Отстояването на нуждите казано по друг начин е да знаем какво е ценно за нас и да търсим начините да го преживеем независимо от обстоятелствата.
Е, днес получих един урок по отстояване на нуждите от най-неочакваното място. Не ми се наложи да ходя на курс за това, да гледам мотивиращо клипче или да прочета статия по въпроса. Просто животът е мъдър и също ни учи, когато сме будни да се учим.
Говорим за тази сутрин. Имах среща в 10:00 часа, което си мислех, че ми дава достатъчо време за всичко. Е, не стана така: в 09:30 още бях вкъщи и шансовете ми да стигна навреме по друг начин освен такси бяха равни на нула. Проблемът е, че от Румънското посолство до паметника Левски в София разстоянието не е особено голямо и някои таксиметрови шофьори имат политика за минимум заплащане. Това минималното заплащане пък се сблъсква с моите представи за коректно обслужване и в крайна сметка "няма сделка". Както и да е в 09:45 доближавайки стоянката на таксита видях дълга опашка с коли и си казах "Е, все някой ще се съгласи да ме закара и да пусне брояча".
Това не бяха първите няколко коли. Обясниха ми как няма да им излезе сметката, предложиха ми цена, за която биха ме закарали, аз отказвах любезно и т.н... Дотук нищо ново.
Тогава в една от поредните коли видях една жена шофьор да чете вестник. Казах и закъде съм, тя въздъхна и каза "качавай се." "Аха излезе ми късмета!" Качих се, обясних къде точно искам да ме остави и поехме.
Мислех си по пътя обаче "е как така на нея и излиза сметката, а на другите не?! Това проява на добра воля ли е?! Да не би да го е закъсала дотам жената, че да е готова да ме закара за има няма 2 лева?!"
Тъмън се бях наканила да проведа някакъв разговор и тя изведнъж отби от пътя, отвори страничния прозорец и попита една жена "вие закъде сте?" Толкова се очудих от това, че хич и не чух закъде е другата жена, а докато се опомня те отвори вратата и се качи, разбраха как ей сега ще ме оставят мен и после спокойно ще продължат към другата посока... Бях изумена!
Слезнах, платих и оставих двоен бакшиш - както затова, че ме закара, така и затова, че ми показа с действие как като знаем какво е ценно за нас и сме будни за възможностите има как да го получим и всички да са Доволни!
четвъртък, 17 февруари 2011 г.
вторник, 15 февруари 2011 г.
ННК и най-трудният урок
Някой беше казал, че всяко нещо е трудно преди да стане лесно. Обичам да го казвам и аз. Харесва ми заради перспективата да си мисля, че всички трудни неща, които искам да науча или да отгледам като качества в себе си има шанс да станат лесни един ден.
Харесва ми и филма „Into the Wild”. И първия и втория и всеки следващ път ми носи от вдъхновението да живея с хъс и да съм свободна точно по начина, по който си представям свободата. Запомнила съм го най-вече обаче с крилатата фраза накрая, че щастието е истинско, когато е споделено.
Има и други крилати фрази ”споделената болка половин болка” е казал народа.
Въобще за споделянето се счита, а и много от нас са убедени, че придава друг смисъл на нещата. Сигурно и точно затова се свързваме с хората. Заради дълбочината, интензивността, пълнотата и възможностите на истинското споделяне.
Въпросът обаче е какво правим, когато другата страна не е на разположение за споделяне.
Запознатите с ненасилствената комуникация сигурно се сещат за условието: за да има такава комуникация е необходимо и двете страни да имат както желанието така и ресурсите (емоционални най-вече) да споделят искрено и открито за чувствата и потребностите си.
И най-трудният урок за мен е точно когато другата страна не разполага с желание или ресурс за подобно свързване/ споделяне. И не за нещо друго, а просто защото когато другата страна не е на разположение оставаме сами със себе си. И тогава въпросът се свежда до това как да съумея да преживея пълнотата на щастието или да намаля наполовина болката си, когато споделянето не е опция.
Тогава, когато най-много ни се иска да получим разбиране, изслушване или емпатия и когато другият го няма/отказва/ не разполага с достатъчно, за да предложи и т.н. може много да боли. Но болката обикновено идва с мисълта за липсата на това, което желаем и което нямаме. И съответно винаги когато мислим за потребностите си като за липси сме в Големия капан на страданието. „Ами, да – имам нужда от разбиране и подкрепа! Имам нужда от споделяне и свързване. И какво от това – страдам си и не ги получавам”.
Изходът от това страдание е едно бих го нарекла поклонническо пътуване. Гмуркане в себе си в търсене на истината. Истината за истинските потребности. Защото зад нуждата от споделяне може да се крие нуждата от онази интензивност, за която писах по-горе. А зад нуждата от интензивно преживяване може да е нуждата от пълноценен живот, а зад нуждата от пълноценен живот - нуждата от доверие в потока на живота… и така сантиметър по сантиметър стигаме до коралите и цветните рибки. И всеки, който се е гмуркал на живо знае – там на дълбокото е тихо и спокойно. А в тишината и спокойствието се крие възможността да видим всички тези потребности не като липси, а истински цветни корали, нежни цветя, които искат да живеят в нас. И ние сме тези, които да им дадем живот.
Осъзнаването на тези дълбоки потребности не ни прави по-щастливи за момента, но ни дава спокойствие и сила. И търпение. Да дочакаме удовлетворяването им. Защото както всички сигурно сме чували всяко нещо се ражда в нас пред да се роди в света около нас, а както знаем всяко поклонническо пътуване е досег до мъдростта и простотата на живота.
Харесва ми и филма „Into the Wild”. И първия и втория и всеки следващ път ми носи от вдъхновението да живея с хъс и да съм свободна точно по начина, по който си представям свободата. Запомнила съм го най-вече обаче с крилатата фраза накрая, че щастието е истинско, когато е споделено.
Има и други крилати фрази ”споделената болка половин болка” е казал народа.
Въобще за споделянето се счита, а и много от нас са убедени, че придава друг смисъл на нещата. Сигурно и точно затова се свързваме с хората. Заради дълбочината, интензивността, пълнотата и възможностите на истинското споделяне.
