вторник, 3 август 2010 г.

В тихото на себе си

Винаги съм вярвала, че думите са създадени, за да ме свързват с хората. И всъщност аз така живея: думите ми са посланици на мисълта ми, на чувствата ми, на съществото ми като цяло. В думите търся истината за себе си (и за другите също) и сякаш ако ги няма думите и мен ме няма и другите ги няма.

Майка ми ми е разказвала, че като бебе най-съм обичала да ми пеят или да ми говорят. Когато са ми говорели съм спирала да плача и обратно щом са спирали да ми говорят съм почвала. Може да се каже, че съм отгледана с думите и сигурно и заради това и до днес думите са мое убежище. Уютно ми е в тях като завръщане в комфорта на мамините ръце.

Когато сядам да пиша обикновено изчезвам в тихото на себе си и пишейки изплитам нишките на живота си. Там в тихото се срещам с грижовните думи. Те са жриците от градината на свободата. Без грижовните думи – едва ли бих съумяла да създам и половината от живота си такъв какъвто е сега. Те са кръстниците на мечтите ми.

Пак там са и мълчаливите думи - онези, които никога няма да кажа и никой няма да ми каже. Това са думите, които ме оставят без думи. Чувам ги, но няма как да ги изразя, да ги кажа или напиша.

Там са и простите думи. Дишай. Погали котката. Изрежи си ноктите. Направи си чай...

В тихото на себе си мълча и слушам. Разкошно е!

Няма коментари:

Публикуване на коментар