Тя стана рано. Отвари широко прозореца точно в 05:00, а сиво-белите и коси вече бяха хванати на кок с кафява шнола високо на главата. Валеше от онези внезапните дъждове на пресекулки – за кратко, но по много се изсипваше наведнъж, после спираше за има- няма 20тина минути и заваляваше отново. Капките падаха косо върху белите решетки на прозореца и мокреха сигурно на 20 сантиметра пода на стаята и. Затова и се налагаше да притичва я с хавлия, я с мека кухненска кърпа и да забърсва сръчно капките.
Независимо от дъжда, тя заставаше на прозореца в бялата си роба със странично закопчаване на врата и отривисто се оглеждаше и в двете посоки по калдъръмената уличка. В движенията и имаше нещо отчетливо и рязко и ми напомни часовой на пост или войник.
Утрото беше хладно и сигурно, за да пази кръста си се беше увила с дебело одеяло. Това топлещо средство затрудняваше ходенето и и за да пази баланс протягаше лявата си ръка назад, когато забързваше от прозореца към кухнята преди да се върне отново да избърше капките и да огледа улицата. Отстрани изглеждаше така сякаш ей сега ще се строполи на пода, но тя умело пазеше равновесие и нито веднъж дори не залитна поне.
Хотелската ми стая беше точно срещу прозореца и. Събудих се свежа и бодра малко преди 05:00 и седнах в удобното кресло да съзерцавам капките. После се появи тя и докато отворят кафетата към 08:00 вече имах няколко версии на живота и в главата си. Тя от своя страна вече беше минала стотици пъти разстоянието от кухнята до прозореца, забърсала капките и огледала улицата… Така и не дочаках да разбера дали и какво чакаше.
Тези жена, живееща до катедралата в Хайделберг ми напомни как никой освен нас не знае какво ни движи да действаме по определен начин. И че и най-безсмисленото за другите може да има смисъл за нас.
И най-важното: всеки има правото да действа точно така както вижда смисъл за себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар