чували всяко нещо се ражда в нас пред да се роди в света около нас, а както знаем всяко поклонническо пътуване е досег до мъдростта и простотата на живота.

сряда, 2 февруари 2011 г.

За мислите и свободата

Дали защото съм Близнаци (макар и на границата с Телец) или по друга някоя дълбока причина – не знам, но винаги съм извличала удоволствие от бързата мисъл – моята или на другите – както и някакъв вид преклонение пред силата и да създава реалности.
Макар да съм човек на действието много повече отколкото на старателното обмисляне на нещата, често оставям мисълта ми да се рее и често „закачам” по някоя вдъхновена идея или представа за света на връщане.

Предизвикателството за хора като мен е осъзнаването, че истинската сила на живота е в чувствата, а не в мислите и оттам насетне разбира се търпеливото свързване, разпознаване, назоваване на тези чувства.

Мисленето за света, хората и идеите за много от нас е една рамка, в която сме подредили нещата така както си мислим, че е най-добре. Мислим си какво е най-добре за нас, какво е най-добре за другите и за света също може да си мислим - как е редно да се развива този свят примерно.

Това мислене предполага някаква категоризация – „това ми харесва”, „това не ми харесва”, „съгласна съм с него”, не съм съгласна с него”, да, правилно постъпи”, „не, не се прави така”.

Дотолкова доколкото оставаме в плен на ума си, категоризацията на реалността, хората и ситуациите в полярността „да”/ „не”; „правилно”/ „грешно”; „черно”/ „бяло” е неизбежно. Така се раждат преценките ни – наречете го и лично мнение (може да е и аргументирано дори)- все съждения, които ни дават лъжовно усещане за контрол върху реалността и нашата роля в нея.

Сигурно не е случайно, че съденето на определен човек в съда се свързва с вкарване в затвор.

Килия, решетка, рамка.

Съденето за реалността и хората е същото. Вкарваме реалността в рамка. Слагаме човека в клетката на собствената ни представа за него.

Случвало ли ви се е да искате да направите нещо и някой да ви каже „е това не е за теб” или „няма да се справиш като те познавам”? В моя опит подобно отношение към мен дори от хора, които са ми близки и обичам, страшно много боли. Боли от желанието ми да ме видят свободна, волна, окрилена, а не в плен на тяхната представа за това коя съм.

Този плен впрочем може да е и мой собствен. Имаме представа/ съждения за себе си също. „Аз съм добър човек” или „Аз съм непостоянен и често си сменям мненията.” По този начин сами не си даваме свободата да се видим такива каквито искаме и можем да бъдем.

Насилието в живота ни има много форми на проявление, но тези фините нива на насилие не ни се набиват толкова на очи, както физическите прояви на насилие.
Някой се сбил на улицата и отиваме да ги разтървем веднага, а кой ни разтървава нас от собствените ни присъди/ рамки/ окови на мислите и преценките ни. Кой ни разтървава и в отношенията ни с близки, където сме в плен на представата си за тях? Питаме ли се как се чувства даден човек, на когото току що сме казали „ това не е за теб, откажи се”? Питаме ли се ние как се чувстваме когато някой ни каже „няма да се справиш” или „ти си силна, каквото и да ти струва ще минеш през това.”

Когато сме надраснали представата, която хората имат за нас много боли да продължават да те виждат като представата си, а не като това, което вече си.

Боли и когато искаш да бъдеш видян просто като човек с всички човешки стремежи, мигове на отчаяние, вдъхновение и болка…

Така или иначе богатството на живота е във възможността да се срещаме всеки ден с нови очи, да се виждаме такива каквито сме сега, а не каквито сме се познавали преди.
Да разглеждаме всяка ситуация като нова, защото всеки ден и ние сме различни.

Богатството е в свободата. Да освободим очите си да виждат нещата такива каквито са, а не каквито си мислим, че са – защото мисълта е сила не може да бъде подценявана току-така.

Ненасилствената комуникация ме е учила и учи и до днес да внимавам с преценките си, да виждам, ама наистина хората такива каквито са сега, да изследвам, питам, търся, да съм любопитна, а не предубедена, да съм отворена да се изненадвам от всеки и всичко всеки ден…

Големият подарък е, че все по-често се познавам свободна и виждам свободни хората.

Ако ви се изследва всичко това в група съмишленици, заповядайте утре на „Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf

За чувствата и свързването с тях ще пиша по-натам...

и хайде днес да сме свободни :)))