emiliailieva

Нов блог

2011-04-03T01:31:00.000-07:00

Здравейте мои скъпи и най-първи последователи!

Този блог събра първите ми осмелявания да пиша и да публикувам написаното от мен с вярата, че имам какво да кажа и че казаното ще има смисъл за хората, които ще го прочетат.

Благодарение на вас, коментарите и окуражаванията ви малко по малко събрах желание и смелост да създам и подържам блог и на личната си страница (http://emiliailieva.com/). Понякога пътят става ясен в движение и макар да не мога да предвидя всичко по развитието на новия блог отсега, имам желание да е извор на вдъхновение за всички, които ще го посетят, а мен все така ще ме вълнуват темите как израстваме, какво ни вдъхновява, как можем ние да бъдем вдъхновители и разбира се как се свързваме със себе си и другите.

Всички сте поканени на новия ми блог, а ето и първата статия Дзен и емпатия: http://blog.emiliailieva.com/?p=52&preview=true

Благодаря ви, че бяхме заедно досега тук и се надявам да останем заедно и занапред!

До нови срещи - реални и виртуални :)

За харизмата и преподаването

2011-03-20T12:44:00.001-07:00

Дали харизмата като умение да вдъхновяваш е вродено качество или е умение, което може да бъде усвоено от всеки?!

Аз лично вярвам, че всеки може да бъде харизматичен. Всеки може да е неустоимо привлекателен, презентациите му да са съвършена изява на убежденията му и думите да светят и създават светове за тези, които го слушат.

Мисля го като умението да караш кола. Ще се научиш да караш, ако наистина искаш и проявиш нужното упорство и постоянство. Като се има предвид, че взех книжка на 30 години, късаха ме няколко пъти и в началото треперех, сядайки зад волана определно знам, че не ми беше лесно. Сега се мисля за внимателен шофьор и с грижата на любими приятелки и няколко верни мъже (брат ми, баща ми и съпруга ми) смея да кажа и че шофирам добре.

С харизмата и вдъхновението не е така. Родила съм се с доза вдъхновение в повече и обикновено имам достатъчно както за себе си така и за другите. Сигурно и затова в професията ми на обучител хората често споделят, че най-вече си тръгват от обучения вдъхновени. Аз го приемам като обещание за промяна. Вдъхновените хора предприемат действия, следват нещо ново или преоткриват старо, но каквото и да е винаги има ефект върху живота им - мимолетен и значим по невидим начин. И ако това се е случило значи си е струвало времето прекарано заедно.

Вярвам също така, че има два пълноценни начина да научиш някой на нещо: ако ти е дадено и ако си изстрадал пътя си до него. И двата са белег за мъдрост и знак за автентичност.

Така аз мога да науча някой да кара кола, защото знам всички вътрешни страхове и разочарования, проблемите с паркирането, нервните шофьори и пълната безпомощност на моменти. Така знам на кое да обърна внимание, как да предам определени уроци, знаейки какво би ми помогнало на мен тогава, когато се потях зад волана. Да, но аз не станах инструктор :))

Със същата сила обаче важи, че съм се учила и още се уча да мълча, да се свързвам с хората и света в безмълвна съпричастност, да чувствам повече отколкото мисля и съответно една съществена част от професионалните ми интереси са именно в сферата на емпатията, комуникацията и свързването отвъд думите. Има си и мъдра фраза за това "Най-добре преподаваме това, което имаме да научим".

От друга страна това с вдъхновението ми е дадено, а ако ни е дадено да го можем то обикновено е също и за да можем да го предадем натам към другите.

"Харизматичният презентатор" е първият еднодневен семинар, който водя точно заради това. Петък, 25 март 2011 от 10:00 до 17:00.

Повече информация с поканата във Фейсбук: http://www.facebook.com/event.php?eid=107520575997517

Вдъхновена нова седмица и до нови срещи!

П. С. Ако темата ви вълнува, но датата, времето или цената не, дайте знак да помислим за алтернативи. Каквото знам съм отоворена да споделям и стига да има взаимно желание ще се намери и подходящият начин.

Мълчанието вечност

2011-03-18T07:41:00.000-07:00

Понякога срещам хора, в чието присъствие чувам себе си. И не е нужно да правят или да казват каквото и да е. И мълчанието им ми позволява да се чуя. Или може би, точно чувайки мълчанието им, имам пространство да чуя себе си. Когато нямам думите им, в които да се разсейвам, намирам своите и ги чувам ясно. Тогава разбирам колко е важно не просто да не казваш нищо, а да мълчиш за другия, за да чуе себе си. А когато чуеш себе си може и да няма какво да кажеш.

Може да го наречем с много имена. Присъствие в настоящето, емпатия, будност са някои от често използваните. Както и да го наречем е подарък. Мисля си, че се развива с годините. Сигурно с времето се научаваме да говорим все по-малко и да казваме все повече, а накрая и мълчанието ни е наситено със смисъл.

Това е мълчание, в което намираме отговора и го чуваме с четири уши - нашите и на този, който ни слуша. Валидно е даже и да не сме си казали много. Който е посядал до баби на село, седнали на пейки пред къщите си след залез знае за какво говоря. Сядаш до тях и си тръгваш омиротворен. А те най-много да са те питали "Ти, чийно дяте си?". Или до овчари, чакащи жаркото слънце да превали на запад. Чакаш с тях, разменяте по едно "Ей, гояма жега, ей!" и продължаваш пътя си почти просветлен.

Понякога мъдростта на "простите" хора, ние "умните" имаме да я учим със съзнателно усилие.

В крайна сметка мълчанието е досег с безграничността. Имало е и винаги ще има мълчание, каквито и да са били думите, изречени междувременно.

И така докато се научим да говорим, идва времето да се учим да мълчим.

"Всичко, което не е дадено е загубено!"

2011-03-08T06:49:00.000-08:00

"Всичко, което не е дадено е загубено" е индианска поговорка. Провокира ме още първия път, в който попаднах на нея. Не с нещо друго, а с лаконичната си истина. Ако не даваш това, което знаеш и можеш - губиш го. Нито знанието има смисъл за теб, нито уменията ти имат смисъл за другите. Просто е.

Или даваш или губиш преобръща представата, че с даването остава по-малко за нас. Давайки печелят всички. Знанията и уменията ни придобиват смисъл и обогатяват, замислят, вдъхновяват, ентусиазират... И няма значение по кой начин даваме. Важно е енергията ни да се лее навън в различните проявления, които животът гарантира за всеки от нас. Да искаме да споделим талантите си, да изявим заложбите си, да имаме своя уникален принос в живота, да следваме пътя си, да се раздаваме осъзнато, да сме щедри...

Наскоро прочетох "Племена" на Сет Годин. Казал го е и той, макар и по друг начин и в контекста на лидерството. Ако искаш да си лидер в живота си се научаваш да даваш от себе си, от страстта си, от собствената си неповторимост... Разбира се, обръща внимание и на това защо много от нас не го правят. Причините са всеизвестните страхове - да не ни критикуват, да не се изложим, да не се провалим... И не че е лесно да ги преодолеем, просто няма друг път!!!

