Емоции и ненасилствена комуникация

Опитът ми с различни групи досега показва, че по отношение на емоциите хората (най-условно, разбира се) се делят на две основни групи. Едните считат, че емоциите ни помагат в живота, а другите са убедени, че емоциите ни пречат и са очевиден признак на слабост. Съответно има хора, за които това да си емоционален е проблем и търсят начини за повече самоконтрол и неподдаване на емоционалната вълна. А има и такива, които считат, че емоционалността им е дар, истинска възможност да усетят силата на живота през силно емоционално наситени събития.

Това деление просто обръща внимание на разнородното отношение, което всички ние като хора имаме във връзка с емоциите. В контекста на ненасилствената комуникацията емоциите са неизбежни и не веднъж верността ми към метода ме е заставяла да търся корените не емоциите си по невинаги гладките и равни пътища на живота. От друга страна с убеждението ми, че е време да върнем емоциите в комуникацията си често ми се налага да защитавам правото им да са точно такива каквито са и че всъщност това е единственияt начин те да отшумят, а ние да сме спокойни и уравновесени.

Еднo от любимите ми изречения, свързани с емоциите е „Емоциите са вестоносци.” Това ще рече точно каквото се има предвид под вестоносец. Те носят послание, което иска да бъде чуто. Веднъж предадено посланието, вестоносецът е свободен и се оттегля. В идеалния вариант емоцията ни застига, предава посланието си и отшумява. Сигурно лесно може да се сетим за ситуация, в която сме преживели бурна радост. Срещаме случайно наш приятел, който не сме срещали от дълго време. В момента на срещата радостта ни е много силна и съвсем естествено ние я изразяваме: прегръщаме се силно с две ръце, казваме си един на друг „лелеее, колко се радвам да те видя!” и намираме начин да изразим интензивността на радостта си точно по начина, по който напира да бъде изразена. И забележете, след 5 минути още се радваме да, но вече е с много по-ниска интензивност; до края на срещата е едно приятно усещане, а вечерта, когато разказваме на близките си вкъши е само една приятна случка от деня и не изпитваме особена емоционалност във връзка с това.

С други думи, когато емоцията се изразява в момента на своето зараждане, тя си заминава. Представяйки тази тема в подобни моменти често има хора, които казват „Ами да! Някой като се развика и след това му минава, но тежестта остава за другите…” За това как да изразяваме емоциите си ще пиша допълнителна статия, но разбира се казвайки, че е важно да изразяваме емоциите, не съм застъпник на безразборното им изразяване. Има и друга тема във връзка с това - как да слушаме човек, който е гневен или разстроен, така че да не се натоварваме, но и на това ще му дойде реда...

Този пример с позитивните емоции надявам се е показателен за начина, по който емоциите отшумяват. Същото важи и за негативните емоции, но там е малко по-различно. Примерно ядосваме се на работното място (независимо от това каква е случката). Ядът обаче не е обществено прието да се изразява както са радостта, щастието, вдъхновението и т.н. Така естествена наша реакция е да потиснем гнева. Емоцията се е зародила в нас, но ние не и даваме воля навън. Обикновено дори сме заставени да не и обръщаме внимание, а да преглътнем и да продължим със задачите за деня. Така обаче посланието на вестоносеца не е стигнало до нас и той няма да си тръгне. Съответно емоцията остава в нас като тлеещ въглен и в момента,в който се сетим за тази ситуация гневът се събужда като буен огън. Сигурно на всеки от нас ни се е случвало като сме били ядосани за нещо, за което не е било уместно да си признаем или да изразим емоцията си, след няколко дена - примерно разказваме на приятели какво е станало и отново се разгорещяваме, лицето ни пламва и емоцията със същия интензитет ни застига. И тя ще ни застига дотогава докато посланието не бъде предадено. Веднъж предадено, ще отшуми по естествен път. Това е.

ННК предлага зад всяка емоция, която преживяваме да търсим потребността, която се крие зад тях. Преживяването на позитивни емоции означава, че нашите потребности са удовлетворени. И обратно - негативните емоции означават, че значими за нас неща не се случват, потребностите ни като живителна сила за нас не са удовлетворени.

Свързването на емоциите с потребностите ни - както вече писах в предишната статия - е сърцевината на ННК. От гледна точка на емоциите този процес позволява емоциите да бъдат завършени. Емоциите като вестоносци са доставили посланието за потребността, която ги е провокирала. По този начин са събудили в нас някакво ново разбиране за ситуацията или по-дълбоко осъзнаване за личните ни потребности и след това са свободни да си отидат.

