Никога няма да забравя (разбира се!) едно от първите си съчинения. Не помня темата, нито в кой клас съм била, но помня, че пред целия клас ме порицаха, че съм проявила своеволието да напиша „небето беше като изпрано”! След порицанието разбира се другарката поясни, че небето може да е синьо, мрачно, с облаци, но не може да е изпрано. „Някой да е чувал за небе, което се пере?” попита тя.
Ей в такива моменти някои се отказваме да пишем, нали?
Сега като се замисля и направо си признавам, че май по рождение съм влюбена в думите. Или може би не самите думи, а потенциала им да ни свързват с нас самите, да градят мостове, по които и другите стъпват; да придават цветове на изказа ни; да топлят от разстояние; да вкаменяват, съсичат или вдъхновяват според избора ни.
С думите се научих да омайвам себе си (понякога и другите); да плета разноцветни мисли, възторжени проникновения и призиви за споделени мигновения; от време на време да експериментирам с потенциала на думите да разгръщат нови светове и все по-често да се изразявам с придиханията между думите, възгласите между изреченията, паузите и дори мълчанието.
Сигурно заради това не спрях да пиша след случая с „изпраното небе.” После в друго съчинение написах как „дъждовните капки свалят мокрите си дрешки на перваза.” Това своеволие не помня до какво доведе. В крайна сметка обаче упорството ми стигна до списание „Родна реч”, където след старателен подбор пратих някои от опитите ми с думи. Обратната връзка (както казваме сега) беше съкрушителна. Написаха ми го черно на бяло, че няма нищо, за което да се хване човек, че да насърчи заниманията ми в тази посока.
Очевидно е, че и тогава не се отказах. Но пък заниманията ми с думите станаха тайни. От време на време недопустимите своеволия се прокрадваха в курсовите ми работи в университета и прозираха в необичайна поетичност на някои от проектите, по които работех, но като цяло се изнизаха 20-тина години, в които изявата с думи чрез писане беше строго контролирана.
Миналата година създадохме Писани Слова (http://words.4bg.net/?cat=5) и това отключи страстта с писането. Писането не като тайно занимание, а като зов на светове, които се прокрадват и драпат за живот. И този зов стана толкова силен, че заглуши всички други вътрешни борби и най-вече онази удобна склонност да отлагаме неудобните неща. Така писането стана неизбежен ритуал – почти всекидневен. Реалността започна да пробужда в мене думи, които макар често да се леят в неизвестна посока пърхат щастливи и готови да вдъхновяват други светове.
Сега небето е в правото си да бъде изпрано, а дъждовните капки да свалят мокрите си дрешки на перваза.
Затова този блог не е първата стъпка на завръщане към писането, а е първата стъпка към отстояване правото на думите да създават светове и към изява на първичния порив за творене и свобода.
четвъртък, 29 октомври 2009 г.
вторник, 27 октомври 2009 г.
Светът на възможностите, които се сбъдват
Заредиха се пъстри и богати дни. Бълбукат със събития, възможности и вдъхновения – за кое ли по-напред да пиша. :)
Ще пиша за нещо, което искам да запомня, за да преживявам повече от него в живота си.
Нещото е една среща. От онези, които изпиваме на един дъх и после оставят дълъг послевкус на греяно вино.
Срещата е с бившия ми шеф и за щастие приятел – Johann Theessen. Един от онези шефове, които оставят такива дири в развитието ни, че се задълбочават вместо да избледняват с времето.
Няколко от многото неща, които съм научила от него включват:
- спокойствието е сила;
- доверието никога не може да е в повече;
- мъдрите решения често ни спохождат на обяд;
- умението да свързваме хората е едно от уменията на 21 век;
- ОК е да правим и грешки;
- и най-добрите са просто хора....