Впрочем чудя се какво ли би станало, ако слънцето се страхуваше да свети, защото някои го критикуват, че свети твърде силно? Или ако дърветата се страхуваха да растат, за да не им се обиди някой, че ще го засенчи? Или птиците се страхуваха да пеят, за да не ги разкритикува някой, че смущават тишината?

Очевидно е, че страховете не са природосъобразни :)

Пиша този пост като напомняне за себе си, че каквото не успея да дам, ще бъде загубено и няма да има значение какви са причините.

Пиша го и като напомняне за всички, които ще прочетат това: Каквото не успеем да дадем, ще бъде загубено и няма да има значение защо така се е получило.

От кого зависи прошката?!

2011-03-06T01:48:00.000-08:00

Днес е Прошки. Един празник, който ни учи да сме мили и снизходителни един с друг и да не носим горчивина в себе си по отношение на минали събития.

Личната ми представа за прошката като вътрешен процес малко не пасва на начина, по който искането и даването на прошка се практикува според празника, но така или иначе считам празника за възможност за истинско свързване между хора, които ги е грижа да градят отношенията си съзнателно.

Самият акт на искане на прошка с думите "Прости ми!" може да означава желание да поемем отговорност за делата си. Говори за осъзнатост. Отделили сме време да разгледаме живота си и случките в него през призмата на собствената си роля като техни създатели. Съответно равносметката винаги е с две полета: събития, които са донесли на мен и на хората, с които съм свързана радост и такива, които не са. Последните често считаме за грешки. Разбира се винаги можем да мислим за грешките като за уроци, винаги можем да извлечем поуки от тях и да натрупаме мъдрост, но истинската мъдрост е в това да признаем, че ни се е искало да имаме силата, осъзнатостта, търпението и там каквото, за да предприемем действия, които биха позволили протичането на събитията по друг начин. Мъдростта не е в това да си кажем "сбърках!", защото самата идея за "грешка" вече ни прави "грешни", обявяваме собствената си присъда, която трябва да бъде изстрадана.

Мъдростта е търсене на истината, но не през издаване на присъди. Разглеждането на ситуацията такава каквато е и отчитането на случилото се през призмата на какво бих предпочел да се беше случило е малка, но съществена разлика. Всъщност ние пак ще пострадаме - може би ще ни е тъжно и ще сме разочаровани от нас самите и от другите, но вместо самобичуване с идеята за "грешка", ще намажем раните си с мехлема на собствената си милост и съпричастност. Подобна мъдрост е лечителна и освен истина ни дава и посока занапред.

Аз може и да бъркам, но си мисля, че хората чувайки "прощавам ти" си дават най-вече позволение да са мили със себе си. Сякаш щом другият може да ни прости, значи няма нужда да продължаваме да се съдим вътрешно, да се считаме за "грешни", да се самобичуваме. Така самият акт на размяна на думите "Прости ми!"/ "Прощавам ти!" е възможност за неизказаната болка и разочарование по кодиран начин да ни свърже с милостта, съпричастността и истинската любов към себе си и другите, където няма "грешни".

Сигурна съм, че оттук идва истинското облекчението на прошката. От това свързване и тази вяра, че на всички ни е дадено да можем да сме мили, съпричастни и обичащи. Но всеки си има път. Може би за много от нас пътят да сме мили със себе си минава през милостта на другите, през тяхната готовност да са мили с нас и да проявяват разбиране, любов и щедрост.

Един мъж, два семинара и една семинарна вечер

2011-03-01T02:27:00.000-08:00

Не бих могла да напиша достатъчно за Д-р Менис Юсри, така че да предам магнетизма на цялостното му присъствие. Не защото думи не ми стигат, а защото писаното слово рядко е толкова силно колкото реалния досег до живия човек.

Също така не бих могла да препоръчам достатъчно семинарите, които той води. И пак не защото думи не ми стигат (ето, редя ги добре!) а защото за семинари, които ни учат да живеем пълноценно, смело и истински думите няма как да предадат магията на случването в залата. Пад магия в случая разбирам удовлетворяването и на неназованите ни търсения, които само в досег с другите се изясняват и придобиват смисъл.

Имаше години, в които съм прекарвала толкова много време по семинари, които Менис е водил, че преживявах фондация „Същност” и принадлежащата и общност от хора, приятели и съмишленици като мое разширено семейство. После се омъжих и семейство, приятели и съмишленици придобиха нова форма, но така или иначе Менис продължава да е част от истинските ми учители, макар и никога да не е присъствал формално точно като учител в живота ми.

За Менис знаем, че е фамилен терапевт и фасилитатор на семинари за личностно развитие, но важното и според мен същественото в случая е, че работата с хора точно в такъв формат на личностно развитие, в което осъзнаването има лечителна и трансформираща сила е негово призвание. И това едва ли има нужда да го казвам за хората, които го познават. Пиша този пост за хората, които не го познават и които се чудят дали да прекарат една вечер или няколко дена на семинар, който той води.

Ако сте от хората, които следите какво пиша и вярвате на нещата, които четете от мен сега е моментът да направите и стъпка. Струва си, дори и само, за да видите как човек застава и живее призванието си. Това само по себе си е гаранция за вдъхновение. В случая с Менис това върви и с неизбежното осъзнаване за дълбочината на отговорите вътре в нас и за онази съществената и неразривна връзка, която имаме със себе си. А това няма как да ни навреди, нали :)

Една семинарна вечер и двата възможни семинара с Д-р Менис Юсри през март месец 2011: http://essence-foundation.com/global/bu/

Повече за Д-р Менис Юсри http://essence-foundation.com/global/uk/index.php/dr-menis-yousry

"Уважавам те повече от това"

2011-02-27T03:05:00.000-08:00

Обичам да се сещам за случки от живота, които по една или друга причина са оставили дири в съзнанието ми и са оказали влияние върху формирането ми като мироглед.

Тази, за която често се сещам тези дни е от преди десетина години. Едни любовни терзания бяха застигнали русолявата ми главица тогава и макар че от сегашна гледна точка изглежда прозаично, тогава бях увесила нос в дилеми от рода на "да остана или да си тръгна". Старата руска книжарница на главната улица в Пловдив току що я бяха превърнали в рестоторант на два етажа и от втория етаж съвсем естествено се виждаше парка. Сещам се как стояхме с един приятел, той ме изслушваше търпеливо и не казваше нищо. Тогава (на втория час примерно) го питах "Добре де, ти какво би направил?!" Той ме погледна и ме гледа известно време и после каза "Еми... уважавам те повече от това."

Минаха много години от тогава. Онази любовна история намери своето разрешение след съответното количество колебания, сълзи и сополи. Това, което и до днес остава в мен е отговорът "Еми... Уважавам те повече от това."

Напомням си го всеки път, когато ми се прииска аз да започна да съветвам някого.

Защото да може да казваме "Уважавам те повече от това да те съветвам" означава:

- "Уважавам те толкова, че да вярвам, че ти знаеш най-добре кое е най-добре за теб."

