Вчера внесохме капарото за наем на апартамента, в който ще живеем докато построим къщата си в Негушево и за има няма 3 секунди се превърнах в свърталище на мисли, страхове и опити да избягам от настоящето в бъдещето.
В уюта на мезонета с двете големи тераси, любимата ми стая със скосени тавани и пространството, което обгрижи 5 години от живота ми някак нереално изглежда перспективата да се преместя. Та нали тук пуснах корени почти. Саксиите на терасата ще чакат четирилистните детелини, които садя напролет; семейството гълъби, които живеят под перваза ще чакат закуска в зимните утрини и няма да могат с гордост да ми показват новите си поколения всяко лято; няма да се засичаме със съседите и очарователния далматинец в ранните утрини, когато решавам да тичам в парка; и терасите - ах, терасите - ще чакат напразно винените вечери на открито с бриза и лястовиците, реещи се в небето.
Въобще новото предстои с целия си потенциал за случване. Този светъл празен апаратмент подобно на раждащ се ден (виж „За еликсира на щастието”) категорично заявява: „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв!” и ехото отеква в бялото, за да го чуя по-ясно.
Вчера се разхождах в района около блока и паркирах Тоци – моята керемидено-червена спътница по света и у нас - току под един шипков храст. Помислих си веднага, че това може да се окаже любимото ми място в района.
А има и съседите, които да се превърнат в приятели; стаи, които да населим със сънища и цял апартамент, който ще превърнем в дом.
Дом за пълноценен живот!
В уюта на мезонета с двете големи тераси, любимата ми стая със скосени тавани и пространството, което обгрижи 5 години от живота ми някак нереално изглежда перспективата да се преместя. Та нали тук пуснах корени почти. Саксиите на терасата ще чакат четирилистните детелини, които садя напролет; семейството гълъби, които живеят под перваза ще чакат закуска в зимните утрини и няма да могат с гордост да ми показват новите си поколения всяко лято; няма да се засичаме със съседите и очарователния далматинец в ранните утрини, когато решавам да тичам в парка; и терасите - ах, терасите - ще чакат напразно винените вечери на открито с бриза и лястовиците, реещи се в небето.
Въобще новото предстои с целия си потенциал за случване. Този светъл празен апаратмент подобно на раждащ се ден (виж „За еликсира на щастието”) категорично заявява: „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв!” и ехото отеква в бялото, за да го чуя по-ясно.
Вчера се разхождах в района около блока и паркирах Тоци – моята керемидено-червена спътница по света и у нас - току под един шипков храст. Помислих си веднага, че това може да се окаже любимото ми място в района.
А има и съседите, които да се превърнат в приятели; стаи, които да населим със сънища и цял апартамент, който ще превърнем в дом.
Дом за пълноценен живот!
Няма коментари:
Публикуване на коментар