неделя, 3 април 2011 г.

Нов блог


Здравейте мои скъпи и най-първи последователи!

Този блог събра първите ми осмелявания да пиша и да публикувам написаното от мен с вярата, че имам какво да кажа и че казаното ще има смисъл за хората, които ще го прочетат.

Благодарение на вас, коментарите и окуражаванията ви малко по малко събрах желание и смелост да създам и подържам блог и на личната си страница (http://emiliailieva.com/). Понякога пътят става ясен в движение и макар да не мога да предвидя всичко по развитието на новия блог отсега, имам желание да е извор на вдъхновение за всички, които ще го посетят, а мен все така ще ме вълнуват темите как израстваме, какво ни вдъхновява, как можем ние да бъдем вдъхновители и разбира се как се свързваме със себе си и другите.

Всички сте поканени на новия ми блог, а ето и първата статия Дзен и емпатия: http://blog.emiliailieva.com/?p=52&preview=true

Благодаря ви, че бяхме заедно досега тук и се надявам да останем заедно и занапред!

До нови срещи - реални и виртуални :)

неделя, 20 март 2011 г.

За харизмата и преподаването

Дали харизмата като умение да вдъхновяваш е вродено качество или е умение, което може да бъде усвоено от всеки?!

Аз лично вярвам, че всеки може да бъде харизматичен. Всеки може да е неустоимо привлекателен, презентациите му да са съвършена изява на убежденията му и думите да светят и създават светове за тези, които го слушат.

Мисля го като умението да караш кола. Ще се научиш да караш, ако наистина искаш и проявиш нужното упорство и постоянство. Като се има предвид, че взех книжка на 30 години, късаха ме няколко пъти и в началото треперех, сядайки зад волана определно знам, че не ми беше лесно. Сега се мисля за внимателен шофьор и с грижата на любими приятелки и няколко верни мъже (брат ми, баща ми и съпруга ми) смея да кажа и че шофирам добре.

С харизмата и вдъхновението не е така. Родила съм се с доза вдъхновение в повече и обикновено имам достатъчно както за себе си така и за другите. Сигурно и затова в професията ми на обучител хората често споделят, че най-вече си тръгват от обучения вдъхновени. Аз го приемам като обещание за промяна. Вдъхновените хора предприемат действия, следват нещо ново или преоткриват старо, но каквото и да е винаги има ефект върху живота им - мимолетен и значим по невидим начин. И ако това се е случило значи си е струвало времето прекарано заедно.

Вярвам също така, че има два пълноценни начина да научиш някой на нещо: ако ти е дадено и ако си изстрадал пътя си до него. И двата са белег за мъдрост и знак за автентичност.

Така аз мога да науча някой да кара кола, защото знам всички вътрешни страхове и разочарования, проблемите с паркирането, нервните шофьори и пълната безпомощност на моменти. Така знам на кое да обърна внимание, как да предам определени уроци, знаейки какво би ми помогнало на мен тогава, когато се потях зад волана. Да, но аз не станах инструктор :))

Със същата сила обаче важи, че съм се учила и още се уча да мълча, да се свързвам с хората и света в безмълвна съпричастност, да чувствам повече отколкото мисля и съответно една съществена част от професионалните ми интереси са именно в сферата на емпатията, комуникацията и свързването отвъд думите. Има си и мъдра фраза за това "Най-добре преподаваме това, което имаме да научим".

От друга страна това с вдъхновението ми е дадено, а ако ни е дадено да го можем то обикновено е също и за да можем да го предадем натам към другите.

"Харизматичният презентатор" е първият еднодневен семинар, който водя точно заради това. Петък, 25 март 2011 от 10:00 до 17:00.

Повече информация с поканата във Фейсбук: http://www.facebook.com/event.php?eid=107520575997517

Вдъхновена нова седмица и до нови срещи!

П. С. Ако темата ви вълнува, но датата, времето или цената не, дайте знак да помислим за алтернативи. Каквото знам съм отоворена да споделям и стига да има взаимно желание ще се намери и подходящият начин.

петък, 18 март 2011 г.

Мълчанието вечност

Понякога срещам хора, в чието присъствие чувам себе си. И не е нужно да правят или да казват каквото и да е. И мълчанието им ми позволява да се чуя. Или може би, точно чувайки мълчанието им, имам пространство да чуя себе си. Когато нямам думите им, в които да се разсейвам, намирам своите и ги чувам ясно. Тогава разбирам колко е важно не просто да не казваш нищо, а да мълчиш за другия, за да чуе себе си. А когато чуеш себе си може и да няма какво да кажеш.

Може да го наречем с много имена. Присъствие в настоящето, емпатия, будност са някои от често използваните. Както и да го наречем е подарък. Мисля си, че се развива с годините. Сигурно с времето се научаваме да говорим все по-малко и да казваме все повече, а накрая и мълчанието ни е наситено със смисъл.