- "Уважавам те толкова, че да мога да те слушам колкото е нужно и да не се изкуша да те съветвам сякаш мога да знам по-добре от теб."

- "Уважавам те и вярвам, че каквото и решение да вземеш имаш силата да го промениш."

- "Уважавам те да те слушам и да не те съжалявам, че страдаш и да не те упреквам, че не си в състояние да вземеш решение..."

- "Уважавам те и вярвам, че имаш правото да преживееш колебанията си и да се чудиш толкова колкото искаш, така че като вземеш решение да си убеден/а."

- "Уважавам те и вярвам, че растеш в търсене на отговора и че няма да порастнеш, ако ти покажа отговора отстрани."

Може да означава и толкова много други неща... Всеки ще чуе остатъка за себе си, стига да имаме силата да го кажем...

Жирафи, Чакали, целостта и сбъдването

2011-02-18T06:21:00.000-08:00

Много съм мислила върху темата за сбъдването на желанията. И по-точно за това как някои желания успяваме да ги случим почти мигновено, а за други ни отнема мнооого години упорит труд.
Едно от най-ценните неща, които съм чувала във връзка с това са думите на Менис Юсри (http://www.menisyousry.co.uk/), че сбъдването е пътуване, което включва както външния свят – какви стъпки предприемам, за да се доближа до сбъдването на желанията си, така и вътрешно пътуване – каква е нашата готовност да получим това, за което мечтаем.

За външните стъпки винаги ми е било ясно: като искаш нещо – действай. Вътрешното пътуване обаче много ме е занимавало през годините. Без претенция за каквото и да било научно доказателство съм се убедила, че вътрешната ни готовност зависи в много голяма степен от - нека да го наречем - вътрешно съ-действие. Един вид цялостно да сме готови; всяка част от нас да е в унисон с желаното и да действат в една и съща посока.

В ненасилствената комуникация не случайно имаме двата образа на Жирафа и Чакала като олицетворение на две нагласи в нас: нагласата за емоционално свързване през чувства и потребности и нагласата за интелектуални разсъждения, преценки, осъждания и т.н.
Едната част, която казва „Колко би било хубаво да се радвам на финансово изобилие в живота си! „ или „Колко хубаво би било да имам до себе си любим човек” и другата, която заключва: „Абе като гледам как никой от приятелите ти не е забогатял съществено не мисля, че имаш някакви шансове” или „Абе какво толкова се напъваш да имаш връзка?! И така си ти е добре.”

Това е вътрешният диалог. Всичко онова, което си казваме докато казваме какви са ни желанията. И за съжаление това, което си казваме вътрешно до голяма степен определя нашата готовност да получим това, за което мечтаем.

Има разбира се и други възможности за изграждане на вътрешна готовност (визуализациите, силата на подсъзнанието, картите на съкровищата и т.н.- едва ли ще пиша някога за тях,но вярвам, че който се интересува ще намери източник на информация и за тях).
Аз се спирам на вътрешният диалог защото е път за изграждане на цялостност и ми се иска да живея живота си по този начин и да имам принос за това да живеем цялостни същества, в които думите, които изричаме са в съзвучие с цялото ни същество.

Разбира се, този вътрешен диалог за пореден път означава, че е изключително важно да зачитаме емоциите си. Да си признаваме, че да, много ни се иска да забогатеем/ да имаме връзка, но заедно с това да си признаваме, че се страхуваме или се колебаем, чувстваме се неуверени и ни се иска да си вярваме повече.

Какво толкова би променило това ли?

Би променило малка, но съществена част. Зачитайки неувереността си, ще имаме усещане за цялост: зачели сме както желанията си, така и колебанията си. Чули сме както Жирафа, така и Чакала. А защо е важно да чуваме Чакала? Просто защото ако се правим, че не го чуваме неговата енергия е в това да ни повтаря и потретя аргументите си и енергията му е в това да ни напомня, а не в това да ни подкрепя да се доближим и да реализираме желанията си.

Мисля си (може и да греша) че вътрешната готовност да получим нещото, което желаем винаги зависи от това цели ли сме в желанието си. Всяка част от мен ли иска това, което искам?

С други думи, колкото и да казваме на себе си и на другите какво искаме най-важното е да чуем тази част в нас, която се колебае или съмнява. Тогава Готовата се среща с Колебаещата се и срещата е досег до целостта. А целостта е сила.

Това съм аз! Цял/а съм! Има ли нещо по-силно от това?

За отстояването на нуждите

2011-02-17T03:28:00.000-08:00

Отстояването на нуждите казано по друг начин е да знаем какво е ценно за нас и да търсим начините да го преживеем независимо от обстоятелствата.

Е, днес получих един урок по отстояване на нуждите от най-неочакваното място. Не ми се наложи да ходя на курс за това, да гледам мотивиращо клипче или да прочета статия по въпроса. Просто животът е мъдър и също ни учи, когато сме будни да се учим.

Говорим за тази сутрин. Имах среща в 10:00 часа, което си мислех, че ми дава достатъчо време за всичко. Е, не стана така: в 09:30 още бях вкъщи и шансовете ми да стигна навреме по друг начин освен такси бяха равни на нула. Проблемът е, че от Румънското посолство до паметника Левски в София разстоянието не е особено голямо и някои таксиметрови шофьори имат политика за минимум заплащане. Това минималното заплащане пък се сблъсква с моите представи за коректно обслужване и в крайна сметка "няма сделка". Както и да е в 09:45 доближавайки стоянката на таксита видях дълга опашка с коли и си казах "Е, все някой ще се съгласи да ме закара и да пусне брояча".
Това не бяха първите няколко коли. Обясниха ми как няма да им излезе сметката, предложиха ми цена, за която биха ме закарали, аз отказвах любезно и т.н... Дотук нищо ново.
Тогава в една от поредните коли видях една жена шофьор да чете вестник. Казах и закъде съм, тя въздъхна и каза "качавай се." "Аха излезе ми късмета!" Качих се, обясних къде точно искам да ме остави и поехме.

Мислех си по пътя обаче "е как така на нея и излиза сметката, а на другите не?! Това проява на добра воля ли е?! Да не би да го е закъсала дотам жената, че да е готова да ме закара за има няма 2 лева?!"

Тъмън се бях наканила да проведа някакъв разговор и тя изведнъж отби от пътя, отвори страничния прозорец и попита една жена "вие закъде сте?" Толкова се очудих от това, че хич и не чух закъде е другата жена, а докато се опомня те отвори вратата и се качи, разбраха как ей сега ще ме оставят мен и после спокойно ще продължат към другата посока... Бях изумена!

Слезнах, платих и оставих двоен бакшиш - както затова, че ме закара, така и затова, че ми показа с действие как като знаем какво е ценно за нас и сме будни за възможностите има как да го получим и всички да са Доволни!