В крайна сметка този вид работа с емоциите позволява да сме емоционално здрави. Защото друга моя любима фраза е:” Потиснатите емоции не изчезват”. И както сигурно всички вече знаем за редица болести на тялото корените са в неизразени негативни емоции, които се натрупват в нас като рушителна сила. И това да зачитаме емоциите си и да чуваме или намиране посланията, които носят е проява на отговорност за собственото ни здраве и благосъстояние.

Ненасилствена комуникация

Винаги съм минавала за комуникативен човек – демек приказлива, лесно заговаря хората, не се притеснява да пита, а ако знае обяснява, разказва и борави смело с думите.

С времето почнах да водя курсове за комуникативни умения с всички възможни подтеми как да презентираме себе си или проектите си, как да отстояваме позиции в преговори, как да решаваме конфликти, как да обслужваме клиенти, а понякога дори и как да продаваме – все пак и продавачите общуват с хората, макар на хората не винаги да ни харесва начина по който го правят.

Интересното обаче е, че нейде в началото на тези мои занимания срещнах и Ненасилствената комуникацията (www.cnvc.org ) и тази „случайна”среща радикално промени начина, по който започнах да възприемам комуникацията изобщо.

Изведнъж комуникацията започна да се измерва не толкова с думите, които се обменят, а с качеството на изграждане на връзката с отсрещната страна. И малко по малко това доведе до осъзнаването, че в комуникацията не е толкова важно какво казваш, а как слушаш. Защото казаните думи имат много по-малко свързващ потенциал, (ако мога така да се изразя) отколкото свързва мълчаливото изслушване на другия. Не казвам Бог знае каква мъдрост. Много хора са го казали преди мен, но има истини, които колкото и да си ги напомняме не е достатъчно. Знам го, предавам го на хората с цялото вдъхновение, на което съм способна по семинари и обучения и все така обаче понякога забравям…

Преди време Хава Ева Йонай – унгарска обучителка по ННК, която най-дълбоко посади в мен семената на ННК – каза, че най-големият глад в нашия свят е гладът за разбиране. Толкова много ни се иска да бъдем разбрани/видени/чути такива каквито сме в момента, с всичките си тревоги, разочарования или възторзи и вдъхновения, а толкова рядко ни се случва! Всеки е толкова зает с живота си, с изпитанията, мечтите си, задачите си за деня, целите си за месеца или за годината, с организиране на поредното пътуване или с писане на поредното писмо,че някак половинчато се срещаме. Често ми се случва да се видя с някой и така докато си говорим и уж някак сме се видели, за да си отделим време, а телефонът звъни през 10-тина минути и накъсва срещата, забравяме за какво сме говорили, умът и вниманието ни летят в различни посоки…

В такива моменти се сещам за един приятел от чужбина, който веднъж като се видяхме и не се бяхме виждали от няколко месеца си изключи телефона и каза „не искам да се разсейвам, все пак съм дошъл теб да видя!”

Тогава се учудих и даже много не разбрах какъв жест е направил, за да насити срещата ни с внимание. Но сега знам, че истинските срещи изискват забавяне на темпото, повече слушане и по-малко говорене, повече присъствие и по-малко разсейващи мисли.


Хората се срещат с ненасилствената комуникация по най-различни начини и поводи и разбира се задават най-разнородни въпроси. От съвсем логичният въпрос „Какво е ННК? (в едно изречение, ако може) до това „къде са границите на метода?” всеки въпрос си има основание и дава някаква посока за отговори, които пасват или не пасват в мисловните рамки на различните хора. Така или иначе, методът си остава и като всяко нещо в живота има своите възможности и своите ограничения.

За последните 5 години вече толкова пъти съм обяснявала какво е ННК, че почти заучено изричам „сърцевината на ННК е в свързването на човешките емоции с човешките потребности”. Напоследък обаче си дадох сметка, че тази сърцевина макар да е истината за метода, не може да се преживее преди да се научим да забавяме общуването си с другите.

Забавянето позволява време, в което и настоящият миг да се включи и осигурява достъп до друго ниво на разбиране/виждане/ чуване на другия. Всъщност само тогава (поне в моя опит) срещата е истинска. Срещат се живота в мен с живота в другия.

След като сме забавили потока на комуникация между нас идва съзнателното усилие да чуваме емоции и потребности. Едва тогава сърцевината на ННК може да се разлисти. С усилието да превеждаме всички думи, които чуваме единствено и само като емоции и потребности започваме да преживяваме комуникацията като изграждане на връзка, виждаме другия като човешко същество точно както нас самите и съзнаваме силата си да се докосваме до невидимите полета на пълноценното свързване.