Това е мълчание, в което намираме отговора и го чуваме с четири уши - нашите и на този, който ни слуша. Валидно е даже и да не сме си казали много. Който е посядал до баби на село, седнали на пейки пред къщите си след залез знае за какво говоря. Сядаш до тях и си тръгваш омиротворен. А те най-много да са те питали "Ти, чийно дяте си?". Или до овчари, чакащи жаркото слънце да превали на запад. Чакаш с тях, разменяте по едно "Ей, гояма жега, ей!" и продължаваш пътя си почти просветлен.

Понякога мъдростта на "простите" хора, ние "умните" имаме да я учим със съзнателно усилие.

В крайна сметка мълчанието е досег с безграничността. Имало е и винаги ще има мълчание, каквито и да са били думите, изречени междувременно.

И така докато се научим да говорим, идва времето да се учим да мълчим.

вторник, 8 март 2011 г.

"Всичко, което не е дадено е загубено!"

"Всичко, което не е дадено е загубено" е индианска поговорка. Провокира ме още първия път, в който попаднах на нея. Не с нещо друго, а с лаконичната си истина. Ако не даваш това, което знаеш и можеш - губиш го. Нито знанието има смисъл за теб, нито уменията ти имат смисъл за другите. Просто е.

Или даваш или губиш преобръща представата, че с даването остава по-малко за нас. Давайки печелят всички. Знанията и уменията ни придобиват смисъл и обогатяват, замислят, вдъхновяват, ентусиазират... И няма значение по кой начин даваме. Важно е енергията ни да се лее навън в различните проявления, които животът гарантира за всеки от нас. Да искаме да споделим талантите си, да изявим заложбите си, да имаме своя уникален принос в живота, да следваме пътя си, да се раздаваме осъзнато, да сме щедри...

Наскоро прочетох "Племена" на Сет Годин. Казал го е и той, макар и по друг начин и в контекста на лидерството. Ако искаш да си лидер в живота си се научаваш да даваш от себе си, от страстта си, от собствената си неповторимост... Разбира се, обръща внимание и на това защо много от нас не го правят. Причините са всеизвестните страхове - да не ни критикуват, да не се изложим, да не се провалим... И не че е лесно да ги преодолеем, просто няма друг път!!!

Впрочем чудя се какво ли би станало, ако слънцето се страхуваше да свети, защото някои го критикуват, че свети твърде силно? Или ако дърветата се страхуваха да растат, за да не им се обиди някой, че ще го засенчи? Или птиците се страхуваха да пеят, за да не ги разкритикува някой, че смущават тишината?

Очевидно е, че страховете не са природосъобразни :)

Пиша този пост като напомняне за себе си, че каквото не успея да дам, ще бъде загубено и няма да има значение какви са причините.

Пиша го и като напомняне за всички, които ще прочетат това: Каквото не успеем да дадем, ще бъде загубено и няма да има значение защо така се е получило.

неделя, 6 март 2011 г.

От кого зависи прошката?!

Днес е Прошки. Един празник, който ни учи да сме мили и снизходителни един с друг и да не носим горчивина в себе си по отношение на минали събития.

Личната ми представа за прошката като вътрешен процес малко не пасва на начина, по който искането и даването на прошка се практикува според празника, но така или иначе считам празника за възможност за истинско свързване между хора, които ги е грижа да градят отношенията си съзнателно.

Самият акт на искане на прошка с думите "Прости ми!" може да означава желание да поемем отговорност за делата си. Говори за осъзнатост. Отделили сме време да разгледаме живота си и случките в него през призмата на собствената си роля като техни създатели. Съответно равносметката винаги е с две полета: събития, които са донесли на мен и на хората, с които съм свързана радост и такива, които не са. Последните често считаме за грешки. Разбира се винаги можем да мислим за грешките като за уроци, винаги можем да извлечем поуки от тях и да натрупаме мъдрост, но истинската мъдрост е в това да признаем, че ни се е искало да имаме силата, осъзнатостта, търпението и там каквото, за да предприемем действия, които биха позволили протичането на събитията по друг начин. Мъдростта не е в това да си кажем "сбърках!", защото самата идея за "грешка" вече ни прави "грешни", обявяваме собствената си присъда, която трябва да бъде изстрадана.

Мъдростта е търсене на истината, но не през издаване на присъди. Разглеждането на ситуацията такава каквато е и отчитането на случилото се през призмата на какво бих предпочел да се беше случило е малка, но съществена разлика. Всъщност ние пак ще пострадаме - може би ще ни е тъжно и ще сме разочаровани от нас самите и от другите, но вместо самобичуване с идеята за "грешка", ще намажем раните си с мехлема на собствената си милост и съпричастност. Подобна мъдрост е лечителна и освен истина ни дава и посока занапред.

Аз може и да бъркам, но си мисля, че хората чувайки "прощавам ти" си дават най-вече позволение да са мили със себе си. Сякаш щом другият може да ни прости, значи няма нужда да продължаваме да се съдим вътрешно, да се считаме за "грешни", да се самобичуваме. Така самият акт на размяна на думите "Прости ми!"/ "Прощавам ти!" е възможност за неизказаната болка и разочарование по кодиран начин да ни свърже с милостта, съпричастността и истинската любов към себе си и другите, където няма "грешни".