ННК и най-трудният урок

2011-02-15T04:50:00.000-08:00

Някой беше казал, че всяко нещо е трудно преди да стане лесно. Обичам да го казвам и аз. Харесва ми заради перспективата да си мисля, че всички трудни неща, които искам да науча или да отгледам като качества в себе си има шанс да станат лесни един ден.

Харесва ми и филма „Into the Wild”. И първия и втория и всеки следващ път ми носи от вдъхновението да живея с хъс и да съм свободна точно по начина, по който си представям свободата. Запомнила съм го най-вече обаче с крилатата фраза накрая, че щастието е истинско, когато е споделено.

Има и други крилати фрази ”споделената болка половин болка” е казал народа.

Въобще за споделянето се счита, а и много от нас са убедени, че придава друг смисъл на нещата. Сигурно и точно затова се свързваме с хората. Заради дълбочината, интензивността, пълнотата и възможностите на истинското споделяне.

Въпросът обаче е какво правим, когато другата страна не е на разположение за споделяне.

Запознатите с ненасилствената комуникация сигурно се сещат за условието: за да има такава комуникация е необходимо и двете страни да имат както желанието така и ресурсите (емоционални най-вече) да споделят искрено и открито за чувствата и потребностите си.

И най-трудният урок за мен е точно когато другата страна не разполага с желание или ресурс за подобно свързване/ споделяне. И не за нещо друго, а просто защото когато другата страна не е на разположение оставаме сами със себе си. И тогава въпросът се свежда до това как да съумея да преживея пълнотата на щастието или да намаля наполовина болката си, когато споделянето не е опция.

Тогава, когато най-много ни се иска да получим разбиране, изслушване или емпатия и когато другият го няма/отказва/ не разполага с достатъчно, за да предложи и т.н. може много да боли. Но болката обикновено идва с мисълта за липсата на това, което желаем и което нямаме. И съответно винаги когато мислим за потребностите си като за липси сме в Големия капан на страданието. „Ами, да – имам нужда от разбиране и подкрепа! Имам нужда от споделяне и свързване. И какво от това – страдам си и не ги получавам”.

Изходът от това страдание е едно бих го нарекла поклонническо пътуване. Гмуркане в себе си в търсене на истината. Истината за истинските потребности. Защото зад нуждата от споделяне може да се крие нуждата от онази интензивност, за която писах по-горе. А зад нуждата от интензивно преживяване може да е нуждата от пълноценен живот, а зад нуждата от пълноценен живот - нуждата от доверие в потока на живота… и така сантиметър по сантиметър стигаме до коралите и цветните рибки. И всеки, който се е гмуркал на живо знае – там на дълбокото е тихо и спокойно. А в тишината и спокойствието се крие възможността да видим всички тези потребности не като липси, а истински цветни корали, нежни цветя, които искат да живеят в нас. И ние сме тези, които да им дадем живот.

Осъзнаването на тези дълбоки потребности не ни прави по-щастливи за момента, но ни дава спокойствие и сила. И търпение. Да дочакаме удовлетворяването им. Защото както всички сигурно сме чували всяко нещо се ражда в нас пред да се роди в света около нас, а както знаем всяко поклонническо пътуване е досег до мъдростта и простотата на живота.

За мислите и свободата

2011-02-02T01:41:00.000-08:00

Дали защото съм Близнаци (макар и на границата с Телец) или по друга някоя дълбока причина – не знам, но винаги съм извличала удоволствие от бързата мисъл – моята или на другите – както и някакъв вид преклонение пред силата и да създава реалности.
Макар да съм човек на действието много повече отколкото на старателното обмисляне на нещата, често оставям мисълта ми да се рее и често „закачам” по някоя вдъхновена идея или представа за света на връщане.

Предизвикателството за хора като мен е осъзнаването, че истинската сила на живота е в чувствата, а не в мислите и оттам насетне разбира се търпеливото свързване, разпознаване, назоваване на тези чувства.

Мисленето за света, хората и идеите за много от нас е една рамка, в която сме подредили нещата така както си мислим, че е най-добре. Мислим си какво е най-добре за нас, какво е най-добре за другите и за света също може да си мислим - как е редно да се развива този свят примерно.

Това мислене предполага някаква категоризация – „това ми харесва”, „това не ми харесва”, „съгласна съм с него”, не съм съгласна с него”, да, правилно постъпи”, „не, не се прави така”.

Дотолкова доколкото оставаме в плен на ума си, категоризацията на реалността, хората и ситуациите в полярността „да”/ „не”; „правилно”/ „грешно”; „черно”/ „бяло” е неизбежно. Така се раждат преценките ни – наречете го и лично мнение (може да е и аргументирано дори)- все съждения, които ни дават лъжовно усещане за контрол върху реалността и нашата роля в нея.

Сигурно не е случайно, че съденето на определен човек в съда се свързва с вкарване в затвор.

Килия, решетка, рамка.

Съденето за реалността и хората е същото. Вкарваме реалността в рамка. Слагаме човека в клетката на собствената ни представа за него.

Случвало ли ви се е да искате да направите нещо и някой да ви каже „е това не е за теб” или „няма да се справиш като те познавам”? В моя опит подобно отношение към мен дори от хора, които са ми близки и обичам, страшно много боли. Боли от желанието ми да ме видят свободна, волна, окрилена, а не в плен на тяхната представа за това коя съм.

Този плен впрочем може да е и мой собствен. Имаме представа/ съждения за себе си също. „Аз съм добър човек” или „Аз съм непостоянен и често си сменям мненията.” По този начин сами не си даваме свободата да се видим такива каквито искаме и можем да бъдем.

Насилието в живота ни има много форми на проявление, но тези фините нива на насилие не ни се набиват толкова на очи, както физическите прояви на насилие.
Някой се сбил на улицата и отиваме да ги разтървем веднага, а кой ни разтървава нас от собствените ни присъди/ рамки/ окови на мислите и преценките ни. Кой ни разтървава и в отношенията ни с близки, където сме в плен на представата си за тях? Питаме ли се как се чувства даден човек, на когото току що сме казали „ това не е за теб, откажи се”? Питаме ли се ние как се чувстваме когато някой ни каже „няма да се справиш” или „ти си силна, каквото и да ти струва ще минеш през това.”

Когато сме надраснали представата, която хората имат за нас много боли да продължават да те виждат като представата си, а не като това, което вече си.

Боли и когато искаш да бъдеш видян просто като човек с всички човешки стремежи, мигове на отчаяние, вдъхновение и болка…

Така или иначе богатството на живота е във възможността да се срещаме всеки ден с нови очи, да се виждаме такива каквито сме сега, а не каквито сме се познавали преди.
Да разглеждаме всяка ситуация като нова, защото всеки ден и ние сме различни.

Богатството е в свободата. Да освободим очите си да виждат нещата такива каквито са, а не каквито си мислим, че са – защото мисълта е сила не може да бъде подценявана току-така.

Ненасилствената комуникация ме е учила и учи и до днес да внимавам с преценките си, да виждам, ама наистина хората такива каквито са сега, да изследвам, питам, търся, да съм любопитна, а не предубедена, да съм отворена да се изненадвам от всеки и всичко всеки ден…

Големият подарък е, че все по-често се познавам свободна и виждам свободни хората.