Разбира се, тази кратка статия е начало на писането за ННК, опит да предам наученото с годините практика и всички грешки и малки и по-големи успехи. И тази статия ще е имала смисъл, ако поне някой реши да дава разбиране преди да търси такова или да приема срещите като наситени с внимание откъслеци време, в които търсим и намираме пространство да бъдем чуди и видени такива каквито сме в момента.

За всички, които искат да се запишат на семинар за ННК следващият е 3-6 февруари 2011 - http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf

За всички, които не ме познават и искат да разбeрат повече за мен и професионалните ми дейности: http://emiliailieva.com/

Следва продължение...

Ябълкова история или Bessa Apple на гости на Малки неща

Израснала съм ябълките на баба и дядо. По време на летните ваканции се катерихме по клонестите дървета и заничахме иззад дебелите им стволове. После наесен се почваше голямото бране на ябълки. По няколко седмици беряхме плодовете, които струпвахме на големи виещи се камари като ябълкови пътеки, докато баба бавно и внимателно ги сортираше по размер. Когато имаш няколко тона ябълки съвсем естествено ябълката присъства на трапезата по всички поводи. Като малка не ги обичах. На фона на бананите ми се виждаха прозаични. Но така или иначе ябълкови сладкиши, печени ябълки и всевъзможни ябълкови десерти винаги са били част от духа на нашето семейство.

После аз пораснах, а майка ми и баща ми създадоха ябълкова градина от 6 декара. Зачетоха се за биологичното земеделие, искаха ябълките да са екологични и макар че не се сертифицираха тогава засадиха и отгледаха дръвчетата с много грижа и любов. Малко като на шега, но така става понякога - децата продължават някои от семейните традиции. В началото дръвчетата бяха крехки вейки, които майка ми грижовно привързваше към по-дебели от тях колчета; говореше им да дават здрави плодове и те има няма раждаха общо стотина килограма. Оставахме за нас и подарявахме на приятели. Малко по малко обаче дръвчетата пораснаха и почнаха да дават всяко по кажи речи стотина килограма. Нямат изяждане, а колкото и да подаряваме все има и за продаване.

Винаги съм разглеждала ябълковата градина като занимание на майка и татко. Понякога минавам да видя градината, да се порадвам на аромата на цъфнали ябълки напролет или да видя как наливат плодове през лятото, но освен да им помагам в брането през септември за друго не ми е оставало време. Тази година реших да им помогна да намерят начини ябълките, които отглеждат с толкова старание и грижа да стигнат до трапезата на повече хора, вместо да се взимат от прекупвачи, които ги пласират незнайно къде.

Кръстихме градината Bessa Apple. Bessa, за да отразява близостта до Бесапарските ридове и онова все още неизвестно местонахождение на древния град на Бесите - Бесапара. Говори се, че е нейде в района на тези ридове между с. Бяга и с. Козарско – родните села на моите родители - но и досега няма неоспоримо доказателство. А Apple – ами естествено, защото са ябълки.

Започнахме с участието си на фестивала „Открий себе си” (http://www.justbefestivals.com/), където посетителите имаха възможност да опитат и да си поръчат ябълки. Решихме да доставяме ябълките по домовете. Тази идея понякога ни създава грижи с трафика в София, но като цяло разнесохме вече няколко тона ябълки и догодина живот и здраве имаме опит и знаем как да запазим идеята, но да ни е по-лесно. За наша радост ни поканиха да участваме на Био и Еко изложението (http://www.viaexpo.com/index.php?option=com_content&view=article&id=137&Itemid=213%3C%3Dbg). Появи се като естествено продължение на идеята и ни донесе от онова вдъхновение, което се ражда когато Вселената ти намигва, за да ти покаже, че си на прав път.

Сайта www.bessaapple.com си е още пеленаче, но и той е факт. И може би най-вълнуващото за мен е малката кипра книжка „Ябълкови сладории”, която издадохме за всички, които обичат сладките неща. Точно 41 рецепти, подбрани от майка ми Дима Илиева и тествани през годините. Няма да излъжа, ако кажа, че с тези рецепти съм израснала, а сега като ги имам на книжка малко по малко започвам да ги пробвам и аз.

Така вече го докарахме и до повода за този пост. Водена от желанието си да пробвам различните рецептите, а и да ги споделям с други – малко и аз като на шега започнах една страничка във Фейсбук http://www.facebook.com/pages/Bessa-Apple/114976121898191. Освен, че представя събитията покрай Bessa Apple там включвам и рецепти от „Ябълкови сладории”. Напоследък рецептите, с които експериментирам са основно с ябълки, като ми харесва как всяка рецепта веднъж направена от мен си заживява в моята лична история, с различните поводи за приятелски срещи и събития.

