вторник, 29 декември 2009 г.

2009 in a nutshell

В личен план 2009 беше годината на Голямата любов, споделената сила и неотложното щастие; в професионален - на големите изпитания, големия крах и новите начала, в индивидуален – на осъзнаването на собствената ми стойност и развиването на умението да съм доволна, не с това, което правя, а с това което съм.

Година на смяна на перспективата, 2009 изкова нови ценности, посади в широка саксия семената на Голямото щастие, завъртя в калейдоскопа на дните си нови лица, верни приятели и щедри партньорства и приюти устремени мечти в нов дом.

Година на пътешествия по света и у нас и на нищоправене, на планове, които се променят в движение и такива, които се сбъдват мигновено, на лабиринти, огнища, камини и свещи, на сватби, бременни приятелки и бебета…

Година на планини, върхове и острови, на гмуркане в Червено море, на яхти и кайт, на приключения, танго и манатарки…

2009 -та напомни, че реката не тече, за да стига, а просто тече; слънцето не грее, за да топли – просто грее и естеството на нещата е да са такива каквито са.

От 2009 остана точно толкова колкото да направим равносметка каква я мислехме, а каква стана или доколко я измислихме такава каквато я искахме. J

И в това малко време - ей така докато си пишех - 2009 заплете в косите ми последната си мъдрост: не е важно да се сбъдват нещата на всяка цена, а да се сбъдват в синхрон с личното ни темпо и готовност да им се отдаваме.

събота, 26 декември 2009 г.

Верните думи

Коледата дойде и отмина със свещите, наричанията, подаръците, пожеланията и всички онези светли надежди, които придават толкова искрена тръпка на всеки празник. И за поредна година призовахме верните думи. Онези, които да подклаждат мечтите ни – и нашите и на другите – за да се сбъдват.

И нямаше значение дали вярваме в чудеса. Замаяни от всеобщата вяра в щедростта на Вселената, опиянени от глътка греяно вино, до камина или без камина, всеки изрече гласно или наум по някое от онези съкровени желания, които пазим за специални случаи.

Голямото щастие, Истинската любов, Крепкото здраве, Емоционалния разкош, Благоденствието...

Мина празника на пожеланията и надеждите. Предстои годината на случването на онези съкровени мечти, на които ще изберем да дадем живот. И верните думи са паролата ни за достъп до тайнствата на сбъдването.

Дано всички станем майстори в това да даваме глас на най-искрените копнежи на душите ни с най-верните думи.

Предстоят ни сбъдвания!

Честита Коледа и наздраве! :)

четвъртък, 3 декември 2009 г.

Дом за пълноценен живот


Вчера внесохме капарото за наем на апартамента, в който ще живеем докато построим къщата си в Негушево и за има няма 3 секунди се превърнах в свърталище на мисли, страхове и опити да избягам от настоящето в бъдещето.

В уюта на мезонета с двете големи тераси, любимата ми стая със скосени тавани и пространството, което обгрижи 5 години от живота ми някак нереално изглежда перспективата да се преместя. Та нали тук пуснах корени почти. Саксиите на терасата ще чакат четирилистните детелини, които садя напролет; семейството гълъби, които живеят под перваза ще чакат закуска в зимните утрини и няма да могат с гордост да ми показват новите си поколения всяко лято; няма да се засичаме със съседите и очарователния далматинец в ранните утрини, когато решавам да тичам в парка; и терасите - ах, терасите - ще чакат напразно винените вечери на открито с бриза и лястовиците, реещи се в небето.

Въобще новото предстои с целия си потенциал за случване. Този светъл празен апаратмент подобно на раждащ се ден (виж „За еликсира на щастието”) категорично заявява: „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв!” и ехото отеква в бялото, за да го чуя по-ясно.

Вчера се разхождах в района около блока и паркирах Тоци – моята керемидено-червена спътница по света и у нас - току под един шипков храст. Помислих си веднага, че това може да се окаже любимото ми място в района.

А има и съседите, които да се превърнат в приятели; стаи, които да населим със сънища и цял апартамент, който ще превърнем в дом.

Дом за пълноценен живот!

