сряда, 25 ноември 2009 г.

Малкият принц и Живите неща

„Малкият принц” ми е от любимите книги. Завършила Френската езикова гимназия „Антоан дьо Сент Екзюпери” (Пловдив) няма как да не съм пристрастна. Чела съм я на френски, английски и български - по няколко пъти на всеки език за по-сигурно. Впрочем това може и да се окаже единствената книга, която съм чела повече от веднъж. Поне за друга не се сещам в момента. С други думи направо ми е маркирала живота тази книжка. Да не споменавам, че цитатите „Най-същественото е невидимо за очите”, „Струва си заради цвета на житото в полята” и „Отговорен си за това, което опитомяваш.” се превърнаха в кодове за истини в живота ми.

Малкият принц като герой обаче има свой собствен облик, различен от книгата с това име. Него винаги го свързвам с настойчивото „Нарисувай ми една овца”. (За всички, които не са чели книгата Малкият принц отравя молбата си дотогава докато не получава желаната овца, макар и по най-неочакван начин) Освен молбата с овцата друга запомняща се особеност на Малкия принц е, че зададе ли въпрос - чака отговор и го задава докато го получи.

Е, живите неща за които искам да пиша са като Малкия принц – не мирясват докато не получат отговор или се кротват само за малко преди отново да зададат въпроса си.

А защо за Живите неща ли? Ами защото Живите неща са според мен най-прекият път към свързването с истински значимото за нас във всеки момент, а това свързване от своя страна е най-сигурният начин да живеем живота си със смисъла, който искаме от него.

Какво е живо в мен сега?

Кое е онова, което мърда, бълбука, гъделичка, шавърника, напомня, подтиква, рита, мръцка, иска внимание, носи послание и няма да си тръгне преди то да бъде доставено?
Коя е овцата, която искаме да видим нарисувана (пък било то и по най-неочакван начин)?
Кой е въпросът, чийто отговор искаме?

петък, 13 ноември 2009 г.

Учители по хармония

Чувала съм неведнъж, че в свят на полярности като правилно и грешно, позитивно и негативно, светло и тъмно разпознаваме едното от тях само благодарение на другото. Чувала съм и че цялостта е постижима само в опознаване и приемане и на двете.

Хармония и конфликт са също такава неразделна двойка. Занимават ме напоследък, защото имам силната склонност да настоявам конфликтите да се разрешават веднага. С това си нетърпение понякога забравям, че моментът, в който не съм в хармония със себе си по отношение на съществуващ конфликт, аз вече съм в конфликт с живота...
С други думи щом тръгна да разрешавам конфликта, аз вече се опитвам да „поправям” това, което животът счита за нужно по отношение на същата онази цялост, за която стана въпрос по-горе. Конфликтите също имат право на живот и техния живот също има продължителност, съобразена с мисията на тяхното раждане :)

Мисля си, че едно от уменията на днешния свят е умението да живеем в хармония с конфликтите и да им оставяме пространство и време да бъдат наши учители по темите за хармонията и целостта.


А може би това е умение-мярка за зрялост?

неделя, 1 ноември 2009 г.

За целостта и малките неща

Всеки, който си е чупил ръка знае що за тръпка е това. Не, нямам предвид болката, а шока от това как изведнъж част от тялото спира да функционира както е функцинирала. Падаш, ставаш и вече не можеш да си вдигнеш ръката до лицето, не можеш да я обърнеш с дланта нагоре, камо ли пък някакви други действия.

Счупих си ръката преди почти два месеца; а точно преди месец ми свалиха гипса. В деня след падането ми направиха рентгенова снимка и лекарят дълго се взира в снимката. Когато изрече със силния си акцент „here, you have a small fracture”, почнах и аз да се взирам някак с надеждата да се е объркал. Накрая открих една малка костица, която изглеждаше подозрително назъбена. Няколко милиметра, почти незабелжима, ще речеш пукнатинка. Стори ми се незначителна на вид, а болеше та свят ми се виеше.

Малкото счупване отне месец, за да зарастне и още толкова след свалянето на гипса, за да мога отново да си стигам лицето с ръка, да си връзвам обувките, скръствам ръце, шофирам и дори наскоро да гушна едномесечното бебе на моя близка приятелка.

Малкото счупване донесе два ГОЛЕМИ подаръка и едно незабравимо послание.

Подарък 1: Колкото по-малко правя, толкова повече виждам.

Подарък 2: Моментът, в който решиш да изследваш възможностите, които ограниченията налагат приключва борбата с тях.

Посланието: В целостта малките и големите неща са еднакво значими.