Веднъж потопена в кулинарни занимания започнах да следя някои кулинарни блогове. Сред тях за моя радост е и блога на Мира „Малки неща”: http://www.facebook.com/pages/Bessa-Apple/114976121898191 Уж малки, а така истински постовете от Мира ме вдъхновяват с простотата си и ми носят късчета аромати и вкусове, не само като рецепти, но и като парченца пъстър и богат живот. Засякохме се с Мира на живо на Био и Еко изложението и се изкуших да я поканя на гости на ябълкова рецепта. За моя радост тя откликна положително и след поредица от мейли за уговаряне на деня и мястото на срещата тя се случи! С Мира приготвихме Печените пълнени ябълки и сигурно всеки път занапред като ги правя ще се сещам за нея! Реалното гостуване вкъщи пък се прехвърли във виртуално гостуване на нейния блог. Истински съм благодарна за отзивчивостта на Мира и за цялата подкрепа за организрането на това виртуално гостуване. Сигурно, ако се задържа на тази вълна тепърва в тази посока ще се случват гостувания, но и отново както с печените ябълки винаги ще свързвам бъдещи такива с първото, което се случва сега.

Рецептата и описанието на приготвянето ще видите на нейния блог (http://littlethingslife.wordpress.com/2010/12/15/%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%BC%D0%B8-%D0%B5-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82-bessa-apple-%D1%81-%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B5/), а за всички, които искат да опитат ябълките Bessa Apple, един екологичен мед от Белоградчишкия край, както и някои ябълкови и медени сладкиши бъдете добре дошли на един дъхав зимен следобед тази неделя. http://www.facebook.com/event.php?eid=125720944157942

Вълнуващи пухкаво уютни дни за всички и нека има чудеса по Коледа за всички ни!

Хората ветрове

Ясно е, че всички имаме различни таланти. Ясно е и че степента ни на удовлетвореност като човешки същества зависи до голяма степен от възможността ни да изразяваме тези таланти по смислен и за нас и за другите начин.

Талантът е семе, което носим и отглеждаме в градината на душите си. Разлиства се, дава плодове и после семена.

Вижте семената на тази снимка. Красиви в очакване на вятъра. Есента е топла, мека и ласкава тези дни, но ще дойде вятърът, ще понесе семената към други поляни и други гори ще отгледат новите треви напролет. Свободата дава нов живот, нова посока, нов хоризонт.

Познавам хора-ветрове. Те идват да извисят талантите ни, да ги запратят далече от нас, да им дадат нов живот на нови места и така да видим себе си в нова светлина.

Ако познавате хора-ветрове, знаете за какво говоря. Ако не познавате - потърсете. Техният талант е в това да дават простор на талантите ви. И те имат нужда от вас!

Благодаря на хората-ветрове в живота си и на тези, които ми позволяват да съм вятъра!

Открий себе си

Наскоро участвах в първия фестивал за личностно развитие и здравословен начин на живот "Открий себе си" (http://www.justbefestivals.com/). Освен всички други теми, които участието събуди в мен, мисълта ми трайно се закотви в самото заглавие "Открий себе си".

Открива ли човек себе си всъщност? И ако да, какво точно означава да откриеш себе си? Открила ли съм себе си или още се откривам? "Откриването" веднъж и завинаги ли е?

Като френски възпитаник нямаше как да не се сетя за поговорката "Qui cherche, trouve!"/ "Който търси - намира!", която Мадам Маринова - любимата ни класна - ни напомняше често в случаите, когато ни се искаше вече да сме намерили (който каквото търси). По-късно съм се сещала за тази поговорка в много случаи и то с голяма благодарност. Не съм си давала сметка как така често използваната поговорка в ученическите ми години постепенно е създала нагласата в мен, че търсенето е много по-дълго от намирането, но в крайна сметка, както много школи за щастието изтъкват, пътят е много по-важен от целта.

Разбира се тази поговорка носи и оптимизма, че щом вече си тръгнал, ще стигнеш и че резултатът е сигурен, макар и неопределен във времето.

Та ясно е, че ако не търсим няма да намерим, но как действително ставаме откриватели на себе си?

Преди години си бях залепила на стената едни думи на Кралица Изабела Кастилска, казани на Христофор Колумб преди плаването му за откриване на Америка. "Вървете право напред. Ако земята, която търсите не съществува Бог ще я създаде, за да възнагради смелостта ви!" Е, как да не откриеш, Америка след тези думи!?

