За дните

Животът не е за един ден. Той е за много дни напред.

И дните не са, за да си приличат, а за да се различават.

Като хората – всеки ден е уникален и няма повтаряне.

Всеки ден е оригинал. А оригиналът винаги е един.

За божурите и самодивите

Заглеждали ли сте се в божурите? Когато са все още пъпки те са зелени и само едно тайно прозорче–прорез издава цвета им – дали ще са винените божури за избухваща страст или белите божури за свенливи обещания.

Присъствали ли сте на разцъфването на божур? Когато божурът разцъфва се превръща в кръгла всеотдайност и за няколко минути диша... зелените листи на пъпката освобождават цвета и приканват въздЪха да погали и раздели листите... това е танцът на божура с въздуха... представете си тихото дихание на разтварящите се листи... Когато цветът е готов се покланя и застива в очакване – нечий самодивски поглед да ги откъсне за свещенодействието на любовта.

А чували ли сте как падат прецъфтели божурени цветове? Ще ви кажа.

Ронят се с въздишка и разполагат винени дири – тайни пророчества по земята – съзвездия от смисъл, изненада и обещание. Те са тайните карти, на които самодивите отбелязват еньовденските поляни и броя на билките за омайното биле.

И ако вземете току що паднали божурени цветове и поръсите гърба на любим човек – досегът с кожата ще запази цвета им винен, а заедно с цвета се съхранява и спомена за самодивския поглед и местоположението на поляните.

После листата изсъхват винени и се готвят за танца с огъня на Еньовден.

И живота се пише

Не съм писала от няколко месеца в блога си, заета да пиша живота си, да творя, да дишам пролетта навън, да отлитам с вятъра, да чета по нападалия сливов цвят, да привиждам истории за разкази и нишките на онзи роман, който узрява в мен както израства пъстроока фея...

Застигаха ме от онези кратки вдъхновения, които всеки пишещ скътава в пазвата си на топло – да отлежат като старо вино и знам, че като към ненапита вода ще посегна към тях в миговете когато музите ме навестяват и казват „сега или никога.”

Има периоди за писане и периоди, в които пишем живота си.

Но и когато пишем, пак пишем живота си. Така е то - голямо писане пада :)

Къщите се раждат и узряват като дрян.

Нали знаете как дрянът цъфва пръв, а зрее и се бере последен.

Копнежът за къща-дом „цъфва” според мен още щом се родим. Раждаме се като че ли с копнежа да създадем за себе си отново това, което току що сме напуснали – сигурно, уютно и свещено място – извор на енергия, вдъхновение и сила.

А самото създаване на това пространство - къщата-дом е знак за зрялост и свидетел за готовността ни да създаваме възможности за другите.

Преди да сме създали изначалния си копнеж може би няма как да насочим истински цялата си енергия в посоките, които избираме за себе си.

Без къщата дом/извор/храм сякаш нямаме силата на корените, които захранват високите върхове, смелите мечти, дръзките начинания.

Може би когато построиш за себе си връзката с първоизточника разбираш, че ако това можеш да направиш всичко можеш да направиш.

Една българска поговорка казва: „Мъжете строят къщи, жените създават домове.” Всъщност и двете са един и същ копнеж, обединени заедно в тайнството на живота в търсене на изначалната връзка.

И моментът, в който го създадеш за себе си вече можеш да дадеш възможността на някой друг да го направи.

И създаваш живот и моментът, в който го родиш му подаряваш възможността и изпитанието да създаде за себе си връзката с единството, което току що е прекъсната.

Когато оберем дряна в живота си вече имаме в кошницата си всичко нужно, за да създадем живот.

Като се замисля за голяма част от приятелите ми, които имат деца – децата им са предшествани от създаването на къща-дом.

Щом животът го е създал така, така и е редно да бъде.

Заедно

Какво означава заедно? За – едно утвърждаване на единството ли е?

И ако да как се постига това единство?

Заедно-то предполага ли сливане?

Сливането единство ли е?

Когато не сме заедно не сме ли пак едно?

