неделя, 6 март 2011 г.

От кого зависи прошката?!

Днес е Прошки. Един празник, който ни учи да сме мили и снизходителни един с друг и да не носим горчивина в себе си по отношение на минали събития.

Личната ми представа за прошката като вътрешен процес малко не пасва на начина, по който искането и даването на прошка се практикува според празника, но така или иначе считам празника за възможност за истинско свързване между хора, които ги е грижа да градят отношенията си съзнателно.

Самият акт на искане на прошка с думите "Прости ми!" може да означава желание да поемем отговорност за делата си. Говори за осъзнатост. Отделили сме време да разгледаме живота си и случките в него през призмата на собствената си роля като техни създатели. Съответно равносметката винаги е с две полета: събития, които са донесли на мен и на хората, с които съм свързана радост и такива, които не са. Последните често считаме за грешки. Разбира се винаги можем да мислим за грешките като за уроци, винаги можем да извлечем поуки от тях и да натрупаме мъдрост, но истинската мъдрост е в това да признаем, че ни се е искало да имаме силата, осъзнатостта, търпението и там каквото, за да предприемем действия, които биха позволили протичането на събитията по друг начин. Мъдростта не е в това да си кажем "сбърках!", защото самата идея за "грешка" вече ни прави "грешни", обявяваме собствената си присъда, която трябва да бъде изстрадана.

Мъдростта е търсене на истината, но не през издаване на присъди. Разглеждането на ситуацията такава каквато е и отчитането на случилото се през призмата на какво бих предпочел да се беше случило е малка, но съществена разлика. Всъщност ние пак ще пострадаме - може би ще ни е тъжно и ще сме разочаровани от нас самите и от другите, но вместо самобичуване с идеята за "грешка", ще намажем раните си с мехлема на собствената си милост и съпричастност. Подобна мъдрост е лечителна и освен истина ни дава и посока занапред.

Аз може и да бъркам, но си мисля, че хората чувайки "прощавам ти" си дават най-вече позволение да са мили със себе си. Сякаш щом другият може да ни прости, значи няма нужда да продължаваме да се съдим вътрешно, да се считаме за "грешни", да се самобичуваме. Така самият акт на размяна на думите "Прости ми!"/ "Прощавам ти!" е възможност за неизказаната болка и разочарование по кодиран начин да ни свърже с милостта, съпричастността и истинската любов към себе си и другите, където няма "грешни".

Сигурна съм, че оттук идва истинското облекчението на прошката. От това свързване и тази вяра, че на всички ни е дадено да можем да сме мили, съпричастни и обичащи. Но всеки си има път. Може би за много от нас пътят да сме мили със себе си минава през милостта на другите, през тяхната готовност да са мили с нас и да проявяват разбиране, любов и щедрост.

Няма коментари:

Публикуване на коментар