вторник, 31 август 2010 г.

Мълчаливи уроци

14 – 30 септември 2009, с. Градище, с. Козарско, гр. София

Тази година навърших 33. Чудо голямо! Слънцето изгрява и залязва; от време на време вали; цветята цъфтят и прецъфтяват; кокошките на село кудкудякат като снесат яйце; миризмата на печени чушки подканя учениците за първия учебен ден. Много ли е или малко?

Спомням си преди години като станах на 20 как зададох въпроса:
- 20 години, много ли са или малко? - питам любимия си учител, разбира се. Първа година студентка вярвах, че човек цял живот се учи и ненаучен умира, както казва народната мъдрост и поглъщах купища книги с настървение и готовност да съм умна и начетена.
Винаги съм обичала кратките и ясни отговори. Искаше ми се и сега да чуя нещо просто и категорично, но вече имайки опит с отговорите му знаех, че отговорът дори и да е прост, може да ми отнеме време да го разбера. И се оказах права.
- Спрямо какво го мериш? - отвърна той.
Ей това пък най го обичах: да ми отговаря на въпроса с въпрос. Преди пет-шест години буквално избеснявах. Врътвах се и си казвах: „Надут дъртак. Пази си отговорите за себе си като много знаеш. И без тоз отговор ще мина.” Горда и избухлива, даже и не подозирах, че да ми задава въпроси е едовременно и отговор и урок. Обикновено, независимо от реакцията ми, той оставаше невъзмутим. Понякога леко поклащаше глава и чувах да промърморва „Когато се научиш да не се гневиш, ще си готова да чуеш и отговора.” От което разбира се още повече се разгневявах.

Е, тогава не се разгневих на въпроса. Бях леко разочарована, свъсих вежди недоволна, че пак се оказва нещо сложно, но поех дълбоко въздух и театрално пуснах едно:
- Амииииииии..... Зависи! – изстрелях след това.
- И от какво зависи? – знаех си, че няма да мина току така и щедро споделих измисленото.
- Много ще да е, ако го мерим с бебетата и малко, ако ще го мерим с бабите.
Той се усмихна, помълча достатъчно, за да се усъмня в отговора си и после благо каза:
- Виждаш ли, има отговори, които вече знаеш сама. Сега вече е време да започнеш да си вярваш повече, да питаш първо себе си и тогава другите. Моята мисия приключва не когато всичко си научила, а когато си научила достатъчно, за да знаеш как да намираш отговорите сама. Тогава ще започнеш да учиш другите и мисията ти ще приключва точно когато научат достатъчно, за да намират отговорите сами. Това ще е мярката ти за достатъчност.

Помня го този разговор. Бях на село при баба и гледах ябълката през прозореца как е наляла плод. Пак септември ще да е било. Помня го така както се помнят последните неща: последната целувка на угасваща любов; последното листо на тополота преди да падне сняг; последната чаша чай преди заминаването на приятел.

След тези думи той не проговори повече. В началото си мислех, че е някаква шега; някакъв необичаен урок по разчитане на мълчанието; част от някакво дзен обучение. Питах, виках, молех се, настоявах, изисквах, поставях ултиматуми и въобще май направих всичко, което можеше да бъде направено, когато един ден разбрах, че знам отговора. Казах си: „Трябва да спреш да правиш и питаш, за да чуеш и видиш отговора!”

Междувременно се изнизваха щастливи и ведри години. И ето ме, сега на 33. Много ли са малко ли са вече отдавна не ме вълнува. Започнах да уча хората точно както той предвиди и често си припомням думите му за най-сигурната мярка за достатъчност. Обикновено ДОСТАТЪЧНОТО идва най-неочаквано – точно както стана с мен и моя учител. Просто един ден намираме отговорите сами.

P.S.
Седнала съм в една друга градина, в едно друго село, в къщата на друга баба. И тук ябълката е наляла плод. Седя, гледам и слушам. И отговорите сами идват. Нали някой беше казал, че имаме по две очи и две уши, за да слушаме и гледаме два пъти повече отколкото говорим.

Каквото посееш това ще пожънеш!
„Таз година Маро, посях тикви от едно ново семе и гледай сега от две огнища само колко тикви ще берем. Хубаво семе излезе това новото!”

Отнема колкото отнеме плода да налее и узрее!
„А бре Насе бре, що си ми го скъсал туй грозде сега. Ми да го беше опитал първо бре. Ми то кисело още. Не му е времето сега – след две седмици се бере асмата.”

Зрелите плодове сами падат или не изискват усилие, за да се берат!
Гледам един орех пред себе си и се сещам като деца как беряхме зелени орехи. Голямо брулене с пръти и камъни беше. А те пустите като паднат и си отмъщават като цапат дрехите и ръцете.
Този орех обаче е в изоставено място - никой не го е брал и брулил на зелено и сега през септември орехите са разкъсали зелените си дрешки и приличат на смокини разпукали се от сладост. А по земята в меките треви падналите орехи се търкалят почти един до друг. Колко му е да се наведеш и да ги събереш.


Има уроци, които идват мълчаливо и учители, които ни дават отговорите си без думи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар