За думите

Вярвам, че думите са посланници на силата ни да творим живота си! Те са извезаните амулети върху бялото платно на дните ни, които ни пазят да сме себе си.

Затова ми е странно бездумието, което ме застигна последните месец и половина. Вярно, двата зимни вируса, обсебиха дните ми от началото на годината и прогониха всяко вдъхновение със свирепа кашлица. Така за писане – нямах муза, за говорене – нямах глас. Но все пак ми е странно как търсех, а не откривах онази енергия, която превръща думите в посланици и амулети.

Всъщност до днес виждах думите как се реят като разноцветни балони в широките светли пространства на дома, който обитавам; мислено ги пренареждах като магнитчета по хладилник, започвах наум кратки есета, тихи идеи и спонтанни мисли... и в крайна сметка ги духвах като шепа брокат да създават сами своя смисъл.

Най-интересното в бездумието, което ме беше застигнало е, че неусетно светът ми се насели предимно с думите на другите. Така твърде многото чужди думи заскрежиха прозорците на вътрешната ми истина и се загубих в лабиринта на себе си.

За щастие (ето на!) днес музата на февруарските съботи се появи между двете чаши чай от босилек и мащерка (за укротяване на кашлицата) и доведе със себе си думи, които се пребориха да се подредят в текст. И сякаш писането разтопи скрежта и подобно кристални капки потичат надолу към мен всички отговори на въпроса “какво наистина искам?”.

В края на краищата и бездумието роди рожба: Лесно е да загубиш себе си в думите на другите. Важно е да намериш себе си и тогава.

2009 in a nutshell

В личен план 2009 беше годината на Голямата любов, споделената сила и неотложното щастие; в професионален - на големите изпитания, големия крах и новите начала, в индивидуален – на осъзнаването на собствената ми стойност и развиването на умението да съм доволна, не с това, което правя, а с това което съм.

Година на смяна на перспективата, 2009 изкова нови ценности, посади в широка саксия семената на Голямото щастие, завъртя в калейдоскопа на дните си нови лица, верни приятели и щедри партньорства и приюти устремени мечти в нов дом.

Година на пътешествия по света и у нас и на нищоправене, на планове, които се променят в движение и такива, които се сбъдват мигновено, на лабиринти, огнища, камини и свещи, на сватби, бременни приятелки и бебета…

Година на планини, върхове и острови, на гмуркане в Червено море, на яхти и кайт, на приключения, танго и манатарки…

2009 -та напомни, че реката не тече, за да стига, а просто тече; слънцето не грее, за да топли – просто грее и естеството на нещата е да са такива каквито са.

От 2009 остана точно толкова колкото да направим равносметка каква я мислехме, а каква стана или доколко я измислихме такава каквато я искахме. J

И в това малко време - ей така докато си пишех - 2009 заплете в косите ми последната си мъдрост: не е важно да се сбъдват нещата на всяка цена, а да се сбъдват в синхрон с личното ни темпо и готовност да им се отдаваме.

Верните думи

Коледата дойде и отмина със свещите, наричанията, подаръците, пожеланията и всички онези светли надежди, които придават толкова искрена тръпка на всеки празник. И за поредна година призовахме верните думи. Онези, които да подклаждат мечтите ни – и нашите и на другите – за да се сбъдват.

И нямаше значение дали вярваме в чудеса. Замаяни от всеобщата вяра в щедростта на Вселената, опиянени от глътка греяно вино, до камина или без камина, всеки изрече гласно или наум по някое от онези съкровени желания, които пазим за специални случаи.

Голямото щастие, Истинската любов, Крепкото здраве, Емоционалния разкош, Благоденствието...

Мина празника на пожеланията и надеждите. Предстои годината на случването на онези съкровени мечти, на които ще изберем да дадем живот. И верните думи са паролата ни за достъп до тайнствата на сбъдването.

Дано всички станем майстори в това да даваме глас на най-искрените копнежи на душите ни с най-верните думи.

Предстоят ни сбъдвания!

Честита Коледа и наздраве! :)

Дом за пълноценен живот

Вчера внесохме капарото за наем на апартамента, в който ще живеем докато построим къщата си в Негушево и за има няма 3 секунди се превърнах в свърталище на мисли, страхове и опити да избягам от настоящето в бъдещето.

В уюта на мезонета с двете големи тераси, любимата ми стая със скосени тавани и пространството, което обгрижи 5 години от живота ми някак нереално изглежда перспективата да се преместя. Та нали тук пуснах корени почти. Саксиите на терасата ще чакат четирилистните детелини, които садя напролет; семейството гълъби, които живеят под перваза ще чакат закуска в зимните утрини и няма да могат с гордост да ми показват новите си поколения всяко лято; няма да се засичаме със съседите и очарователния далматинец в ранните утрини, когато решавам да тичам в парка; и терасите - ах, терасите - ще чакат напразно винените вечери на открито с бриза и лястовиците, реещи се в небето.

Въобще новото предстои с целия си потенциал за случване. Този светъл празен апаратмент подобно на раждащ се ден (виж „За еликсира на щастието”) категорично заявява: „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв!” и ехото отеква в бялото, за да го чуя по-ясно.

Вчера се разхождах в района около блока и паркирах Тоци – моята керемидено-червена спътница по света и у нас - току под един шипков храст. Помислих си веднага, че това може да се окаже любимото ми място в района.

А има и съседите, които да се превърнат в приятели; стаи, които да населим със сънища и цял апартамент, който ще превърнем в дом.

Дом за пълноценен живот!

Малкият принц и Живите неща

„Малкият принц” ми е от любимите книги. Завършила Френската езикова гимназия „Антоан дьо Сент Екзюпери” (Пловдив) няма как да не съм пристрастна. Чела съм я на френски, английски и български - по няколко пъти на всеки език за по-сигурно. Впрочем това може и да се окаже единствената книга, която съм чела повече от веднъж. Поне за друга не се сещам в момента. С други думи направо ми е маркирала живота тази книжка. Да не споменавам, че цитатите „Най-същественото е невидимо за очите”, „Струва си заради цвета на житото в полята” и „Отговорен си за това, което опитомяваш.” се превърнаха в кодове за истини в живота ми.

Малкият принц като герой обаче има свой собствен облик, различен от книгата с това име. Него винаги го свързвам с настойчивото „Нарисувай ми една овца”. (За всички, които не са чели книгата Малкият принц отравя молбата си дотогава докато не получава желаната овца, макар и по най-неочакван начин) Освен молбата с овцата друга запомняща се особеност на Малкия принц е, че зададе ли въпрос - чака отговор и го задава докато го получи.

Е, живите неща за които искам да пиша са като Малкия принц – не мирясват докато не получат отговор или се кротват само за малко преди отново да зададат въпроса си.

А защо за Живите неща ли? Ами защото Живите неща са според мен най-прекият път към свързването с истински значимото за нас във всеки момент, а това свързване от своя страна е най-сигурният начин да живеем живота си със смисъла, който искаме от него.

Какво е живо в мен сега?

Кое е онова, което мърда, бълбука, гъделичка, шавърника, напомня, подтиква, рита, мръцка, иска внимание, носи послание и няма да си тръгне преди то да бъде доставено?

Коя е овцата, която искаме да видим нарисувана (пък било то и по най-неочакван начин)?

Кой е въпросът, чийто отговор искаме?

Учители по хармония

Чувала съм неведнъж, че в свят на полярности като правилно и грешно, позитивно и негативно, светло и тъмно разпознаваме едното от тях само благодарение на другото. Чувала съм и че цялостта е постижима само в опознаване и приемане и на двете.

Хармония и конфликт са също такава неразделна двойка. Занимават ме напоследък, защото имам силната склонност да настоявам конфликтите да се разрешават веднага. С това си нетърпение понякога забравям, че моментът, в който не съм в хармония със себе си по отношение на съществуващ конфликт, аз вече съм в конфликт с живота...
С други думи щом тръгна да разрешавам конфликта, аз вече се опитвам да „поправям” това, което животът счита за нужно по отношение на същата онази цялост, за която стана въпрос по-горе. Конфликтите също имат право на живот и техния живот също има продължителност, съобразена с мисията на тяхното раждане :)

Мисля си, че едно от уменията на днешния свят е умението да живеем в хармония с конфликтите и да им оставяме пространство и време да бъдат наши учители по темите за хармонията и целостта.

А може би това е умение-мярка за зрялост?

За целостта и малките неща

Всеки, който си е чупил ръка знае що за тръпка е това. Не, нямам предвид болката, а шока от това как изведнъж част от тялото спира да функционира както е функцинирала. Падаш, ставаш и вече не можеш да си вдигнеш ръката до лицето, не можеш да я обърнеш с дланта нагоре, камо ли пък някакви други действия.

Счупих си ръката преди почти два месеца; а точно преди месец ми свалиха гипса. В деня след падането ми направиха рентгенова снимка и лекарят дълго се взира в снимката. Когато изрече със силния си акцент „here, you have a small fracture”, почнах и аз да се взирам някак с надеждата да се е объркал. Накрая открих една малка костица, която изглеждаше подозрително назъбена. Няколко милиметра, почти незабелжима, ще речеш пукнатинка. Стори ми се незначителна на вид, а болеше та свят ми се виеше.

Малкото счупване отне месец, за да зарастне и още толкова след свалянето на гипса, за да мога отново да си стигам лицето с ръка, да си връзвам обувките, скръствам ръце, шофирам и дори наскоро да гушна едномесечното бебе на моя близка приятелка.

Малкото счупване донесе два ГОЛЕМИ подаръка и едно незабравимо послание.

Подарък 1: Колкото по-малко правя, толкова повече виждам.

Подарък 2: Моментът, в който решиш да изследваш възможностите, които ограниченията налагат приключва борбата с тях.

Посланието: В целостта малките и големите неща са еднакво значими.