сряда, 25 ноември 2009 г.

Малкият принц и Живите неща

„Малкият принц” ми е от любимите книги. Завършила Френската езикова гимназия „Антоан дьо Сент Екзюпери” (Пловдив) няма как да не съм пристрастна. Чела съм я на френски, английски и български - по няколко пъти на всеки език за по-сигурно. Впрочем това може и да се окаже единствената книга, която съм чела повече от веднъж. Поне за друга не се сещам в момента. С други думи направо ми е маркирала живота тази книжка. Да не споменавам, че цитатите „Най-същественото е невидимо за очите”, „Струва си заради цвета на житото в полята” и „Отговорен си за това, което опитомяваш.” се превърнаха в кодове за истини в живота ми.

Малкият принц като герой обаче има свой собствен облик, различен от книгата с това име. Него винаги го свързвам с настойчивото „Нарисувай ми една овца”. (За всички, които не са чели книгата Малкият принц отравя молбата си дотогава докато не получава желаната овца, макар и по най-неочакван начин) Освен молбата с овцата друга запомняща се особеност на Малкия принц е, че зададе ли въпрос - чака отговор и го задава докато го получи.

Е, живите неща за които искам да пиша са като Малкия принц – не мирясват докато не получат отговор или се кротват само за малко преди отново да зададат въпроса си.

А защо за Живите неща ли? Ами защото Живите неща са според мен най-прекият път към свързването с истински значимото за нас във всеки момент, а това свързване от своя страна е най-сигурният начин да живеем живота си със смисъла, който искаме от него.

Какво е живо в мен сега?

Кое е онова, което мърда, бълбука, гъделичка, шавърника, напомня, подтиква, рита, мръцка, иска внимание, носи послание и няма да си тръгне преди то да бъде доставено?
Коя е овцата, която искаме да видим нарисувана (пък било то и по най-неочакван начин)?
Кой е въпросът, чийто отговор искаме?

петък, 13 ноември 2009 г.

Учители по хармония

Чувала съм неведнъж, че в свят на полярности като правилно и грешно, позитивно и негативно, светло и тъмно разпознаваме едното от тях само благодарение на другото. Чувала съм и че цялостта е постижима само в опознаване и приемане и на двете.

Хармония и конфликт са също такава неразделна двойка. Занимават ме напоследък, защото имам силната склонност да настоявам конфликтите да се разрешават веднага. С това си нетърпение понякога забравям, че моментът, в който не съм в хармония със себе си по отношение на съществуващ конфликт, аз вече съм в конфликт с живота...
С други думи щом тръгна да разрешавам конфликта, аз вече се опитвам да „поправям” това, което животът счита за нужно по отношение на същата онази цялост, за която стана въпрос по-горе. Конфликтите също имат право на живот и техния живот също има продължителност, съобразена с мисията на тяхното раждане :)

Мисля си, че едно от уменията на днешния свят е умението да живеем в хармония с конфликтите и да им оставяме пространство и време да бъдат наши учители по темите за хармонията и целостта.


А може би това е умение-мярка за зрялост?

неделя, 1 ноември 2009 г.

За целостта и малките неща

Всеки, който си е чупил ръка знае що за тръпка е това. Не, нямам предвид болката, а шока от това как изведнъж част от тялото спира да функционира както е функцинирала. Падаш, ставаш и вече не можеш да си вдигнеш ръката до лицето, не можеш да я обърнеш с дланта нагоре, камо ли пък някакви други действия.

Счупих си ръката преди почти два месеца; а точно преди месец ми свалиха гипса. В деня след падането ми направиха рентгенова снимка и лекарят дълго се взира в снимката. Когато изрече със силния си акцент „here, you have a small fracture”, почнах и аз да се взирам някак с надеждата да се е объркал. Накрая открих една малка костица, която изглеждаше подозрително назъбена. Няколко милиметра, почти незабелжима, ще речеш пукнатинка. Стори ми се незначителна на вид, а болеше та свят ми се виеше.

