"Небето беше като изпрано"

Никога няма да забравя (разбира се!) едно от първите си съчинения. Не помня темата, нито в кой клас съм била, но помня, че пред целия клас ме порицаха, че съм проявила своеволието да напиша „небето беше като изпрано”! След порицанието разбира се другарката поясни, че небето може да е синьо, мрачно, с облаци, но не може да е изпрано. „Някой да е чувал за небе, което се пере?” попита тя.

Ей в такива моменти някои се отказваме да пишем, нали?

Сега като се замисля и направо си признавам, че май по рождение съм влюбена в думите. Или може би не самите думи, а потенциала им да ни свързват с нас самите, да градят мостове, по които и другите стъпват; да придават цветове на изказа ни; да топлят от разстояние; да вкаменяват, съсичат или вдъхновяват според избора ни.

С думите се научих да омайвам себе си (понякога и другите); да плета разноцветни мисли, възторжени проникновения и призиви за споделени мигновения; от време на време да експериментирам с потенциала на думите да разгръщат нови светове и все по-често да се изразявам с придиханията между думите, възгласите между изреченията, паузите и дори мълчанието.

Сигурно заради това не спрях да пиша след случая с „изпраното небе.” После в друго съчинение написах как „дъждовните капки свалят мокрите си дрешки на перваза.” Това своеволие не помня до какво доведе. В крайна сметка обаче упорството ми стигна до списание „Родна реч”, където след старателен подбор пратих някои от опитите ми с думи. Обратната връзка (както казваме сега) беше съкрушителна. Написаха ми го черно на бяло, че няма нищо, за което да се хване човек, че да насърчи заниманията ми в тази посока.

Очевидно е, че и тогава не се отказах. Но пък заниманията ми с думите станаха тайни. От време на време недопустимите своеволия се прокрадваха в курсовите ми работи в университета и прозираха в необичайна поетичност на някои от проектите, по които работех, но като цяло се изнизаха 20-тина години, в които изявата с думи чрез писане беше строго контролирана.

Миналата година създадохме Писани Слова (http://words.4bg.net/?cat=5) и това отключи страстта с писането. Писането не като тайно занимание, а като зов на светове, които се прокрадват и драпат за живот. И този зов стана толкова силен, че заглуши всички други вътрешни борби и най-вече онази удобна склонност да отлагаме неудобните неща. Така писането стана неизбежен ритуал – почти всекидневен. Реалността започна да пробужда в мене думи, които макар често да се леят в неизвестна посока пърхат щастливи и готови да вдъхновяват други светове.

Сега небето е в правото си да бъде изпрано, а дъждовните капки да свалят мокрите си дрешки на перваза.

Затова този блог не е първата стъпка на завръщане към писането, а е първата стъпка към отстояване правото на думите да създават светове и към изява на първичния порив за творене и свобода.