Въпросът обаче е какво правим, когато другата страна не е на разположение за споделяне.
Запознатите с ненасилствената комуникация сигурно се сещат за условието: за да има такава комуникация е необходимо и двете страни да имат както желанието така и ресурсите (емоционални най-вече) да споделят искрено и открито за чувствата и потребностите си.
И най-трудният урок за мен е точно когато другата страна не разполага с желание или ресурс за подобно свързване/ споделяне. И не за нещо друго, а просто защото когато другата страна не е на разположение оставаме сами със себе си. И тогава въпросът се свежда до това как да съумея да преживея пълнотата на щастието или да намаля наполовина болката си, когато споделянето не е опция.
Тогава, когато най-много ни се иска да получим разбиране, изслушване или емпатия и когато другият го няма/отказва/ не разполага с достатъчно, за да предложи и т.н. може много да боли. Но болката обикновено идва с мисълта за липсата на това, което желаем и което нямаме. И съответно винаги когато мислим за потребностите си като за липси сме в Големия капан на страданието. „Ами, да – имам нужда от разбиране и подкрепа! Имам нужда от споделяне и свързване. И какво от това – страдам си и не ги получавам”.
Изходът от това страдание е едно бих го нарекла поклонническо пътуване. Гмуркане в себе си в търсене на истината. Истината за истинските потребности. Защото зад нуждата от споделяне може да се крие нуждата от онази интензивност, за която писах по-горе. А зад нуждата от интензивно преживяване може да е нуждата от пълноценен живот, а зад нуждата от пълноценен живот - нуждата от доверие в потока на живота… и така сантиметър по сантиметър стигаме до коралите и цветните рибки. И всеки, който се е гмуркал на живо знае – там на дълбокото е тихо и спокойно. А в тишината и спокойствието се крие възможността да видим всички тези потребности не като липси, а истински цветни корали, нежни цветя, които искат да живеят в нас. И ние сме тези, които да им дадем живот.
Осъзнаването на тези дълбоки потребности не ни прави по-щастливи за момента, но ни дава спокойствие и сила. И търпение. Да дочакаме удовлетворяването им. Защото както всички сигурно сме чували всяко нещо се ражда в нас пред да се роди в света около нас, а както знаем всяко поклонническо пътуване е досег до мъдростта и простотата на живота.
сряда, 2 февруари 2011 г.
За мислите и свободата
Дали защото съм Близнаци (макар и на границата с Телец) или по друга някоя дълбока причина – не знам, но винаги съм извличала удоволствие от бързата мисъл – моята или на другите – както и някакъв вид преклонение пред силата и да създава реалности.
Макар да съм човек на действието много повече отколкото на старателното обмисляне на нещата, често оставям мисълта ми да се рее и често „закачам” по някоя вдъхновена идея или представа за света на връщане.
Предизвикателството за хора като мен е осъзнаването, че истинската сила на живота е в чувствата, а не в мислите и оттам насетне разбира се търпеливото свързване, разпознаване, назоваване на тези чувства.
Мисленето за света, хората и идеите за много от нас е една рамка, в която сме подредили нещата така както си мислим, че е най-добре. Мислим си какво е най-добре за нас, какво е най-добре за другите и за света също може да си мислим - как е редно да се развива този свят примерно.
Това мислене предполага някаква категоризация – „това ми харесва”, „това не ми харесва”, „съгласна съм с него”, не съм съгласна с него”, да, правилно постъпи”, „не, не се прави така”.
Дотолкова доколкото оставаме в плен на ума си, категоризацията на реалността, хората и ситуациите в полярността „да”/ „не”; „правилно”/ „грешно”; „черно”/ „бяло” е неизбежно. Така се раждат преценките ни – наречете го и лично мнение (може да е и аргументирано дори)- все съждения, които ни дават лъжовно усещане за контрол върху реалността и нашата роля в нея.
Сигурно не е случайно, че съденето на определен човек в съда се свързва с вкарване в затвор.
Килия, решетка, рамка.
Съденето за реалността и хората е същото. Вкарваме реалността в рамка. Слагаме човека в клетката на собствената ни представа за него.
Случвало ли ви се е да искате да направите нещо и някой да ви каже „е това не е за теб” или „няма да се справиш като те познавам”? В моя опит подобно отношение към мен дори от хора, които са ми близки и обичам, страшно много боли. Боли от желанието ми да ме видят свободна, волна, окрилена, а не в плен на тяхната представа за това коя съм.
Този плен впрочем може да е и мой собствен. Имаме представа/ съждения за себе си също. „Аз съм добър човек” или „Аз съм непостоянен и често си сменям мненията.” По този начин сами не си даваме свободата да се видим такива каквито искаме и можем да бъдем.
Насилието в живота ни има много форми на проявление, но тези фините нива на насилие не ни се набиват толкова на очи, както физическите прояви на насилие.
Някой се сбил на улицата и отиваме да ги разтървем веднага, а кой ни разтървава нас от собствените ни присъди/ рамки/ окови на мислите и преценките ни. Кой ни разтървава и в отношенията ни с близки, където сме в плен на представата си за тях? Питаме ли се как се чувства даден човек, на когото току що сме казали „ това не е за теб, откажи се”? Питаме ли се ние как се чувстваме когато някой ни каже „няма да се справиш” или „ти си силна, каквото и да ти струва ще минеш през това.”
Когато сме надраснали представата, която хората имат за нас много боли да продължават да те виждат като представата си, а не като това, което вече си.
Боли и когато искаш да бъдеш видян просто като човек с всички човешки стремежи, мигове на отчаяние, вдъхновение и болка…
Така или иначе богатството на живота е във възможността да се срещаме всеки ден с нови очи, да се виждаме такива каквито сме сега, а не каквито сме се познавали преди.
Да разглеждаме всяка ситуация като нова, защото всеки ден и ние сме различни.
Богатството е в свободата. Да освободим очите си да виждат нещата такива каквито са, а не каквито си мислим, че са – защото мисълта е сила не може да бъде подценявана току-така.
Ненасилствената комуникация ме е учила и учи и до днес да внимавам с преценките си, да виждам, ама наистина хората такива каквито са сега, да изследвам, питам, търся, да съм любопитна, а не предубедена, да съм отворена да се изненадвам от всеки и всичко всеки ден…
Големият подарък е, че все по-често се познавам свободна и виждам свободни хората.
Ако ви се изследва всичко това в група съмишленици, заповядайте утре на „Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За чувствата и свързването с тях ще пиша по-натам...
и хайде днес да сме свободни :)))
Макар да съм човек на действието много повече отколкото на старателното обмисляне на нещата, често оставям мисълта ми да се рее и често „закачам” по някоя вдъхновена идея или представа за света на връщане.
Предизвикателството за хора като мен е осъзнаването, че истинската сила на живота е в чувствата, а не в мислите и оттам насетне разбира се търпеливото свързване, разпознаване, назоваване на тези чувства.
Мисленето за света, хората и идеите за много от нас е една рамка, в която сме подредили нещата така както си мислим, че е най-добре. Мислим си какво е най-добре за нас, какво е най-добре за другите и за света също може да си мислим - как е редно да се развива този свят примерно.
Това мислене предполага някаква категоризация – „това ми харесва”, „това не ми харесва”, „съгласна съм с него”, не съм съгласна с него”, да, правилно постъпи”, „не, не се прави така”.
Дотолкова доколкото оставаме в плен на ума си, категоризацията на реалността, хората и ситуациите в полярността „да”/ „не”; „правилно”/ „грешно”; „черно”/ „бяло” е неизбежно. Така се раждат преценките ни – наречете го и лично мнение (може да е и аргументирано дори)- все съждения, които ни дават лъжовно усещане за контрол върху реалността и нашата роля в нея.
Сигурно не е случайно, че съденето на определен човек в съда се свързва с вкарване в затвор.
Килия, решетка, рамка.
Съденето за реалността и хората е същото. Вкарваме реалността в рамка. Слагаме човека в клетката на собствената ни представа за него.
Случвало ли ви се е да искате да направите нещо и някой да ви каже „е това не е за теб” или „няма да се справиш като те познавам”? В моя опит подобно отношение към мен дори от хора, които са ми близки и обичам, страшно много боли. Боли от желанието ми да ме видят свободна, волна, окрилена, а не в плен на тяхната представа за това коя съм.
Този плен впрочем може да е и мой собствен. Имаме представа/ съждения за себе си също. „Аз съм добър човек” или „Аз съм непостоянен и често си сменям мненията.” По този начин сами не си даваме свободата да се видим такива каквито искаме и можем да бъдем.
Насилието в живота ни има много форми на проявление, но тези фините нива на насилие не ни се набиват толкова на очи, както физическите прояви на насилие.
Някой се сбил на улицата и отиваме да ги разтървем веднага, а кой ни разтървава нас от собствените ни присъди/ рамки/ окови на мислите и преценките ни. Кой ни разтървава и в отношенията ни с близки, където сме в плен на представата си за тях? Питаме ли се как се чувства даден човек, на когото току що сме казали „ това не е за теб, откажи се”? Питаме ли се ние как се чувстваме когато някой ни каже „няма да се справиш” или „ти си силна, каквото и да ти струва ще минеш през това.”
Когато сме надраснали представата, която хората имат за нас много боли да продължават да те виждат като представата си, а не като това, което вече си.
Боли и когато искаш да бъдеш видян просто като човек с всички човешки стремежи, мигове на отчаяние, вдъхновение и болка…
Така или иначе богатството на живота е във възможността да се срещаме всеки ден с нови очи, да се виждаме такива каквито сме сега, а не каквито сме се познавали преди.
Да разглеждаме всяка ситуация като нова, защото всеки ден и ние сме различни.
Богатството е в свободата. Да освободим очите си да виждат нещата такива каквито са, а не каквито си мислим, че са – защото мисълта е сила не може да бъде подценявана току-така.
Ненасилствената комуникация ме е учила и учи и до днес да внимавам с преценките си, да виждам, ама наистина хората такива каквито са сега, да изследвам, питам, търся, да съм любопитна, а не предубедена, да съм отворена да се изненадвам от всеки и всичко всеки ден…
Големият подарък е, че все по-често се познавам свободна и виждам свободни хората.
Ако ви се изследва всичко това в група съмишленици, заповядайте утре на „Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За чувствата и свързването с тях ще пиша по-натам...
и хайде днес да сме свободни :)))
понеделник, 31 януари 2011 г.
Екология на общуването
Тази година май месец ще станат 6 години от провеждането на първия семинар „Светът през очите на Жирафа” в България. Мисля си, че всеки човек, който е посветил 6 години от живота си на някаква кауза има какво да каже по дадена тема. И то не толкова заради интереса, превърнал се (евентуално) в задълбочени знания, колкото заради опита, натрупан с времето и всички онези „грешки”, които школата на живота превръща в скъпоценни примери, пълнокръвни учебни ситуации и незаменими поводи да надскачаме собствените си представи и възможности.
Последните две години често си мисля, че ако някой от първите участници в семинара сега отново дойде няма да намери много прилики. Не защото методът на ненасилствена комуникация (ННК) се е променил, а защото аз съм се променила. В живота на всеки от нас сигурно има определени събития, които бележат повратна точка. Така срещата ми с ННК през 2004 бележи такъв повратен момент в моя живот и някак неусетно и без да си давам сметка дори пренареди мирогледа ми за общуването, свързването и цялостно взаимоотношенията с хората.
Често си мисля и още нещо: как приемаме за даденост, че можем да общуваме само защото можем да говорим/пишем. Или че можем да чуваме само защото имаме слух. Или че знаем какво е връзка, само защото се свързваме с разни хора по най-различни поводи непрекъснато.
Усилието, което ННК изисква, за да превърне общуването ни в съзнателен процес на свързване отказва мнозина. Всъщност изборът да си съзнателен и да поемаш отговорност за начина, по който се чувстваш винаги си струва (пак субективна мисъл е това) макар да има висока цена. Цената е да си готов да „пострадаш” в името на собствената си автентичност.
В предишната статия писах за изразяването на емоциите и колко е важно те да могат да бъдат неутрализирани в момента на тяхното зараждане. Неутрализиране не винаги означава да бъдат изразени пред другите. Означава да бъдат зачетени - понякога вътрешно само също е достатъчно. Като се ядосам да мога да си кажа „Е, много се ядосах!”, да зачета правото на емоцията да бъде такава каквато е, без да си мисля дали е редно да се ядосвам, дали е проява на слабост или кой какъв извод си е направил за мен. Самото зачитане ще намали интензитета на емоцията и постепенно ще мога да видя какво е онова значимото за мен, моята потребност, която бидейки неудовлетворена провокира толкова силна емоционална реакция.
Емоцията + потребността ще ни даде посоката какво бих искала/а. Веднъж „укротена” бурната емоционална реакция може и да решим да споделим с човека, който е бил въвлечен в ситуацията. Но реално много често може да се окаже, че нямаме такава потребност. Истинското послание на емоцията най-често е за нас, а не за другите. Откривайки какво е важно за нас имаме посоката на развитие и цялата ни креативност на разположение, за да решим как бихме искали да удовлетворим потребностите си и съответно да преживяваме желаните емоционални състояния.
В друг период от живота си съм считала, че е много важно ситуациите на бурни емоции да бъдат разнищвани, да се обсъждат и изговарят с всички въвлечени, за да не остават затлачени емоционални рани в отношенията между хората. Сега вече считам, че това не е задължително стига и двете страни да имат ресурса сами да намерят какво е било значимото за тях и да са отворени да търсят и намират начини това да се случва.
Впрочем това е екология на отношенията с другия. Няма да те заливам с всичките си осъзнавания или с всичките си разочарования/ недоволства и т.н., а само с тези, които са наистина значими и които биха ни позволили да имаме повече разбиране един за друг. Тогава споделянето е пространство за свързване. Думите идват от сърцето и стигат до сърцето на отсрещната страна. И дори и да говорим за бурни емоции, когато сме ги зачели за себе си и сме намерили истинските им корени отсрещната страна ще ги чуе с готовност, на каквато едва ли бихме се радвали, ако крещим или хленчим. Тогава говорим за емоциите с достойнство и уязвимост едновременно. Крехки сме в осъзнаването си за ролята на другите в живота ни и заедно с това сме силни в убеждението си, че емоциите са наша лична отговорност и избор.
Защото в крайна сметка как се чувствам винаги е нещо много лично. И затова да знам как да се справям с емоциите си независимо от отсрещната страна е ключово умение по пътя на щастието във всяка връзка.
Следва продължение…
За ненасилствената комуникация: https://www.cnvc.org/
„Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
Последните две години често си мисля, че ако някой от първите участници в семинара сега отново дойде няма да намери много прилики. Не защото методът на ненасилствена комуникация (ННК) се е променил, а защото аз съм се променила. В живота на всеки от нас сигурно има определени събития, които бележат повратна точка. Така срещата ми с ННК през 2004 бележи такъв повратен момент в моя живот и някак неусетно и без да си давам сметка дори пренареди мирогледа ми за общуването, свързването и цялостно взаимоотношенията с хората.
Често си мисля и още нещо: как приемаме за даденост, че можем да общуваме само защото можем да говорим/пишем. Или че можем да чуваме само защото имаме слух. Или че знаем какво е връзка, само защото се свързваме с разни хора по най-различни поводи непрекъснато.
Усилието, което ННК изисква, за да превърне общуването ни в съзнателен процес на свързване отказва мнозина. Всъщност изборът да си съзнателен и да поемаш отговорност за начина, по който се чувстваш винаги си струва (пак субективна мисъл е това) макар да има висока цена. Цената е да си готов да „пострадаш” в името на собствената си автентичност.
В предишната статия писах за изразяването на емоциите и колко е важно те да могат да бъдат неутрализирани в момента на тяхното зараждане. Неутрализиране не винаги означава да бъдат изразени пред другите. Означава да бъдат зачетени - понякога вътрешно само също е достатъчно. Като се ядосам да мога да си кажа „Е, много се ядосах!”, да зачета правото на емоцията да бъде такава каквато е, без да си мисля дали е редно да се ядосвам, дали е проява на слабост или кой какъв извод си е направил за мен. Самото зачитане ще намали интензитета на емоцията и постепенно ще мога да видя какво е онова значимото за мен, моята потребност, която бидейки неудовлетворена провокира толкова силна емоционална реакция.
Емоцията + потребността ще ни даде посоката какво бих искала/а. Веднъж „укротена” бурната емоционална реакция може и да решим да споделим с човека, който е бил въвлечен в ситуацията. Но реално много често може да се окаже, че нямаме такава потребност. Истинското послание на емоцията най-често е за нас, а не за другите. Откривайки какво е важно за нас имаме посоката на развитие и цялата ни креативност на разположение, за да решим как бихме искали да удовлетворим потребностите си и съответно да преживяваме желаните емоционални състояния.
В друг период от живота си съм считала, че е много важно ситуациите на бурни емоции да бъдат разнищвани, да се обсъждат и изговарят с всички въвлечени, за да не остават затлачени емоционални рани в отношенията между хората. Сега вече считам, че това не е задължително стига и двете страни да имат ресурса сами да намерят какво е било значимото за тях и да са отворени да търсят и намират начини това да се случва.
Впрочем това е екология на отношенията с другия. Няма да те заливам с всичките си осъзнавания или с всичките си разочарования/ недоволства и т.н., а само с тези, които са наистина значими и които биха ни позволили да имаме повече разбиране един за друг. Тогава споделянето е пространство за свързване. Думите идват от сърцето и стигат до сърцето на отсрещната страна. И дори и да говорим за бурни емоции, когато сме ги зачели за себе си и сме намерили истинските им корени отсрещната страна ще ги чуе с готовност, на каквато едва ли бихме се радвали, ако крещим или хленчим. Тогава говорим за емоциите с достойнство и уязвимост едновременно. Крехки сме в осъзнаването си за ролята на другите в живота ни и заедно с това сме силни в убеждението си, че емоциите са наша лична отговорност и избор.
Защото в крайна сметка как се чувствам винаги е нещо много лично. И затова да знам как да се справям с емоциите си независимо от отсрещната страна е ключово умение по пътя на щастието във всяка връзка.
Следва продължение…
За ненасилствената комуникация: https://www.cnvc.org/
„Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
петък, 28 януари 2011 г.
