Жирафи, Чакали, целостта и сбъдването

Много съм мислила върху темата за сбъдването на желанията. И по-точно за това как някои желания успяваме да ги случим почти мигновено, а за други ни отнема мнооого години упорит труд.
Едно от най-ценните неща, които съм чувала във връзка с това са думите на Менис Юсри (http://www.menisyousry.co.uk/), че сбъдването е пътуване, което включва както външния свят – какви стъпки предприемам, за да се доближа до сбъдването на желанията си, така и вътрешно пътуване – каква е нашата готовност да получим това, за което мечтаем.

За външните стъпки винаги ми е било ясно: като искаш нещо – действай. Вътрешното пътуване обаче много ме е занимавало през годините. Без претенция за каквото и да било научно доказателство съм се убедила, че вътрешната ни готовност зависи в много голяма степен от - нека да го наречем - вътрешно съ-действие. Един вид цялостно да сме готови; всяка част от нас да е в унисон с желаното и да действат в една и съща посока.

В ненасилствената комуникация не случайно имаме двата образа на Жирафа и Чакала като олицетворение на две нагласи в нас: нагласата за емоционално свързване през чувства и потребности и нагласата за интелектуални разсъждения, преценки, осъждания и т.н.
Едната част, която казва „Колко би било хубаво да се радвам на финансово изобилие в живота си! „ или „Колко хубаво би било да имам до себе си любим човек” и другата, която заключва: „Абе като гледам как никой от приятелите ти не е забогатял съществено не мисля, че имаш някакви шансове” или „Абе какво толкова се напъваш да имаш връзка?! И така си ти е добре.”

Това е вътрешният диалог. Всичко онова, което си казваме докато казваме какви са ни желанията. И за съжаление това, което си казваме вътрешно до голяма степен определя нашата готовност да получим това, за което мечтаем.

Има разбира се и други възможности за изграждане на вътрешна готовност (визуализациите, силата на подсъзнанието, картите на съкровищата и т.н.- едва ли ще пиша някога за тях,но вярвам, че който се интересува ще намери източник на информация и за тях).
Аз се спирам на вътрешният диалог защото е път за изграждане на цялостност и ми се иска да живея живота си по този начин и да имам принос за това да живеем цялостни същества, в които думите, които изричаме са в съзвучие с цялото ни същество.

Разбира се, този вътрешен диалог за пореден път означава, че е изключително важно да зачитаме емоциите си. Да си признаваме, че да, много ни се иска да забогатеем/ да имаме връзка, но заедно с това да си признаваме, че се страхуваме или се колебаем, чувстваме се неуверени и ни се иска да си вярваме повече.

Какво толкова би променило това ли?

Би променило малка, но съществена част. Зачитайки неувереността си, ще имаме усещане за цялост: зачели сме както желанията си, така и колебанията си. Чули сме както Жирафа, така и Чакала. А защо е важно да чуваме Чакала? Просто защото ако се правим, че не го чуваме неговата енергия е в това да ни повтаря и потретя аргументите си и енергията му е в това да ни напомня, а не в това да ни подкрепя да се доближим и да реализираме желанията си.

Мисля си (може и да греша) че вътрешната готовност да получим нещото, което желаем винаги зависи от това цели ли сме в желанието си. Всяка част от мен ли иска това, което искам?

С други думи, колкото и да казваме на себе си и на другите какво искаме най-важното е да чуем тази част в нас, която се колебае или съмнява. Тогава Готовата се среща с Колебаещата се и срещата е досег до целостта. А целостта е сила.

Това съм аз! Цял/а съм! Има ли нещо по-силно от това?