Малкото счупване отне месец, за да зарастне и още толкова след свалянето на гипса, за да мога отново да си стигам лицето с ръка, да си връзвам обувките, скръствам ръце, шофирам и дори наскоро да гушна едномесечното бебе на моя близка приятелка.

Малкото счупване донесе два ГОЛЕМИ подаръка и едно незабравимо послание.

Подарък 1: Колкото по-малко правя, толкова повече виждам.

Подарък 2: Моментът, в който решиш да изследваш възможностите, които ограниченията налагат приключва борбата с тях.

Посланието: В целостта малките и големите неща са еднакво значими.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

"Небето беше като изпрано"

Никога няма да забравя (разбира се!) едно от първите си съчинения. Не помня темата, нито в кой клас съм била, но помня, че пред целия клас ме порицаха, че съм проявила своеволието да напиша „небето беше като изпрано”! След порицанието разбира се другарката поясни, че небето може да е синьо, мрачно, с облаци, но не може да е изпрано. „Някой да е чувал за небе, което се пере?” попита тя.

Ей в такива моменти някои се отказваме да пишем, нали?

Сега като се замисля и направо си признавам, че май по рождение съм влюбена в думите. Или може би не самите думи, а потенциала им да ни свързват с нас самите, да градят мостове, по които и другите стъпват; да придават цветове на изказа ни; да топлят от разстояние; да вкаменяват, съсичат или вдъхновяват според избора ни.

С думите се научих да омайвам себе си (понякога и другите); да плета разноцветни мисли, възторжени проникновения и призиви за споделени мигновения; от време на време да експериментирам с потенциала на думите да разгръщат нови светове и все по-често да се изразявам с придиханията между думите, възгласите между изреченията, паузите и дори мълчанието.

Сигурно заради това не спрях да пиша след случая с „изпраното небе.” После в друго съчинение написах как „дъждовните капки свалят мокрите си дрешки на перваза.” Това своеволие не помня до какво доведе. В крайна сметка обаче упорството ми стигна до списание „Родна реч”, където след старателен подбор пратих някои от опитите ми с думи. Обратната връзка (както казваме сега) беше съкрушителна. Написаха ми го черно на бяло, че няма нищо, за което да се хване човек, че да насърчи заниманията ми в тази посока.

Очевидно е, че и тогава не се отказах. Но пък заниманията ми с думите станаха тайни. От време на време недопустимите своеволия се прокрадваха в курсовите ми работи в университета и прозираха в необичайна поетичност на някои от проектите, по които работех, но като цяло се изнизаха 20-тина години, в които изявата с думи чрез писане беше строго контролирана.

Миналата година създадохме Писани Слова (
http://words.4bg.net/?cat=5) и това отключи страстта с писането. Писането не като тайно занимание, а като зов на светове, които се прокрадват и драпат за живот. И този зов стана толкова силен, че заглуши всички други вътрешни борби и най-вече онази удобна склонност да отлагаме неудобните неща. Така писането стана неизбежен ритуал – почти всекидневен. Реалността започна да пробужда в мене думи, които макар често да се леят в неизвестна посока пърхат щастливи и готови да вдъхновяват други светове.

Сега небето е в правото си да бъде изпрано, а дъждовните капки да свалят мокрите си дрешки на перваза.

Затова този блог не е първата стъпка на завръщане към писането, а е първата стъпка към отстояване правото на думите да създават светове и към изява на първичния порив за творене и свобода.

вторник, 27 октомври 2009 г.

Светът на възможностите, които се сбъдват

Заредиха се пъстри и богати дни. Бълбукат със събития, възможности и вдъхновения – за кое ли по-напред да пиша. :)

Ще пиша за нещо, което искам да запомня, за да преживявам повече от него в живота си.

Нещото е една среща. От онези, които изпиваме на един дъх и после оставят дълъг послевкус на греяно вино.

Срещата е с бившия ми шеф и за щастие приятел – Johann Theessen. Един от онези шефове, които оставят такива дири в развитието ни, че се задълбочават вместо да избледняват с времето.

Няколко от многото неща, които съм научила от него включват:
- спокойствието е сила;
- доверието никога не може да е в повече;
- мъдрите решения често ни спохождат на обяд;
- умението да свързваме хората е едно от уменията на 21 век;
- ОК е да правим и грешки;
- и най-добрите са просто хора....

