ННК и най-трудният урок

Някой беше казал, че всяко нещо е трудно преди да стане лесно. Обичам да го казвам и аз. Харесва ми заради перспективата да си мисля, че всички трудни неща, които искам да науча или да отгледам като качества в себе си има шанс да станат лесни един ден.

Харесва ми и филма „Into the Wild”. И първия и втория и всеки следващ път ми носи от вдъхновението да живея с хъс и да съм свободна точно по начина, по който си представям свободата. Запомнила съм го най-вече обаче с крилатата фраза накрая, че щастието е истинско, когато е споделено.

Има и други крилати фрази ”споделената болка половин болка” е казал народа.

Въобще за споделянето се счита, а и много от нас са убедени, че придава друг смисъл на нещата. Сигурно и точно затова се свързваме с хората. Заради дълбочината, интензивността, пълнотата и възможностите на истинското споделяне.

Въпросът обаче е какво правим, когато другата страна не е на разположение за споделяне.

Запознатите с ненасилствената комуникация сигурно се сещат за условието: за да има такава комуникация е необходимо и двете страни да имат както желанието така и ресурсите (емоционални най-вече) да споделят искрено и открито за чувствата и потребностите си.

И най-трудният урок за мен е точно когато другата страна не разполага с желание или ресурс за подобно свързване/ споделяне. И не за нещо друго, а просто защото когато другата страна не е на разположение оставаме сами със себе си. И тогава въпросът се свежда до това как да съумея да преживея пълнотата на щастието или да намаля наполовина болката си, когато споделянето не е опция.

Тогава, когато най-много ни се иска да получим разбиране, изслушване или емпатия и когато другият го няма/отказва/ не разполага с достатъчно, за да предложи и т.н. може много да боли. Но болката обикновено идва с мисълта за липсата на това, което желаем и което нямаме. И съответно винаги когато мислим за потребностите си като за липси сме в Големия капан на страданието. „Ами, да – имам нужда от разбиране и подкрепа! Имам нужда от споделяне и свързване. И какво от това – страдам си и не ги получавам”.

Изходът от това страдание е едно бих го нарекла поклонническо пътуване. Гмуркане в себе си в търсене на истината. Истината за истинските потребности. Защото зад нуждата от споделяне може да се крие нуждата от онази интензивност, за която писах по-горе. А зад нуждата от интензивно преживяване може да е нуждата от пълноценен живот, а зад нуждата от пълноценен живот - нуждата от доверие в потока на живота… и така сантиметър по сантиметър стигаме до коралите и цветните рибки. И всеки, който се е гмуркал на живо знае – там на дълбокото е тихо и спокойно. А в тишината и спокойствието се крие възможността да видим всички тези потребности не като липси, а истински цветни корали, нежни цветя, които искат да живеят в нас. И ние сме тези, които да им дадем живот.

Осъзнаването на тези дълбоки потребности не ни прави по-щастливи за момента, но ни дава спокойствие и сила. И търпение. Да дочакаме удовлетворяването им. Защото както всички сигурно сме чували всяко нещо се ражда в нас пред да се роди в света около нас, а както знаем всяко поклонническо пътуване е досег до мъдростта и простотата на живота.