Емоции и ненасилствена комуникация
Опитът ми с различни групи досега показва, че по отношение на емоциите хората (най-условно, разбира се) се делят на две основни групи. Едните считат, че емоциите ни помагат в живота, а другите са убедени, че емоциите ни пречат и са очевиден признак на слабост. Съответно има хора, за които това да си емоционален е проблем и търсят начини за повече самоконтрол и неподдаване на емоционалната вълна. А има и такива, които считат, че емоционалността им е дар, истинска възможност да усетят силата на живота през силно емоционално наситени събития.
Това деление просто обръща внимание на разнородното отношение, което всички ние като хора имаме във връзка с емоциите. В контекста на ненасилствената комуникацията емоциите са неизбежни и не веднъж верността ми към метода ме е заставяла да търся корените не емоциите си по невинаги гладките и равни пътища на живота. От друга страна с убеждението ми, че е време да върнем емоциите в комуникацията си често ми се налага да защитавам правото им да са точно такива каквито са и че всъщност това е единственияt начин те да отшумят, а ние да сме спокойни и уравновесени.
Еднo от любимите ми изречения, свързани с емоциите е „Емоциите са вестоносци.” Това ще рече точно каквото се има предвид под вестоносец. Те носят послание, което иска да бъде чуто. Веднъж предадено посланието, вестоносецът е свободен и се оттегля. В идеалния вариант емоцията ни застига, предава посланието си и отшумява. Сигурно лесно може да се сетим за ситуация, в която сме преживели бурна радост. Срещаме случайно наш приятел, който не сме срещали от дълго време. В момента на срещата радостта ни е много силна и съвсем естествено ние я изразяваме: прегръщаме се силно с две ръце, казваме си един на друг „лелеее, колко се радвам да те видя!” и намираме начин да изразим интензивността на радостта си точно по начина, по който напира да бъде изразена. И забележете, след 5 минути още се радваме да, но вече е с много по-ниска интензивност; до края на срещата е едно приятно усещане, а вечерта, когато разказваме на близките си вкъши е само една приятна случка от деня и не изпитваме особена емоционалност във връзка с това.
С други думи, когато емоцията се изразява в момента на своето зараждане, тя си заминава. Представяйки тази тема в подобни моменти често има хора, които казват „Ами да! Някой като се развика и след това му минава, но тежестта остава за другите…” За това как да изразяваме емоциите си ще пиша допълнителна статия, но разбира се казвайки, че е важно да изразяваме емоциите, не съм застъпник на безразборното им изразяване. Има и друга тема във връзка с това - как да слушаме човек, който е гневен или разстроен, така че да не се натоварваме, но и на това ще му дойде реда...
Този пример с позитивните емоции надявам се е показателен за начина, по който емоциите отшумяват. Същото важи и за негативните емоции, но там е малко по-различно. Примерно ядосваме се на работното място (независимо от това каква е случката). Ядът обаче не е обществено прието да се изразява както са радостта, щастието, вдъхновението и т.н. Така естествена наша реакция е да потиснем гнева. Емоцията се е зародила в нас, но ние не и даваме воля навън. Обикновено дори сме заставени да не и обръщаме внимание, а да преглътнем и да продължим със задачите за деня. Така обаче посланието на вестоносеца не е стигнало до нас и той няма да си тръгне. Съответно емоцията остава в нас като тлеещ въглен и в момента,в който се сетим за тази ситуация гневът се събужда като буен огън. Сигурно на всеки от нас ни се е случвало като сме били ядосани за нещо, за което не е било уместно да си признаем или да изразим емоцията си, след няколко дена - примерно разказваме на приятели какво е станало и отново се разгорещяваме, лицето ни пламва и емоцията със същия интензитет ни застига. И тя ще ни застига дотогава докато посланието не бъде предадено. Веднъж предадено, ще отшуми по естествен път. Това е.
ННК предлага зад всяка емоция, която преживяваме да търсим потребността, която се крие зад тях. Преживяването на позитивни емоции означава, че нашите потребности са удовлетворени. И обратно - негативните емоции означават, че значими за нас неща не се случват, потребностите ни като живителна сила за нас не са удовлетворени.
Свързването на емоциите с потребностите ни - както вече писах в предишната статия - е сърцевината на ННК. От гледна точка на емоциите този процес позволява емоциите да бъдат завършени. Емоциите като вестоносци са доставили посланието за потребността, която ги е провокирала. По този начин са събудили в нас някакво ново разбиране за ситуацията или по-дълбоко осъзнаване за личните ни потребности и след това са свободни да си отидат.
В крайна сметка този вид работа с емоциите позволява да сме емоционално здрави. Защото друга моя любима фраза е:” Потиснатите емоции не изчезват”. И както сигурно всички вече знаем за редица болести на тялото корените са в неизразени негативни емоции, които се натрупват в нас като рушителна сила. И това да зачитаме емоциите си и да чуваме или намиране посланията, които носят е проява на отговорност за собственото ни здраве и благосъстояние.
Това деление просто обръща внимание на разнородното отношение, което всички ние като хора имаме във връзка с емоциите. В контекста на ненасилствената комуникацията емоциите са неизбежни и не веднъж верността ми към метода ме е заставяла да търся корените не емоциите си по невинаги гладките и равни пътища на живота. От друга страна с убеждението ми, че е време да върнем емоциите в комуникацията си често ми се налага да защитавам правото им да са точно такива каквито са и че всъщност това е единственияt начин те да отшумят, а ние да сме спокойни и уравновесени.
Еднo от любимите ми изречения, свързани с емоциите е „Емоциите са вестоносци.” Това ще рече точно каквото се има предвид под вестоносец. Те носят послание, което иска да бъде чуто. Веднъж предадено посланието, вестоносецът е свободен и се оттегля. В идеалния вариант емоцията ни застига, предава посланието си и отшумява. Сигурно лесно може да се сетим за ситуация, в която сме преживели бурна радост. Срещаме случайно наш приятел, който не сме срещали от дълго време. В момента на срещата радостта ни е много силна и съвсем естествено ние я изразяваме: прегръщаме се силно с две ръце, казваме си един на друг „лелеее, колко се радвам да те видя!” и намираме начин да изразим интензивността на радостта си точно по начина, по който напира да бъде изразена. И забележете, след 5 минути още се радваме да, но вече е с много по-ниска интензивност; до края на срещата е едно приятно усещане, а вечерта, когато разказваме на близките си вкъши е само една приятна случка от деня и не изпитваме особена емоционалност във връзка с това.
