Къщите се раждат и узряват като дрян.

Нали знаете как дрянът цъфва пръв, а зрее и се бере последен.

Копнежът за къща-дом „цъфва” според мен още щом се родим. Раждаме се като че ли с копнежа да създадем за себе си отново това, което току що сме напуснали – сигурно, уютно и свещено място – извор на енергия, вдъхновение и сила.

А самото създаване на това пространство - къщата-дом е знак за зрялост и свидетел за готовността ни да създаваме възможности за другите.

Преди да сме създали изначалния си копнеж може би няма как да насочим истински цялата си енергия в посоките, които избираме за себе си.

Без къщата дом/извор/храм сякаш нямаме силата на корените, които захранват високите върхове, смелите мечти, дръзките начинания.

Може би когато построиш за себе си връзката с първоизточника разбираш, че ако това можеш да направиш всичко можеш да направиш.

Една българска поговорка казва: „Мъжете строят къщи, жените създават домове.” Всъщност и двете са един и същ копнеж, обединени заедно в тайнството на живота в търсене на изначалната връзка.

И моментът, в който го създадеш за себе си вече можеш да дадеш възможността на някой друг да го направи.

И създаваш живот и моментът, в който го родиш му подаряваш възможността и изпитанието да създаде за себе си връзката с единството, което току що е прекъсната.

Когато оберем дряна в живота си вече имаме в кошницата си всичко нужно, за да създадем живот.

Като се замисля за голяма част от приятелите ми, които имат деца – децата им са предшествани от създаването на къща-дом.

Щом животът го е създал така, така и е редно да бъде.

Заедно

Какво означава заедно? За – едно утвърждаване на единството ли е?

И ако да как се постига това единство?

Заедно-то предполага ли сливане?

Сливането единство ли е?

Когато не сме заедно не сме ли пак едно?

Как едно-то се променя когато му сложим едно „за” отпред?

И променя ли се всъщност?

За-едното – цялостност ли е?

Има ли цялостност без за-едност?

Цялостта само-достатъчност ли е?

Само-то и едно-то едно и също ли са?

И ако – да, достатъчно ли е едно-то?

В крайна сметка едно и заедно опозиция ли са?

Или различни проявления на единството и цялостта?

Сол и пипер

Стривам си ги с камък. Камъкът е една красива морска находка от Карадере. Червеникаво-сив и лъскав и някак призван да служи на ръцете ми в тази важна кухненска задача – соленето и подправянето на храната.

Като сложа зърната чер, зален, червен и бял пипер на дървената чиния те се разтичват на посоки и често се търкулват към поръбения край, където се подреждат като лястовици на жица. Придърпвам ги към центъра, нежно поставям камъка върху им и с лек натиск усещам разпукването на зърната. Докато са шарени са като натрошени коледни играчки. (Спомням си едно време като се счупеха играчките, за да не ги изхвърлим ги натрошавахме на дребно с буркан и после ги залепвахме по картички и апликации.)

След няколко натиска, последвани от по-леки изпуквания пиперените зърна се превръщат в ароматен сив пясък. Ако продължа да си играя с камъка и започна да ги трия едно в друго постепенно сивия пясък става сива пепел.

Наградата от това усилие е в аромата на прясно счукания пипер. Сякаш дървото и камъка създават средата, в които Ароматът да се роди по-силен, пълнокръвен и огнен.

Морската сол е по своему своенравна. Натискът, който изисква е осезаем, почти с напрежение в мускулите. Раздробява се сравнително бързо на остри кристалчета и лесно става на пясък, но от пясък да стане на пепел още не съм успявала. Дали защото се родее с камъка и не иска да му отстъпи по сила или защото иска да се различава от пипера и да доминира в паничката - не знам.

При солта няма и награда в аромата. Може би само когато кристалчето попадне на току-що сварен картоф се размеква заедно с маслото и тогава добавя онази своя неповторимост заради която и прощаваме всички своеволия. J

Иначе триенето на солта и пипера ме сродява с някаква моя представа за дивата жена и се превръща в ритуал, който захранва душата ми с изначалност, с истината на първобитните неща. Първобитни като първо битие!

И така добавя вкуса на море - от камъка и на гора - от дървото. И после поръсва вечерята с онази особена тайнственост на жената пазителка на дома и огнището. Дори в домове, в които няма огнище!

За думите

Вярвам, че думите са посланници на силата ни да творим живота си! Те са извезаните амулети върху бялото платно на дните ни, които ни пазят да сме себе си.

Затова ми е странно бездумието, което ме застигна последните месец и половина. Вярно, двата зимни вируса, обсебиха дните ми от началото на годината и прогониха всяко вдъхновение със свирепа кашлица. Така за писане – нямах муза, за говорене – нямах глас. Но все пак ми е странно как търсех, а не откривах онази енергия, която превръща думите в посланици и амулети.