5-те години работа с него ми отвориха вратите към светове, за които бях мечтала и възможности за сбъдване на по-голяма част от идеите ми за проекти в сферата на образованието за възрастни в Югоизточна Европа. Тръгнах си от DVV International (
www.dvv-international.de) преди две години и половина, съпровоена от благословията му и с усещането за достатъчност на натрупания опит, за да проходя като обучител и фасилитатор на свободна практика.
Проходих само с няколко падания, затичах се на няколко пъти, а в по-голяма част от времето просто крача стъпка след стъпка. И знам на всяка крачка, че съм получила най-големият подарък който шефовете могат да дадат на своите служители – усещането, че ще успея и ще успявам, защото имам толкова много успешни сбъдвания зад гърба си. Някак ги сбъдвахме заедно – с моя ентусиазъм и с неговата мъдрост. А всяко сбъдване е опит, трупане на увереност, вътрешна мощ и вдъхновение за следващи стъпки. И за двама ни.

Най-големият ни проект и отправна точка за всичко, с което се занимавам понастоящем се казва SMILE –
http://www.smile.dvv-international.org
Пиша го и се усмихвам :) Че как иначе може да е като виждам плодовете на този проект в дните си сега и знам, че тепърва още много има да се случва като послеслов, послепис или просто мултиплициране на една идея в други части на света.

Срещите с Йохан винаги са били за мен срещи със света на възможностите, които се сбъдват. С думите, действията и въпросите си той не просто ме подкрепя да изразявам заложбите си, а ме подкрепя да разгръщам все повече от себе си; не просто ме предизвиква да се развивам, а ме провокира да надскачам себе си. Той не просто казва „да” на идеите. Той разгръщат идеите в целия им потенциал. Сигурно е талант, дарба някаква-негова-уникална, но така или иначе срещата с него днес ме върна в магичното поле на възможностите, които се сбъдват.

Искам да остана в това поле и да срещам все повече хора като него.

И си пожелавам още много проекти, чиито посети семена да избуяват и дават плодове с годините.

петък, 23 октомври 2009 г.

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

За еликсира на щастието

Случвало ли ви се е да се будите към 5 часа сутринта? И тогава утрото не ви ли се е струвало някак необичайно притихнало? Не, не е тишината на сутрешното кафе, нито на следобедния чай; не е и затишието пред буря; нито е тишината между залеза и здрача.

Тишината на раждащия се ден – неумолима и търпелива като алпийски връх, горда и недосегаема в пълнотата си е тишина на очакването на отговор. „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв.” Въпрос-молба-обещание. Тази тишина е нашето време. Най-съкровеното време в денонощието, в което ни се дава силата да участваме в сътворението на деня.

В тази тишина магьосниците наричат магиите си, птиците пеят най-силно, новородените търсят майчина гръд, а влюбените се целуват в полусън, за да запомнят колко се обичат.

В тази тишина се крие целия потенциал на деня с всичко, което той може да сбъдне. Ако сме будни наистина ще отговорим, а после ще видим как елфическите принцеси събират отговорите в кристална купа, докосват с чело купата и създават еликсира на щастието. Така сбъдват отговорите на въпроса на ранобудните. Ако сме достатъчно смели ще поискаме да отпием от него. А ако сме достатъчно искрени – ще ни дадат.

сряда, 21 октомври 2009 г.

Първи стъпки

Стоя и се дивя пред собствения си блог, който се "роди" за има-няма час с ясно намерение, поредица от неуспешни комбинации на имена, подкрепата на самодива Фида (http://www.divisamodivi.com/) и доволна доза случайност :)

Година и половина кандърдисване (е айде може да го кажем и узряване за идеята) , чаша червено вино в деня, в който пуснаха парното во лето 2009-то и личното ми възмущение от собственото ми туткане направиха връщането невъзможно.

Ето ме. Тук съм. Дописвам уводните думи и допивам чашата вино! :)

Следват вдъхновения и прозрения от един път на свързване със себе си и другите от сърце!