С други думи, когато емоцията се изразява в момента на своето зараждане, тя си заминава. Представяйки тази тема в подобни моменти често има хора, които казват „Ами да! Някой като се развика и след това му минава, но тежестта остава за другите…” За това как да изразяваме емоциите си ще пиша допълнителна статия, но разбира се казвайки, че е важно да изразяваме емоциите, не съм застъпник на безразборното им изразяване. Има и друга тема във връзка с това - как да слушаме човек, който е гневен или разстроен, така че да не се натоварваме, но и на това ще му дойде реда...
Този пример с позитивните емоции надявам се е показателен за начина, по който емоциите отшумяват. Същото важи и за негативните емоции, но там е малко по-различно. Примерно ядосваме се на работното място (независимо от това каква е случката). Ядът обаче не е обществено прието да се изразява както са радостта, щастието, вдъхновението и т.н. Така естествена наша реакция е да потиснем гнева. Емоцията се е зародила в нас, но ние не и даваме воля навън. Обикновено дори сме заставени да не и обръщаме внимание, а да преглътнем и да продължим със задачите за деня. Така обаче посланието на вестоносеца не е стигнало до нас и той няма да си тръгне. Съответно емоцията остава в нас като тлеещ въглен и в момента,в който се сетим за тази ситуация гневът се събужда като буен огън. Сигурно на всеки от нас ни се е случвало като сме били ядосани за нещо, за което не е било уместно да си признаем или да изразим емоцията си, след няколко дена - примерно разказваме на приятели какво е станало и отново се разгорещяваме, лицето ни пламва и емоцията със същия интензитет ни застига. И тя ще ни застига дотогава докато посланието не бъде предадено. Веднъж предадено, ще отшуми по естествен път. Това е.
ННК предлага зад всяка емоция, която преживяваме да търсим потребността, която се крие зад тях. Преживяването на позитивни емоции означава, че нашите потребности са удовлетворени. И обратно - негативните емоции означават, че значими за нас неща не се случват, потребностите ни като живителна сила за нас не са удовлетворени.
Свързването на емоциите с потребностите ни - както вече писах в предишната статия - е сърцевината на ННК. От гледна точка на емоциите този процес позволява емоциите да бъдат завършени. Емоциите като вестоносци са доставили посланието за потребността, която ги е провокирала. По този начин са събудили в нас някакво ново разбиране за ситуацията или по-дълбоко осъзнаване за личните ни потребности и след това са свободни да си отидат.
В крайна сметка този вид работа с емоциите позволява да сме емоционално здрави. Защото друга моя любима фраза е:” Потиснатите емоции не изчезват”. И както сигурно всички вече знаем за редица болести на тялото корените са в неизразени негативни емоции, които се натрупват в нас като рушителна сила. И това да зачитаме емоциите си и да чуваме или намиране посланията, които носят е проява на отговорност за собственото ни здраве и благосъстояние.
понеделник, 17 януари 2011 г.
Ненасилствена комуникация
Винаги съм минавала за комуникативен човек – демек приказлива, лесно заговаря хората, не се притеснява да пита, а ако знае обяснява, разказва и борави смело с думите.
С времето почнах да водя курсове за комуникативни умения с всички възможни подтеми как да презентираме себе си или проектите си, как да отстояваме позиции в преговори, как да решаваме конфликти, как да обслужваме клиенти, а понякога дори и как да продаваме – все пак и продавачите общуват с хората, макар на хората не винаги да ни харесва начина по който го правят.
Интересното обаче е, че нейде в началото на тези мои занимания срещнах и Ненасилствената комуникацията (www.cnvc.org ) и тази „случайна”среща радикално промени начина, по който започнах да възприемам комуникацията изобщо.
Изведнъж комуникацията започна да се измерва не толкова с думите, които се обменят, а с качеството на изграждане на връзката с отсрещната страна. И малко по малко това доведе до осъзнаването, че в комуникацията не е толкова важно какво казваш, а как слушаш. Защото казаните думи имат много по-малко свързващ потенциал, (ако мога така да се изразя) отколкото свързва мълчаливото изслушване на другия. Не казвам Бог знае каква мъдрост. Много хора са го казали преди мен, но има истини, които колкото и да си ги напомняме не е достатъчно. Знам го, предавам го на хората с цялото вдъхновение, на което съм способна по семинари и обучения и все така обаче понякога забравям…
Преди време Хава Ева Йонай – унгарска обучителка по ННК, която най-дълбоко посади в мен семената на ННК – каза, че най-големият глад в нашия свят е гладът за разбиране. Толкова много ни се иска да бъдем разбрани/видени/чути такива каквито сме в момента, с всичките си тревоги, разочарования или възторзи и вдъхновения, а толкова рядко ни се случва! Всеки е толкова зает с живота си, с изпитанията, мечтите си, задачите си за деня, целите си за месеца или за годината, с организиране на поредното пътуване или с писане на поредното писмо,че някак половинчато се срещаме. Често ми се случва да се видя с някой и така докато си говорим и уж някак сме се видели, за да си отделим време, а телефонът звъни през 10-тина минути и накъсва срещата, забравяме за какво сме говорили, умът и вниманието ни летят в различни посоки…
В такива моменти се сещам за един приятел от чужбина, който веднъж като се видяхме и не се бяхме виждали от няколко месеца си изключи телефона и каза „не искам да се разсейвам, все пак съм дошъл теб да видя!”
Тогава се учудих и даже много не разбрах какъв жест е направил, за да насити срещата ни с внимание. Но сега знам, че истинските срещи изискват забавяне на темпото, повече слушане и по-малко говорене, повече присъствие и по-малко разсейващи мисли.
Хората се срещат с ненасилствената комуникация по най-различни начини и поводи и разбира се задават най-разнородни въпроси. От съвсем логичният въпрос „Какво е ННК? (в едно изречение, ако може) до това „къде са границите на метода?” всеки въпрос си има основание и дава някаква посока за отговори, които пасват или не пасват в мисловните рамки на различните хора. Така или иначе, методът си остава и като всяко нещо в живота има своите възможности и своите ограничения.
За последните 5 години вече толкова пъти съм обяснявала какво е ННК, че почти заучено изричам „сърцевината на ННК е в свързването на човешките емоции с човешките потребности”. Напоследък обаче си дадох сметка, че тази сърцевина макар да е истината за метода, не може да се преживее преди да се научим да забавяме общуването си с другите.
Забавянето позволява време, в което и настоящият миг да се включи и осигурява достъп до друго ниво на разбиране/виждане/ чуване на другия. Всъщност само тогава (поне в моя опит) срещата е истинска. Срещат се живота в мен с живота в другия.
След като сме забавили потока на комуникация между нас идва съзнателното усилие да чуваме емоции и потребности. Едва тогава сърцевината на ННК може да се разлисти. С усилието да превеждаме всички думи, които чуваме единствено и само като емоции и потребности започваме да преживяваме комуникацията като изграждане на връзка, виждаме другия като човешко същество точно както нас самите и съзнаваме силата си да се докосваме до невидимите полета на пълноценното свързване.
Разбира се, тази кратка статия е начало на писането за ННК, опит да предам наученото с годините практика и всички грешки и малки и по-големи успехи. И тази статия ще е имала смисъл, ако поне някой реши да дава разбиране преди да търси такова или да приема срещите като наситени с внимание откъслеци време, в които търсим и намираме пространство да бъдем чуди и видени такива каквито сме в момента.
За всички, които искат да се запишат на семинар за ННК следващият е 3-6 февруари 2011 - http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За всички, които не ме познават и искат да разбeрат повече за мен и професионалните ми дейности: http://emiliailieva.com/
Следва продължение...
С времето почнах да водя курсове за комуникативни умения с всички възможни подтеми как да презентираме себе си или проектите си, как да отстояваме позиции в преговори, как да решаваме конфликти, как да обслужваме клиенти, а понякога дори и как да продаваме – все пак и продавачите общуват с хората, макар на хората не винаги да ни харесва начина по който го правят.
Интересното обаче е, че нейде в началото на тези мои занимания срещнах и Ненасилствената комуникацията (www.cnvc.org ) и тази „случайна”среща радикално промени начина, по който започнах да възприемам комуникацията изобщо.
Изведнъж комуникацията започна да се измерва не толкова с думите, които се обменят, а с качеството на изграждане на връзката с отсрещната страна. И малко по малко това доведе до осъзнаването, че в комуникацията не е толкова важно какво казваш, а как слушаш. Защото казаните думи имат много по-малко свързващ потенциал, (ако мога така да се изразя) отколкото свързва мълчаливото изслушване на другия. Не казвам Бог знае каква мъдрост. Много хора са го казали преди мен, но има истини, които колкото и да си ги напомняме не е достатъчно. Знам го, предавам го на хората с цялото вдъхновение, на което съм способна по семинари и обучения и все така обаче понякога забравям…
Преди време Хава Ева Йонай – унгарска обучителка по ННК, която най-дълбоко посади в мен семената на ННК – каза, че най-големият глад в нашия свят е гладът за разбиране. Толкова много ни се иска да бъдем разбрани/видени/чути такива каквито сме в момента, с всичките си тревоги, разочарования или възторзи и вдъхновения, а толкова рядко ни се случва! Всеки е толкова зает с живота си, с изпитанията, мечтите си, задачите си за деня, целите си за месеца или за годината, с организиране на поредното пътуване или с писане на поредното писмо,че някак половинчато се срещаме. Често ми се случва да се видя с някой и така докато си говорим и уж някак сме се видели, за да си отделим време, а телефонът звъни през 10-тина минути и накъсва срещата, забравяме за какво сме говорили, умът и вниманието ни летят в различни посоки…
В такива моменти се сещам за един приятел от чужбина, който веднъж като се видяхме и не се бяхме виждали от няколко месеца си изключи телефона и каза „не искам да се разсейвам, все пак съм дошъл теб да видя!”
Тогава се учудих и даже много не разбрах какъв жест е направил, за да насити срещата ни с внимание. Но сега знам, че истинските срещи изискват забавяне на темпото, повече слушане и по-малко говорене, повече присъствие и по-малко разсейващи мисли.
Хората се срещат с ненасилствената комуникация по най-различни начини и поводи и разбира се задават най-разнородни въпроси. От съвсем логичният въпрос „Какво е ННК? (в едно изречение, ако може) до това „къде са границите на метода?” всеки въпрос си има основание и дава някаква посока за отговори, които пасват или не пасват в мисловните рамки на различните хора. Така или иначе, методът си остава и като всяко нещо в живота има своите възможности и своите ограничения.
За последните 5 години вече толкова пъти съм обяснявала какво е ННК, че почти заучено изричам „сърцевината на ННК е в свързването на човешките емоции с човешките потребности”. Напоследък обаче си дадох сметка, че тази сърцевина макар да е истината за метода, не може да се преживее преди да се научим да забавяме общуването си с другите.
Забавянето позволява време, в което и настоящият миг да се включи и осигурява достъп до друго ниво на разбиране/виждане/ чуване на другия. Всъщност само тогава (поне в моя опит) срещата е истинска. Срещат се живота в мен с живота в другия.
След като сме забавили потока на комуникация между нас идва съзнателното усилие да чуваме емоции и потребности. Едва тогава сърцевината на ННК може да се разлисти. С усилието да превеждаме всички думи, които чуваме единствено и само като емоции и потребности започваме да преживяваме комуникацията като изграждане на връзка, виждаме другия като човешко същество точно както нас самите и съзнаваме силата си да се докосваме до невидимите полета на пълноценното свързване.
Разбира се, тази кратка статия е начало на писането за ННК, опит да предам наученото с годините практика и всички грешки и малки и по-големи успехи. И тази статия ще е имала смисъл, ако поне някой реши да дава разбиране преди да търси такова или да приема срещите като наситени с внимание откъслеци време, в които търсим и намираме пространство да бъдем чуди и видени такива каквито сме в момента.