Сигурна съм, че оттук идва истинското облекчението на прошката. От това свързване и тази вяра, че на всички ни е дадено да можем да сме мили, съпричастни и обичащи. Но всеки си има път. Може би за много от нас пътят да сме мили със себе си минава през милостта на другите, през тяхната готовност да са мили с нас и да проявяват разбиране, любов и щедрост.

вторник, 1 март 2011 г.

Един мъж, два семинара и една семинарна вечер

Не бих могла да напиша достатъчно за Д-р Менис Юсри, така че да предам магнетизма на цялостното му присъствие. Не защото думи не ми стигат, а защото писаното слово рядко е толкова силно колкото реалния досег до живия човек.

Също така не бих могла да препоръчам достатъчно семинарите, които той води. И пак не защото думи не ми стигат (ето, редя ги добре!) а защото за семинари, които ни учат да живеем пълноценно, смело и истински думите няма как да предадат магията на случването в залата. Пад магия в случая разбирам удовлетворяването и на неназованите ни търсения, които само в досег с другите се изясняват и придобиват смисъл.

Имаше години, в които съм прекарвала толкова много време по семинари, които Менис е водил, че преживявах фондация „Същност” и принадлежащата и общност от хора, приятели и съмишленици като мое разширено семейство. После се омъжих и семейство, приятели и съмишленици придобиха нова форма, но така или иначе Менис продължава да е част от истинските ми учители, макар и никога да не е присъствал формално точно като учител в живота ми.

За Менис знаем, че е фамилен терапевт и фасилитатор на семинари за личностно развитие, но важното и според мен същественото в случая е, че работата с хора точно в такъв формат на личностно развитие, в което осъзнаването има лечителна и трансформираща сила е негово призвание. И това едва ли има нужда да го казвам за хората, които го познават. Пиша този пост за хората, които не го познават и които се чудят дали да прекарат една вечер или няколко дена на семинар, който той води.

Ако сте от хората, които следите какво пиша и вярвате на нещата, които четете от мен сега е моментът да направите и стъпка. Струва си, дори и само, за да видите как човек застава и живее призванието си. Това само по себе си е гаранция за вдъхновение. В случая с Менис това върви и с неизбежното осъзнаване за дълбочината на отговорите вътре в нас и за онази съществената и неразривна връзка, която имаме със себе си. А това няма как да ни навреди, нали :)

Една семинарна вечер и двата възможни семинара с Д-р Менис Юсри през март месец 2011: http://essence-foundation.com/global/bu/

Повече за Д-р Менис Юсри http://essence-foundation.com/global/uk/index.php/dr-menis-yousry

неделя, 27 февруари 2011 г.

"Уважавам те повече от това"

Обичам да се сещам за случки от живота, които по една или друга причина са оставили дири в съзнанието ми и са оказали влияние върху формирането ми като мироглед.

Тази, за която често се сещам тези дни е от преди десетина години. Едни любовни терзания бяха застигнали русолявата ми главица тогава и макар че от сегашна гледна точка изглежда прозаично, тогава бях увесила нос в дилеми от рода на "да остана или да си тръгна". Старата руска книжарница на главната улица в Пловдив току що я бяха превърнали в рестоторант на два етажа и от втория етаж съвсем естествено се виждаше парка. Сещам се как стояхме с един приятел, той ме изслушваше търпеливо и не казваше нищо. Тогава (на втория час примерно) го питах "Добре де, ти какво би направил?!" Той ме погледна и ме гледа известно време и после каза "Еми... уважавам те повече от това."

Минаха много години от тогава. Онази любовна история намери своето разрешение след съответното количество колебания, сълзи и сополи. Това, което и до днес остава в мен е отговорът "Еми... Уважавам те повече от това."

Напомням си го всеки път, когато ми се прииска аз да започна да съветвам някого.

Защото да може да казваме "Уважавам те повече от това да те съветвам" означава:

- "Уважавам те толкова, че да вярвам, че ти знаеш най-добре кое е най-добре за теб."

- "Уважавам те толкова, че да мога да те слушам колкото е нужно и да не се изкуша да те съветвам сякаш мога да знам по-добре от теб."

- "Уважавам те и вярвам, че каквото и решение да вземеш имаш силата да го промениш."

- "Уважавам те да те слушам и да не те съжалявам, че страдаш и да не те упреквам, че не си в състояние да вземеш решение..."

- "Уважавам те и вярвам, че имаш правото да преживееш колебанията си и да се чудиш толкова колкото искаш, така че като вземеш решение да си убеден/а."

- "Уважавам те и вярвам, че растеш в търсене на отговора и че няма да порастнеш, ако ти покажа отговора отстрани."

Може да означава и толкова много други неща... Всеки ще чуе остатъка за себе си, стига да имаме силата да го кажем...