Ако ви се изследва всичко това в група съмишленици, заповядайте утре на „Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf

За чувствата и свързването с тях ще пиша по-натам...

и хайде днес да сме свободни :)))

Екология на общуването

2011-01-31T02:21:00.000-08:00

Тази година май месец ще станат 6 години от провеждането на първия семинар „Светът през очите на Жирафа” в България. Мисля си, че всеки човек, който е посветил 6 години от живота си на някаква кауза има какво да каже по дадена тема. И то не толкова заради интереса, превърнал се (евентуално) в задълбочени знания, колкото заради опита, натрупан с времето и всички онези „грешки”, които школата на живота превръща в скъпоценни примери, пълнокръвни учебни ситуации и незаменими поводи да надскачаме собствените си представи и възможности.

Последните две години често си мисля, че ако някой от първите участници в семинара сега отново дойде няма да намери много прилики. Не защото методът на ненасилствена комуникация (ННК) се е променил, а защото аз съм се променила. В живота на всеки от нас сигурно има определени събития, които бележат повратна точка. Така срещата ми с ННК през 2004 бележи такъв повратен момент в моя живот и някак неусетно и без да си давам сметка дори пренареди мирогледа ми за общуването, свързването и цялостно взаимоотношенията с хората.

Често си мисля и още нещо: как приемаме за даденост, че можем да общуваме само защото можем да говорим/пишем. Или че можем да чуваме само защото имаме слух. Или че знаем какво е връзка, само защото се свързваме с разни хора по най-различни поводи непрекъснато.

Усилието, което ННК изисква, за да превърне общуването ни в съзнателен процес на свързване отказва мнозина. Всъщност изборът да си съзнателен и да поемаш отговорност за начина, по който се чувстваш винаги си струва (пак субективна мисъл е това) макар да има висока цена. Цената е да си готов да „пострадаш” в името на собствената си автентичност.

В предишната статия писах за изразяването на емоциите и колко е важно те да могат да бъдат неутрализирани в момента на тяхното зараждане. Неутрализиране не винаги означава да бъдат изразени пред другите. Означава да бъдат зачетени - понякога вътрешно само също е достатъчно. Като се ядосам да мога да си кажа „Е, много се ядосах!”, да зачета правото на емоцията да бъде такава каквато е, без да си мисля дали е редно да се ядосвам, дали е проява на слабост или кой какъв извод си е направил за мен. Самото зачитане ще намали интензитета на емоцията и постепенно ще мога да видя какво е онова значимото за мен, моята потребност, която бидейки неудовлетворена провокира толкова силна емоционална реакция.

Емоцията + потребността ще ни даде посоката какво бих искала/а. Веднъж „укротена” бурната емоционална реакция може и да решим да споделим с човека, който е бил въвлечен в ситуацията. Но реално много често може да се окаже, че нямаме такава потребност. Истинското послание на емоцията най-често е за нас, а не за другите. Откривайки какво е важно за нас имаме посоката на развитие и цялата ни креативност на разположение, за да решим как бихме искали да удовлетворим потребностите си и съответно да преживяваме желаните емоционални състояния.

В друг период от живота си съм считала, че е много важно ситуациите на бурни емоции да бъдат разнищвани, да се обсъждат и изговарят с всички въвлечени, за да не остават затлачени емоционални рани в отношенията между хората. Сега вече считам, че това не е задължително стига и двете страни да имат ресурса сами да намерят какво е било значимото за тях и да са отворени да търсят и намират начини това да се случва.

Впрочем това е екология на отношенията с другия. Няма да те заливам с всичките си осъзнавания или с всичките си разочарования/ недоволства и т.н., а само с тези, които са наистина значими и които биха ни позволили да имаме повече разбиране един за друг. Тогава споделянето е пространство за свързване. Думите идват от сърцето и стигат до сърцето на отсрещната страна. И дори и да говорим за бурни емоции, когато сме ги зачели за себе си и сме намерили истинските им корени отсрещната страна ще ги чуе с готовност, на каквато едва ли бихме се радвали, ако крещим или хленчим. Тогава говорим за емоциите с достойнство и уязвимост едновременно. Крехки сме в осъзнаването си за ролята на другите в живота ни и заедно с това сме силни в убеждението си, че емоциите са наша лична отговорност и избор.

Защото в крайна сметка как се чувствам винаги е нещо много лично. И затова да знам как да се справям с емоциите си независимо от отсрещната страна е ключово умение по пътя на щастието във всяка връзка.

Следва продължение…

За ненасилствената комуникация: https://www.cnvc.org/

„Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf

Емоции и ненасилствена комуникация

2011-01-28T01:57:00.000-08:00

Опитът ми с различни групи досега показва, че по отношение на емоциите хората (най-условно, разбира се) се делят на две основни групи. Едните считат, че емоциите ни помагат в живота, а другите са убедени, че емоциите ни пречат и са очевиден признак на слабост. Съответно има хора, за които това да си емоционален е проблем и търсят начини за повече самоконтрол и неподдаване на емоционалната вълна. А има и такива, които считат, че емоционалността им е дар, истинска възможност да усетят силата на живота през силно емоционално наситени събития.

Това деление просто обръща внимание на разнородното отношение, което всички ние като хора имаме във връзка с емоциите. В контекста на ненасилствената комуникацията емоциите са неизбежни и не веднъж верността ми към метода ме е заставяла да търся корените не емоциите си по невинаги гладките и равни пътища на живота. От друга страна с убеждението ми, че е време да върнем емоциите в комуникацията си често ми се налага да защитавам правото им да са точно такива каквито са и че всъщност това е единственияt начин те да отшумят, а ние да сме спокойни и уравновесени.

Еднo от любимите ми изречения, свързани с емоциите е „Емоциите са вестоносци.” Това ще рече точно каквото се има предвид под вестоносец. Те носят послание, което иска да бъде чуто. Веднъж предадено посланието, вестоносецът е свободен и се оттегля. В идеалния вариант емоцията ни застига, предава посланието си и отшумява. Сигурно лесно може да се сетим за ситуация, в която сме преживели бурна радост. Срещаме случайно наш приятел, който не сме срещали от дълго време. В момента на срещата радостта ни е много силна и съвсем естествено ние я изразяваме: прегръщаме се силно с две ръце, казваме си един на друг „лелеее, колко се радвам да те видя!” и намираме начин да изразим интензивността на радостта си точно по начина, по който напира да бъде изразена. И забележете, след 5 минути още се радваме да, но вече е с много по-ниска интензивност; до края на срещата е едно приятно усещане, а вечерта, когато разказваме на близките си вкъши е само една приятна случка от деня и не изпитваме особена емоционалност във връзка с това.

С други думи, когато емоцията се изразява в момента на своето зараждане, тя си заминава. Представяйки тази тема в подобни моменти често има хора, които казват „Ами да! Някой като се развика и след това му минава, но тежестта остава за другите…” За това как да изразяваме емоциите си ще пиша допълнителна статия, но разбира се казвайки, че е важно да изразяваме емоциите, не съм застъпник на безразборното им изразяване. Има и друга тема във връзка с това - как да слушаме човек, който е гневен или разстроен, така че да не се натоварваме, но и на това ще му дойде реда...

Този пример с позитивните емоции надявам се е показателен за начина, по който емоциите отшумяват. Същото важи и за негативните емоции, но там е малко по-различно. Примерно ядосваме се на работното място (независимо от това каква е случката). Ядът обаче не е обществено прието да се изразява както са радостта, щастието, вдъхновението и т.н. Така естествена наша реакция е да потиснем гнева. Емоцията се е зародила в нас, но ние не и даваме воля навън. Обикновено дори сме заставени да не и обръщаме внимание, а да преглътнем и да продължим със задачите за деня. Така обаче посланието на вестоносеца не е стигнало до нас и той няма да си тръгне. Съответно емоцията остава в нас като тлеещ въглен и в момента,в който се сетим за тази ситуация гневът се събужда като буен огън. Сигурно на всеки от нас ни се е случвало като сме били ядосани за нещо, за което не е било уместно да си признаем или да изразим емоцията си, след няколко дена - примерно разказваме на приятели какво е станало и отново се разгорещяваме, лицето ни пламва и емоцията със същия интензитет ни застига. И тя ще ни застига дотогава докато посланието не бъде предадено. Веднъж предадено, ще отшуми по естествен път. Това е.

ННК предлага зад всяка емоция, която преживяваме да търсим потребността, която се крие зад тях. Преживяването на позитивни емоции означава, че нашите потребности са удовлетворени. И обратно - негативните емоции означават, че значими за нас неща не се случват, потребностите ни като живителна сила за нас не са удовлетворени.

Свързването на емоциите с потребностите ни - както вече писах в предишната статия - е сърцевината на ННК. От гледна точка на емоциите този процес позволява емоциите да бъдат завършени. Емоциите като вестоносци са доставили посланието за потребността, която ги е провокирала. По този начин са събудили в нас някакво ново разбиране за ситуацията или по-дълбоко осъзнаване за личните ни потребности и след това са свободни да си отидат.

В крайна сметка този вид работа с емоциите позволява да сме емоционално здрави. Защото друга моя любима фраза е:” Потиснатите емоции не изчезват”. И както сигурно всички вече знаем за редица болести на тялото корените са в неизразени негативни емоции, които се натрупват в нас като рушителна сила. И това да зачитаме емоциите си и да чуваме или намиране посланията, които носят е проява на отговорност за собственото ни здраве и благосъстояние.

Ненасилствена комуникация

2011-01-17T05:23:00.001-08:00

Винаги съм минавала за комуникативен човек – демек приказлива, лесно заговаря хората, не се притеснява да пита, а ако знае обяснява, разказва и борави смело с думите.

С времето почнах да водя курсове за комуникативни умения с всички възможни подтеми как да презентираме себе си или проектите си, как да отстояваме позиции в преговори, как да решаваме конфликти, как да обслужваме клиенти, а понякога дори и как да продаваме – все пак и продавачите общуват с хората, макар на хората не винаги да ни харесва начина по който го правят.

Интересното обаче е, че нейде в началото на тези мои занимания срещнах и Ненасилствената комуникацията (www.cnvc.org ) и тази „случайна”среща радикално промени начина, по който започнах да възприемам комуникацията изобщо.

Изведнъж комуникацията започна да се измерва не толкова с думите, които се обменят, а с качеството на изграждане на връзката с отсрещната страна. И малко по малко това доведе до осъзнаването, че в комуникацията не е толкова важно какво казваш, а как слушаш. Защото казаните думи имат много по-малко свързващ потенциал, (ако мога така да се изразя) отколкото свързва мълчаливото изслушване на другия. Не казвам Бог знае каква мъдрост. Много хора са го казали преди мен, но има истини, които колкото и да си ги напомняме не е достатъчно. Знам го, предавам го на хората с цялото вдъхновение, на което съм способна по семинари и обучения и все така обаче понякога забравям…

Преди време Хава Ева Йонай – унгарска обучителка по ННК, която най-дълбоко посади в мен семената на ННК – каза, че най-големият глад в нашия свят е гладът за разбиране. Толкова много ни се иска да бъдем разбрани/видени/чути такива каквито сме в момента, с всичките си тревоги, разочарования или възторзи и вдъхновения, а толкова рядко ни се случва! Всеки е толкова зает с живота си, с изпитанията, мечтите си, задачите си за деня, целите си за месеца или за годината, с организиране на поредното пътуване или с писане на поредното писмо,че някак половинчато се срещаме. Често ми се случва да се видя с някой и така докато си говорим и уж някак сме се видели, за да си отделим време, а телефонът звъни през 10-тина минути и накъсва срещата, забравяме за какво сме говорили, умът и вниманието ни летят в различни посоки…

В такива моменти се сещам за един приятел от чужбина, който веднъж като се видяхме и не се бяхме виждали от няколко месеца си изключи телефона и каза „не искам да се разсейвам, все пак съм дошъл теб да видя!”

Тогава се учудих и даже много не разбрах какъв жест е направил, за да насити срещата ни с внимание. Но сега знам, че истинските срещи изискват забавяне на темпото, повече слушане и по-малко говорене, повече присъствие и по-малко разсейващи мисли.

Хората се срещат с ненасилствената комуникация по най-различни начини и поводи и разбира се задават най-разнородни въпроси. От съвсем логичният въпрос „Какво е ННК? (в едно изречение, ако може) до това „къде са границите на метода?” всеки въпрос си има основание и дава някаква посока за отговори, които пасват или не пасват в мисловните рамки на различните хора. Така или иначе, методът си остава и като всяко нещо в живота има своите възможности и своите ограничения.

За последните 5 години вече толкова пъти съм обяснявала какво е ННК, че почти заучено изричам „сърцевината на ННК е в свързването на човешките емоции с човешките потребности”. Напоследък обаче си дадох сметка, че тази сърцевина макар да е истината за метода, не може да се преживее преди да се научим да забавяме общуването си с другите.

Забавянето позволява време, в което и настоящият миг да се включи и осигурява достъп до друго ниво на разбиране/виждане/ чуване на другия. Всъщност само тогава (поне в моя опит) срещата е истинска. Срещат се живота в мен с живота в другия.

След като сме забавили потока на комуникация между нас идва съзнателното усилие да чуваме емоции и потребности. Едва тогава сърцевината на ННК може да се разлисти. С усилието да превеждаме всички думи, които чуваме единствено и само като емоции и потребности започваме да преживяваме комуникацията като изграждане на връзка, виждаме другия като човешко същество точно както нас самите и съзнаваме силата си да се докосваме до невидимите полета на пълноценното свързване.