Ето с такава вяра - мисля си - можем да намерим себе си! И всъщност с такава вяра може и да няма значение накрая намерили ли сме се или не.

Иначе не знам, ако някой ме попита така директно: „Абе ти открила ли си себе си?” какво ще отговоря. Най-вероятно ще кажа „Не”.

Може би откривам себе си кристалче по кристалче – като цветни парченца от калейдоскоп, които по някое време и мен ще ме изненадват с цветовете и комбинациите си.

Пътувам и по пътя откривам какво ли не. И най-вече доволството да знам, че резултатът е сигурен, макар и неопределен във времето.

За растежа

Преди няколко дена пресадих цветята. Подходящо било времето наесен за подобно занимание с корени, пръст и вода.
Искаше ми се да го направя миналата есен, но нито тогава, нито тази пролет намерих времето и желанието. Е, отне си цял следобед с ходенето за саксии, пръст, омазването и измиването на банята.
В такива моменти разбирам колко силно ми се иска да имам двор и земята да е под краката ми. Спомням си и баба ми, която леко замиташе пръстта от пътеката за някакви си 30 секунди. Както и да е.

Важното в случая е нещо друго. Всичките ми цветя, които за моя радост са с мен от 10-тина години отдавна бяха надраснали саксиите си. От теснотията корените им бяха прораснали през дупките. "Изяли" пръстта, която ги е захранвала се бяха преплели един в друг в плътна мрежа, която с мъка отлепвах от стените на саксиите.

Изуми ме силата на природата естествено! Но и ме грабна идеята за растежа и по-точно разбирането, че за да растеш не са достатъчни грижата и водата. И пространство е нужно! В тясното - оцеляваш. В пространството растеш!

Чувала съм, че и златните рибки затова били малки, защото се гледат в малки аквариуми, а в Япония с очите си видях златни рибки едри като шарани как плуват в езерата на дзен градините в Киото.

Това ще запомня от това разсаждане. За да растем и цветята и ние, че и златните рибки дори - имаме нужда от грижа, вода и пространство.

Ока и свещените пространства на душите ни

Новината, че Ока е в кома ме зашемети. Веднага си спомних последната ни среща в една топла априлска сутрин. Излезе да ме изпрати от кабинета си и на стълбите на сградата и със слънце в очите и косите си казахме до следващия път.

Ока е терапевт. Работи с метода на семейните констелации през индивидуална работа с хора. Запознахме се на едно градинско парти на една приятелка в Германия преди две години. По-късно дойде на мой семинар за ненасилствена комуникация и оттам започна нашата връзка.

Винаги се сещам за Ока със сияйно сините и очи, ведра, спокойна и тиха. Не мога да кажа на колко години е, но си мисля, че след 20-тина година може да заприличам на нея. Не физически, по-скоро като излъчване. И всъщност май не си мисля, а се надявам…

Когато Ока говори думите и са като свещени камъни: тежат си на мястото, иска ти се да ги чуеш отново или да си ги запишеш и може да си ги повтаряш като мантра. Думите на Ока са и дарове от най- дълбокото на това, което е. Сигурно и затова ги поднася грижовно както мамини ръце поднасят току що изпечен хляб. Отгледала ги за себе си, сега ги предава на другите.

От всяка наша среща съм си тръгвала вдъхновена. Ока просто присъства като връзка със свещените пространства на душите ни и в този смисъл времето прекарано заедно е истинско време. Нарекла кабинета си в Германия „Пространство за същественото”, цялата атмосфера вътре носи очарованието на истински съществените неща. Кабинетът и е храм за среща със себе си. И щом си там срещата е неизбежна.

След последната ни среща ми предстоеше да се омъжа. Заговорехме се за трансформацията, която този ритуал на прехода означава; напомни ми, че на немски сватба се превежда като Високо време т.е. повратната точка, крайното време за смяна на едно състояние с друго. Слушах я и се разсейвах от една клонка, чиято игра със слънцето шареше сенки по тапетите в кабинета. Усмихнахме се съзаклятнически на това неканено присъствие…

Ока е и творец – художник. Създава магични картини от думи; рисува свои мисли през кратки послания или мъдри фрази за вдъхновение: „Времето е назряло!” и „Аз съм майстор, който се упражнява.” са ми от любимите. Обеща да направи такава картина и за мен… Обещах да помисля какво да е посланието, което да нарисува…

Сега може и да нямаме друга среща с Ока в обичайния смисъл на думата; може и да не получа картината с послание, което още не съм открила, но си мисля, че ако създам „Пространство за същественото”, направя картината сама и продължа всичко, което мислехме заедно може би срещите ни ще са живи…