Как едно-то се променя когато му сложим едно „за” отпред?

И променя ли се всъщност?

За-едното – цялостност ли е?

Има ли цялостност без за-едност?

Цялостта само-достатъчност ли е?

Само-то и едно-то едно и също ли са?

И ако – да, достатъчно ли е едно-то?

В крайна сметка едно и заедно опозиция ли са?

Или различни проявления на единството и цялостта?

Сол и пипер

Стривам си ги с камък. Камъкът е една красива морска находка от Карадере. Червеникаво-сив и лъскав и някак призван да служи на ръцете ми в тази важна кухненска задача – соленето и подправянето на храната.

Като сложа зърната чер, зален, червен и бял пипер на дървената чиния те се разтичват на посоки и често се търкулват към поръбения край, където се подреждат като лястовици на жица. Придърпвам ги към центъра, нежно поставям камъка върху им и с лек натиск усещам разпукването на зърната. Докато са шарени са като натрошени коледни играчки. (Спомням си едно време като се счупеха играчките, за да не ги изхвърлим ги натрошавахме на дребно с буркан и после ги залепвахме по картички и апликации.)

След няколко натиска, последвани от по-леки изпуквания пиперените зърна се превръщат в ароматен сив пясък. Ако продължа да си играя с камъка и започна да ги трия едно в друго постепенно сивия пясък става сива пепел.

Наградата от това усилие е в аромата на прясно счукания пипер. Сякаш дървото и камъка създават средата, в които Ароматът да се роди по-силен, пълнокръвен и огнен.

Морската сол е по своему своенравна. Натискът, който изисква е осезаем, почти с напрежение в мускулите. Раздробява се сравнително бързо на остри кристалчета и лесно става на пясък, но от пясък да стане на пепел още не съм успявала. Дали защото се родее с камъка и не иска да му отстъпи по сила или защото иска да се различава от пипера и да доминира в паничката - не знам.

При солта няма и награда в аромата. Може би само когато кристалчето попадне на току-що сварен картоф се размеква заедно с маслото и тогава добавя онази своя неповторимост заради която и прощаваме всички своеволия. J

Иначе триенето на солта и пипера ме сродява с някаква моя представа за дивата жена и се превръща в ритуал, който захранва душата ми с изначалност, с истината на първобитните неща. Първобитни като първо битие!

И така добавя вкуса на море - от камъка и на гора - от дървото. И после поръсва вечерята с онази особена тайнственост на жената пазителка на дома и огнището. Дори в домове, в които няма огнище!

За думите

Вярвам, че думите са посланници на силата ни да творим живота си! Те са извезаните амулети върху бялото платно на дните ни, които ни пазят да сме себе си.

Затова ми е странно бездумието, което ме застигна последните месец и половина. Вярно, двата зимни вируса, обсебиха дните ми от началото на годината и прогониха всяко вдъхновение със свирепа кашлица. Така за писане – нямах муза, за говорене – нямах глас. Но все пак ми е странно как търсех, а не откривах онази енергия, която превръща думите в посланици и амулети.

Всъщност до днес виждах думите как се реят като разноцветни балони в широките светли пространства на дома, който обитавам; мислено ги пренареждах като магнитчета по хладилник, започвах наум кратки есета, тихи идеи и спонтанни мисли... и в крайна сметка ги духвах като шепа брокат да създават сами своя смисъл.

Най-интересното в бездумието, което ме беше застигнало е, че неусетно светът ми се насели предимно с думите на другите. Така твърде многото чужди думи заскрежиха прозорците на вътрешната ми истина и се загубих в лабиринта на себе си.

За щастие (ето на!) днес музата на февруарските съботи се появи между двете чаши чай от босилек и мащерка (за укротяване на кашлицата) и доведе със себе си думи, които се пребориха да се подредят в текст. И сякаш писането разтопи скрежта и подобно кристални капки потичат надолу към мен всички отговори на въпроса “какво наистина искам?”.

В края на краищата и бездумието роди рожба: Лесно е да загубиш себе си в думите на другите. Важно е да намериш себе си и тогава.