Разбира се, тази кратка статия е начало на писането за ННК, опит да предам наученото с годините практика и всички грешки и малки и по-големи успехи. И тази статия ще е имала смисъл, ако поне някой реши да дава разбиране преди да търси такова или да приема срещите като наситени с внимание откъслеци време, в които търсим и намираме пространство да бъдем чуди и видени такива каквито сме в момента.

За всички, които искат да се запишат на семинар за ННК следващият е 3-6 февруари 2011 - http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf

За всички, които не ме познават и искат да разбeрат повече за мен и професионалните ми дейности: http://emiliailieva.com/

Следва продължение...

Ябълкова история или Bessa Apple на гости на Малки неща

2010-12-15T13:11:00.000-08:00

Израснала съм ябълките на баба и дядо. По време на летните ваканции се катерихме по клонестите дървета и заничахме иззад дебелите им стволове. После наесен се почваше голямото бране на ябълки. По няколко седмици беряхме плодовете, които струпвахме на големи виещи се камари като ябълкови пътеки, докато баба бавно и внимателно ги сортираше по размер. Когато имаш няколко тона ябълки съвсем естествено ябълката присъства на трапезата по всички поводи. Като малка не ги обичах. На фона на бананите ми се виждаха прозаични. Но така или иначе ябълкови сладкиши, печени ябълки и всевъзможни ябълкови десерти винаги са били част от духа на нашето семейство.

После аз пораснах, а майка ми и баща ми създадоха ябълкова градина от 6 декара. Зачетоха се за биологичното земеделие, искаха ябълките да са екологични и макар че не се сертифицираха тогава засадиха и отгледаха дръвчетата с много грижа и любов. Малко като на шега, но така става понякога - децата продължават някои от семейните традиции. В началото дръвчетата бяха крехки вейки, които майка ми грижовно привързваше към по-дебели от тях колчета; говореше им да дават здрави плодове и те има няма раждаха общо стотина килограма. Оставахме за нас и подарявахме на приятели. Малко по малко обаче дръвчетата пораснаха и почнаха да дават всяко по кажи речи стотина килограма. Нямат изяждане, а колкото и да подаряваме все има и за продаване.

Винаги съм разглеждала ябълковата градина като занимание на майка и татко. Понякога минавам да видя градината, да се порадвам на аромата на цъфнали ябълки напролет или да видя как наливат плодове през лятото, но освен да им помагам в брането през септември за друго не ми е оставало време. Тази година реших да им помогна да намерят начини ябълките, които отглеждат с толкова старание и грижа да стигнат до трапезата на повече хора, вместо да се взимат от прекупвачи, които ги пласират незнайно къде.

Кръстихме градината Bessa Apple. Bessa, за да отразява близостта до Бесапарските ридове и онова все още неизвестно местонахождение на древния град на Бесите - Бесапара. Говори се, че е нейде в района на тези ридове между с. Бяга и с. Козарско – родните села на моите родители - но и досега няма неоспоримо доказателство. А Apple – ами естествено, защото са ябълки.

Започнахме с участието си на фестивала „Открий себе си” (http://www.justbefestivals.com/), където посетителите имаха възможност да опитат и да си поръчат ябълки. Решихме да доставяме ябълките по домовете. Тази идея понякога ни създава грижи с трафика в София, но като цяло разнесохме вече няколко тона ябълки и догодина живот и здраве имаме опит и знаем как да запазим идеята, но да ни е по-лесно. За наша радост ни поканиха да участваме на Био и Еко изложението (http://www.viaexpo.com/index.php?option=com_content&view=article&id=137&Itemid=213%3C%3Dbg). Появи се като естествено продължение на идеята и ни донесе от онова вдъхновение, което се ражда когато Вселената ти намигва, за да ти покаже, че си на прав път.

Сайта www.bessaapple.com си е още пеленаче, но и той е факт. И може би най-вълнуващото за мен е малката кипра книжка „Ябълкови сладории”, която издадохме за всички, които обичат сладките неща. Точно 41 рецепти, подбрани от майка ми Дима Илиева и тествани през годините. Няма да излъжа, ако кажа, че с тези рецепти съм израснала, а сега като ги имам на книжка малко по малко започвам да ги пробвам и аз.

Така вече го докарахме и до повода за този пост. Водена от желанието си да пробвам различните рецептите, а и да ги споделям с други – малко и аз като на шега започнах една страничка във Фейсбук http://www.facebook.com/pages/Bessa-Apple/114976121898191. Освен, че представя събитията покрай Bessa Apple там включвам и рецепти от „Ябълкови сладории”. Напоследък рецептите, с които експериментирам са основно с ябълки, като ми харесва как всяка рецепта веднъж направена от мен си заживява в моята лична история, с различните поводи за приятелски срещи и събития.

Веднъж потопена в кулинарни занимания започнах да следя някои кулинарни блогове. Сред тях за моя радост е и блога на Мира „Малки неща”: http://www.facebook.com/pages/Bessa-Apple/114976121898191 Уж малки, а така истински постовете от Мира ме вдъхновяват с простотата си и ми носят късчета аромати и вкусове, не само като рецепти, но и като парченца пъстър и богат живот. Засякохме се с Мира на живо на Био и Еко изложението и се изкуших да я поканя на гости на ябълкова рецепта. За моя радост тя откликна положително и след поредица от мейли за уговаряне на деня и мястото на срещата тя се случи! С Мира приготвихме Печените пълнени ябълки и сигурно всеки път занапред като ги правя ще се сещам за нея! Реалното гостуване вкъщи пък се прехвърли във виртуално гостуване на нейния блог. Истински съм благодарна за отзивчивостта на Мира и за цялата подкрепа за организрането на това виртуално гостуване. Сигурно, ако се задържа на тази вълна тепърва в тази посока ще се случват гостувания, но и отново както с печените ябълки винаги ще свързвам бъдещи такива с първото, което се случва сега.

Рецептата и описанието на приготвянето ще видите на нейния блог (http://littlethingslife.wordpress.com/2010/12/15/%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%BC%D0%B8-%D0%B5-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82-bessa-apple-%D1%81-%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B5/), а за всички, които искат да опитат ябълките Bessa Apple, един екологичен мед от Белоградчишкия край, както и някои ябълкови и медени сладкиши бъдете добре дошли на един дъхав зимен следобед тази неделя. http://www.facebook.com/event.php?eid=125720944157942

Вълнуващи пухкаво уютни дни за всички и нека има чудеса по Коледа за всички ни!

Хората ветрове

2010-11-08T23:00:00.000-08:00

Ясно е, че всички имаме различни таланти. Ясно е и че степента ни на удовлетвореност като човешки същества зависи до голяма степен от възможността ни да изразяваме тези таланти по смислен и за нас и за другите начин.

Талантът е семе, което носим и отглеждаме в градината на душите си. Разлиства се, дава плодове и после семена.

Вижте семената на тази снимка. Красиви в очакване на вятъра. Есента е топла, мека и ласкава тези дни, но ще дойде вятърът, ще понесе семената към други поляни и други гори ще отгледат новите треви напролет. Свободата дава нов живот, нова посока, нов хоризонт.