За всички, които искат да се запишат на семинар за ННК следващият е 3-6 февруари 2011 - http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За всички, които не ме познават и искат да разбeрат повече за мен и професионалните ми дейности: http://emiliailieva.com/
Следва продължение...
сряда, 15 декември 2010 г.
Ябълкова история или Bessa Apple на гости на Малки неща
Израснала съм ябълките на баба и дядо. По време на летните ваканции се катерихме по клонестите дървета и заничахме иззад дебелите им стволове. После наесен се почваше голямото бране на ябълки. По няколко седмици беряхме плодовете, които струпвахме на големи виещи се камари като ябълкови пътеки, докато баба бавно и внимателно ги сортираше по размер. Когато имаш няколко тона ябълки съвсем естествено ябълката присъства на трапезата по всички поводи. Като малка не ги обичах. На фона на бананите ми се виждаха прозаични. Но така или иначе ябълкови сладкиши, печени ябълки и всевъзможни ябълкови десерти винаги са били част от духа на нашето семейство.После аз пораснах, а майка ми и баща ми създадоха ябълкова градина от 6 декара. Зачетоха се за биологичното земеделие, искаха ябълките да са екологични и макар че не се сертифицираха тогава засадиха и отгледаха дръвчетата с много грижа и любов. Малко като на шега, но така става понякога - децата продължават някои от семейните традиции. В началото дръвчетата бяха крехки вейки, които майка ми грижовно привързваше към по-дебели от тях колчета; говореше им да дават здрави плодове и те има няма раждаха общо стотина килограма. Оставахме за нас и подарявахме на приятели. Малко по малко обаче дръвчетата пораснаха и почнаха да дават всяко по кажи речи стотина килограма. Нямат изяждане, а колкото и да подаряваме все има и за продаване.
Винаги съм разглеждала ябълковата градина като занимание на майка и татко. Понякога минавам да видя градината, да се порадвам на аромата на цъфнали ябълки напролет или да видя как наливат плодове през лятото, но освен да им помагам в брането през септември за друго не ми е оставало време. Тази година реших да им помогна да намерят начини ябълките, които отглеждат с толкова старание и грижа да стигнат до трапезата на повече хора, вместо да се взимат от прекупвачи, които ги пласират незнайно къде.
Кръстихме градината Bessa Apple. Bessa, за да отразява близостта до Бесапарските ридове и онова все още неизвестно местонахождение на древния град на Бесите - Бесапара. Говори се, че е нейде в района на тези ридове между с. Бяга и с. Козарско – родните села на моите родители - но и досега няма неоспоримо доказателство. А Apple – ами естествено, защото са ябълки.
Започнахме с участието си на фестивала „Открий себе си” (http://www.justbefestivals.com/), където посетителите имаха възможност да опитат и да си поръчат ябълки. Решихме да доставяме ябълките по домовете. Тази идея понякога ни създава грижи с трафика в София, но като цяло разнесохме вече няколко тона ябълки и догодина живот и здраве имаме опит и знаем как да запазим идеята, но да ни е по-лесно. За наша радост ни поканиха да участваме на Био и Еко изложението (http://www.viaexpo.com/index.php?option=com_content&view=article&id=137&Itemid=213%3C%3Dbg). Появи се като естествено продължение на идеята и ни донесе от онова вдъхновение, което се ражда когато Вселената ти намигва, за да ти покаже, че си на прав път.
Сайта www.bessaapple.com си е още пеленаче, но и той е факт. И може би най-вълнуващото за мен е малката кипра книжка „Ябълкови сладории”, която издадохме за всички, които обичат сладките неща. Точно 41 рецепти, подбрани от майка ми Дима Илиева и тествани през годините. Няма да излъжа, ако кажа, че с тези рецепти съм израснала, а сега като ги имам на книжка малко по малко започвам да ги пробвам и аз.
Така вече го докарахме и до повода за този пост. Водена от желанието си да пробвам различните рецептите, а и да ги споделям с други – малко и аз като на шега започнах една страничка във Фейсбук http://www.facebook.com/pages/Bessa-Apple/114976121898191. Освен, че представя събитията покрай Bessa Apple там включвам и рецепти от „Ябълкови сладории”. Напоследък рецептите, с които експериментирам са основно с ябълки, като ми харесва как всяка рецепта веднъж направена от мен си заживява в моята лична история, с различните поводи за приятелски срещи и събития.
Веднъж потопена в кулинарни занимания започнах да следя някои кулинарни блогове. Сред тях за моя радост е и блога на Мира „Малки неща”: http://www.facebook.com/pages/Bessa-Apple/114976121898191 Уж малки, а така истински постовете от Мира ме вдъхновяват с простотата си и ми носят късчета аромати и вкусове, не само като рецепти, но и като парченца пъстър и богат живот. Засякохме се с Мира на живо на Био и Еко изложението и се изкуших да я поканя на гости на ябълкова рецепта. За моя радост тя откликна положително и след поредица от мейли за уговаряне на деня и мястото на срещата тя се случи! С Мира приготвихме Печените пълнени ябълки и сигурно всеки път занапред като ги правя ще се сещам за нея! Реалното гостуване вкъщи пък се прехвърли във виртуално гостуване на нейния блог. Истински съм благодарна за отзивчивостта на Мира и за цялата подкрепа за организрането на това виртуално гостуване. Сигурно, ако се задържа на тази вълна тепърва в тази посока ще се случват гостувания, но и отново както с печените ябълки винаги ще свързвам бъдещи такива с първото, което се случва сега.
Рецептата и описанието на приготвянето ще видите на нейния блог (http://littlethingslife.wordpress.com/2010/12/15/%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%BC%D0%B8-%D0%B5-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82-bessa-apple-%D1%81-%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B5/), а за всички, които искат да опитат ябълките Bessa Apple, един екологичен мед от Белоградчишкия край, както и някои ябълкови и медени сладкиши бъдете добре дошли на един дъхав зимен следобед тази неделя. http://www.facebook.com/event.php?eid=125720944157942
Вълнуващи пухкаво уютни дни за всички и нека има чудеса по Коледа за всички ни!
Абонамент за:
Публикации (Atom)