Всъщност до днес виждах думите как се реят като разноцветни балони в широките светли пространства на дома, който обитавам; мислено ги пренареждах като магнитчета по хладилник, започвах наум кратки есета, тихи идеи и спонтанни мисли... и в крайна сметка ги духвах като шепа брокат да създават сами своя смисъл.

Най-интересното в бездумието, което ме беше застигнало е, че неусетно светът ми се насели предимно с думите на другите. Така твърде многото чужди думи заскрежиха прозорците на вътрешната ми истина и се загубих в лабиринта на себе си.

За щастие (ето на!) днес музата на февруарските съботи се появи между двете чаши чай от босилек и мащерка (за укротяване на кашлицата) и доведе със себе си думи, които се пребориха да се подредят в текст. И сякаш писането разтопи скрежта и подобно кристални капки потичат надолу към мен всички отговори на въпроса “какво наистина искам?”.

В края на краищата и бездумието роди рожба: Лесно е да загубиш себе си в думите на другите. Важно е да намериш себе си и тогава.

2009 in a nutshell

В личен план 2009 беше годината на Голямата любов, споделената сила и неотложното щастие; в професионален - на големите изпитания, големия крах и новите начала, в индивидуален – на осъзнаването на собствената ми стойност и развиването на умението да съм доволна, не с това, което правя, а с това което съм.

Година на смяна на перспективата, 2009 изкова нови ценности, посади в широка саксия семената на Голямото щастие, завъртя в калейдоскопа на дните си нови лица, верни приятели и щедри партньорства и приюти устремени мечти в нов дом.

Година на пътешествия по света и у нас и на нищоправене, на планове, които се променят в движение и такива, които се сбъдват мигновено, на лабиринти, огнища, камини и свещи, на сватби, бременни приятелки и бебета…

Година на планини, върхове и острови, на гмуркане в Червено море, на яхти и кайт, на приключения, танго и манатарки…

2009 -та напомни, че реката не тече, за да стига, а просто тече; слънцето не грее, за да топли – просто грее и естеството на нещата е да са такива каквито са.

От 2009 остана точно толкова колкото да направим равносметка каква я мислехме, а каква стана или доколко я измислихме такава каквато я искахме. J

И в това малко време - ей така докато си пишех - 2009 заплете в косите ми последната си мъдрост: не е важно да се сбъдват нещата на всяка цена, а да се сбъдват в синхрон с личното ни темпо и готовност да им се отдаваме.

Верните думи

Коледата дойде и отмина със свещите, наричанията, подаръците, пожеланията и всички онези светли надежди, които придават толкова искрена тръпка на всеки празник. И за поредна година призовахме верните думи. Онези, които да подклаждат мечтите ни – и нашите и на другите – за да се сбъдват.

И нямаше значение дали вярваме в чудеса. Замаяни от всеобщата вяра в щедростта на Вселената, опиянени от глътка греяно вино, до камина или без камина, всеки изрече гласно или наум по някое от онези съкровени желания, които пазим за специални случаи.

Голямото щастие, Истинската любов, Крепкото здраве, Емоционалния разкош, Благоденствието...

Мина празника на пожеланията и надеждите. Предстои годината на случването на онези съкровени мечти, на които ще изберем да дадем живот. И верните думи са паролата ни за достъп до тайнствата на сбъдването.

Дано всички станем майстори в това да даваме глас на най-искрените копнежи на душите ни с най-верните думи.

Предстоят ни сбъдвания!

Честита Коледа и наздраве! :)

Дом за пълноценен живот

Вчера внесохме капарото за наем на апартамента, в който ще живеем докато построим къщата си в Негушево и за има няма 3 секунди се превърнах в свърталище на мисли, страхове и опити да избягам от настоящето в бъдещето.

В уюта на мезонета с двете големи тераси, любимата ми стая със скосени тавани и пространството, което обгрижи 5 години от живота ми някак нереално изглежда перспективата да се преместя. Та нали тук пуснах корени почти. Саксиите на терасата ще чакат четирилистните детелини, които садя напролет; семейството гълъби, които живеят под перваза ще чакат закуска в зимните утрини и няма да могат с гордост да ми показват новите си поколения всяко лято; няма да се засичаме със съседите и очарователния далматинец в ранните утрини, когато решавам да тичам в парка; и терасите - ах, терасите - ще чакат напразно винените вечери на открито с бриза и лястовиците, реещи се в небето.

Въобще новото предстои с целия си потенциал за случване. Този светъл празен апаратмент подобно на раждащ се ден (виж „За еликсира на щастието”) категорично заявява: „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв!” и ехото отеква в бялото, за да го чуя по-ясно.

Вчера се разхождах в района около блока и паркирах Тоци – моята керемидено-червена спътница по света и у нас - току под един шипков храст. Помислих си веднага, че това може да се окаже любимото ми място в района.

А има и съседите, които да се превърнат в приятели; стаи, които да населим със сънища и цял апартамент, който ще превърнем в дом.

Дом за пълноценен живот!