5-те години работа с него ми отвориха вратите към светове, за които бях мечтала и възможности за сбъдване на по-голяма част от идеите ми за проекти в сферата на образованието за възрастни в Югоизточна Европа. Тръгнах си от DVV International (www.dvv-international.de) преди две години и половина, съпровоена от благословията му и с усещането за достатъчност на натрупания опит, за да проходя като обучител и фасилитатор на свободна практика.
Проходих само с няколко падания, затичах се на няколко пъти, а в по-голяма част от времето просто крача стъпка след стъпка. И знам на всяка крачка, че съм получила най-големият подарък който шефовете могат да дадат на своите служители – усещането, че ще успея и ще успявам, защото имам толкова много успешни сбъдвания зад гърба си. Някак ги сбъдвахме заедно – с моя ентусиазъм и с неговата мъдрост. А всяко сбъдване е опит, трупане на увереност, вътрешна мощ и вдъхновение за следващи стъпки. И за двама ни.
Най-големият ни проект и отправна точка за всичко, с което се занимавам понастоящем се казва SMILE – http://www.smile.dvv-international.org
Пиша го и се усмихвам :) Че как иначе може да е като виждам плодовете на този проект в дните си сега и знам, че тепърва още много има да се случва като послеслов, послепис или просто мултиплициране на една идея в други части на света.
Срещите с Йохан винаги са били за мен срещи със света на възможностите, които се сбъдват. С думите, действията и въпросите си той не просто ме подкрепя да изразявам заложбите си, а ме подкрепя да разгръщам все повече от себе си; не просто ме предизвиква да се развивам, а ме провокира да надскачам себе си. Той не просто казва „да” на идеите. Той разгръщат идеите в целия им потенциал. Сигурно е талант, дарба някаква-негова-уникална, но така или иначе срещата с него днес ме върна в магичното поле на възможностите, които се сбъдват.
Искам да остана в това поле и да срещам все повече хора като него.
И си пожелавам още много проекти, чиито посети семена да избуяват и дават плодове с годините.
Ще пиша за нещо, което искам да запомня, за да преживявам повече от него в живота си.
Нещото е една среща. От онези, които изпиваме на един дъх и после оставят дълъг послевкус на греяно вино.
Срещата е с бившия ми шеф и за щастие приятел – Johann Theessen. Един от онези шефове, които оставят такива дири в развитието ни, че се задълбочават вместо да избледняват с времето.
Няколко от многото неща, които съм научила от него включват:
- спокойствието е сила;
- доверието никога не може да е в повече;
- мъдрите решения често ни спохождат на обяд;
- умението да свързваме хората е едно от уменията на 21 век;
- ОК е да правим и грешки;
- и най-добрите са просто хора....
5-те години работа с него ми отвориха вратите към светове, за които бях мечтала и възможности за сбъдване на по-голяма част от идеите ми за проекти в сферата на образованието за възрастни в Югоизточна Европа. Тръгнах си от DVV International (www.dvv-international.de) преди две години и половина, съпровоена от благословията му и с усещането за достатъчност на натрупания опит, за да проходя като обучител и фасилитатор на свободна практика.
Проходих само с няколко падания, затичах се на няколко пъти, а в по-голяма част от времето просто крача стъпка след стъпка. И знам на всяка крачка, че съм получила най-големият подарък който шефовете могат да дадат на своите служители – усещането, че ще успея и ще успявам, защото имам толкова много успешни сбъдвания зад гърба си. Някак ги сбъдвахме заедно – с моя ентусиазъм и с неговата мъдрост. А всяко сбъдване е опит, трупане на увереност, вътрешна мощ и вдъхновение за следващи стъпки. И за двама ни.
Най-големият ни проект и отправна точка за всичко, с което се занимавам понастоящем се казва SMILE – http://www.smile.dvv-international.org
Пиша го и се усмихвам :) Че как иначе може да е като виждам плодовете на този проект в дните си сега и знам, че тепърва още много има да се случва като послеслов, послепис или просто мултиплициране на една идея в други части на света.
Срещите с Йохан винаги са били за мен срещи със света на възможностите, които се сбъдват. С думите, действията и въпросите си той не просто ме подкрепя да изразявам заложбите си, а ме подкрепя да разгръщам все повече от себе си; не просто ме предизвиква да се развивам, а ме провокира да надскачам себе си. Той не просто казва „да” на идеите. Той разгръщат идеите в целия им потенциал. Сигурно е талант, дарба някаква-негова-уникална, но така или иначе срещата с него днес ме върна в магичното поле на възможностите, които се сбъдват.
Искам да остана в това поле и да срещам все повече хора като него.
И си пожелавам още много проекти, чиито посети семена да избуяват и дават плодове с годините.
петък, 23 октомври 2009 г.
четвъртък, 22 октомври 2009 г.
За еликсира на щастието
Случвало ли ви се е да се будите към 5 часа сутринта? И тогава утрото не ви ли се е струвало някак необичайно притихнало? Не, не е тишината на сутрешното кафе, нито на следобедния чай; не е и затишието пред буря; нито е тишината между залеза и здрача.
Тишината на раждащия се ден – неумолима и търпелива като алпийски връх, горда и недосегаема в пълнотата си е тишина на очакването на отговор. „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв.” Въпрос-молба-обещание. Тази тишина е нашето време. Най-съкровеното време в денонощието, в което ни се дава силата да участваме в сътворението на деня.
В тази тишина магьосниците наричат магиите си, птиците пеят най-силно, новородените търсят майчина гръд, а влюбените се целуват в полусън, за да запомнят колко се обичат.
В тази тишина се крие целия потенциал на деня с всичко, което той може да сбъдне. Ако сме будни наистина ще отговорим, а после ще видим как елфическите принцеси събират отговорите в кристална купа, докосват с чело купата и създават еликсира на щастието. Така сбъдват отговорите на въпроса на ранобудните. Ако сме достатъчно смели ще поискаме да отпием от него. А ако сме достатъчно искрени – ще ни дадат.
Тишината на раждащия се ден – неумолима и търпелива като алпийски връх, горда и недосегаема в пълнотата си е тишина на очакването на отговор. „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв.” Въпрос-молба-обещание. Тази тишина е нашето време. Най-съкровеното време в денонощието, в което ни се дава силата да участваме в сътворението на деня.
В тази тишина магьосниците наричат магиите си, птиците пеят най-силно, новородените търсят майчина гръд, а влюбените се целуват в полусън, за да запомнят колко се обичат.
В тази тишина се крие целия потенциал на деня с всичко, което той може да сбъдне. Ако сме будни наистина ще отговорим, а после ще видим как елфическите принцеси събират отговорите в кристална купа, докосват с чело купата и създават еликсира на щастието. Така сбъдват отговорите на въпроса на ранобудните. Ако сме достатъчно смели ще поискаме да отпием от него. А ако сме достатъчно искрени – ще ни дадат.
сряда, 21 октомври 2009 г.
Първи стъпки
Стоя и се дивя пред собствения си блог, който се "роди" за има-няма час с ясно намерение, поредица от неуспешни комбинации на имена, подкрепата на самодива Фида (http://www.divisamodivi.com/) и доволна доза случайност :)
Година и половина кандърдисване (е айде може да го кажем и узряване за идеята) , чаша червено вино в деня, в който пуснаха парното во лето 2009-то и личното ми възмущение от собственото ми туткане направиха връщането невъзможно.
Ето ме. Тук съм. Дописвам уводните думи и допивам чашата вино! :)
Следват вдъхновения и прозрения от един път на свързване със себе си и другите от сърце!
Година и половина кандърдисване (е айде може да го кажем и узряване за идеята) , чаша червено вино в деня, в който пуснаха парното во лето 2009-то и личното ми възмущение от собственото ми туткане направиха връщането невъзможно.
Ето ме. Тук съм. Дописвам уводните думи и допивам чашата вино! :)
Следват вдъхновения и прозрения от един път на свързване със себе си и другите от сърце!
Абонамент за:
Публикации (Atom)