Познавам хора-ветрове. Те идват да извисят талантите ни, да ги запратят далече от нас, да им дадат нов живот на нови места и така да видим себе си в нова светлина.

Ако познавате хора-ветрове, знаете за какво говоря. Ако не познавате - потърсете. Техният талант е в това да дават простор на талантите ви. И те имат нужда от вас!

Благодаря на хората-ветрове в живота си и на тези, които ми позволяват да съм вятъра!

Открий себе си

2010-11-07T10:31:00.000-08:00

Наскоро участвах в първия фестивал за личностно развитие и здравословен начин на живот "Открий себе си" (http://www.justbefestivals.com/). Освен всички други теми, които участието събуди в мен, мисълта ми трайно се закотви в самото заглавие "Открий себе си".

Открива ли човек себе си всъщност? И ако да, какво точно означава да откриеш себе си? Открила ли съм себе си или още се откривам? "Откриването" веднъж и завинаги ли е?

Като френски възпитаник нямаше как да не се сетя за поговорката "Qui cherche, trouve!"/ "Който търси - намира!", която Мадам Маринова - любимата ни класна - ни напомняше често в случаите, когато ни се искаше вече да сме намерили (който каквото търси). По-късно съм се сещала за тази поговорка в много случаи и то с голяма благодарност. Не съм си давала сметка как така често използваната поговорка в ученическите ми години постепенно е създала нагласата в мен, че търсенето е много по-дълго от намирането, но в крайна сметка, както много школи за щастието изтъкват, пътят е много по-важен от целта.

Разбира се тази поговорка носи и оптимизма, че щом вече си тръгнал, ще стигнеш и че резултатът е сигурен, макар и неопределен във времето.

Та ясно е, че ако не търсим няма да намерим, но как действително ставаме откриватели на себе си?

Преди години си бях залепила на стената едни думи на Кралица Изабела Кастилска, казани на Христофор Колумб преди плаването му за откриване на Америка. "Вървете право напред. Ако земята, която търсите не съществува Бог ще я създаде, за да възнагради смелостта ви!" Е, как да не откриеш, Америка след тези думи!?

Ето с такава вяра - мисля си - можем да намерим себе си! И всъщност с такава вяра може и да няма значение накрая намерили ли сме се или не.

Иначе не знам, ако някой ме попита така директно: „Абе ти открила ли си себе си?” какво ще отговоря. Най-вероятно ще кажа „Не”.

Може би откривам себе си кристалче по кристалче – като цветни парченца от калейдоскоп, които по някое време и мен ще ме изненадват с цветовете и комбинациите си.

Пътувам и по пътя откривам какво ли не. И най-вече доволството да знам, че резултатът е сигурен, макар и неопределен във времето.

За растежа

2010-11-01T23:30:00.000-07:00

Преди няколко дена пресадих цветята. Подходящо било времето наесен за подобно занимание с корени, пръст и вода.
Искаше ми се да го направя миналата есен, но нито тогава, нито тази пролет намерих времето и желанието. Е, отне си цял следобед с ходенето за саксии, пръст, омазването и измиването на банята.
В такива моменти разбирам колко силно ми се иска да имам двор и земята да е под краката ми. Спомням си и баба ми, която леко замиташе пръстта от пътеката за някакви си 30 секунди. Както и да е.

Важното в случая е нещо друго. Всичките ми цветя, които за моя радост са с мен от 10-тина години отдавна бяха надраснали саксиите си. От теснотията корените им бяха прораснали през дупките. "Изяли" пръстта, която ги е захранвала се бяха преплели един в друг в плътна мрежа, която с мъка отлепвах от стените на саксиите.

Изуми ме силата на природата естествено! Но и ме грабна идеята за растежа и по-точно разбирането, че за да растеш не са достатъчни грижата и водата. И пространство е нужно! В тясното - оцеляваш. В пространството растеш!

Чувала съм, че и златните рибки затова били малки, защото се гледат в малки аквариуми, а в Япония с очите си видях златни рибки едри като шарани как плуват в езерата на дзен градините в Киото.

Това ще запомня от това разсаждане. За да растем и цветята и ние, че и златните рибки дори - имаме нужда от грижа, вода и пространство.

Ока и свещените пространства на душите ни

2010-10-17T20:40:00.000-07:00

Новината, че Ока е в кома ме зашемети. Веднага си спомних последната ни среща в една топла априлска сутрин. Излезе да ме изпрати от кабинета си и на стълбите на сградата и със слънце в очите и косите си казахме до следващия път.

Ока е терапевт. Работи с метода на семейните констелации през индивидуална работа с хора. Запознахме се на едно градинско парти на една приятелка в Германия преди две години. По-късно дойде на мой семинар за ненасилствена комуникация и оттам започна нашата връзка.

Винаги се сещам за Ока със сияйно сините и очи, ведра, спокойна и тиха. Не мога да кажа на колко години е, но си мисля, че след 20-тина година може да заприличам на нея. Не физически, по-скоро като излъчване. И всъщност май не си мисля, а се надявам…

Когато Ока говори думите и са като свещени камъни: тежат си на мястото, иска ти се да ги чуеш отново или да си ги запишеш и може да си ги повтаряш като мантра. Думите на Ока са и дарове от най- дълбокото на това, което е. Сигурно и затова ги поднася грижовно както мамини ръце поднасят току що изпечен хляб. Отгледала ги за себе си, сега ги предава на другите.

От всяка наша среща съм си тръгвала вдъхновена. Ока просто присъства като връзка със свещените пространства на душите ни и в този смисъл времето прекарано заедно е истинско време. Нарекла кабинета си в Германия „Пространство за същественото”, цялата атмосфера вътре носи очарованието на истински съществените неща. Кабинетът и е храм за среща със себе си. И щом си там срещата е неизбежна.

След последната ни среща ми предстоеше да се омъжа. Заговорехме се за трансформацията, която този ритуал на прехода означава; напомни ми, че на немски сватба се превежда като Високо време т.е. повратната точка, крайното време за смяна на едно състояние с друго. Слушах я и се разсейвах от една клонка, чиято игра със слънцето шареше сенки по тапетите в кабинета. Усмихнахме се съзаклятнически на това неканено присъствие…

Ока е и творец – художник. Създава магични картини от думи; рисува свои мисли през кратки послания или мъдри фрази за вдъхновение: „Времето е назряло!” и „Аз съм майстор, който се упражнява.” са ми от любимите. Обеща да направи такава картина и за мен… Обещах да помисля какво да е посланието, което да нарисува…

Сега може и да нямаме друга среща с Ока в обичайния смисъл на думата; може и да не получа картината с послание, което още не съм открила, но си мисля, че ако създам „Пространство за същественото”, направя картината сама и продължа всичко, което мислехме заедно може би срещите ни ще са живи…

Водата и хората

2010-09-22T03:11:00.000-07:00

Как да предадеш магията на водата? Като нагънато стъкло и тиха като мантия по дъното на застинало море, като плисък, ромон на поток, набрала сила морска вълна, като дъжд…

Водата не говори сама – винаги има камъчета, бряг, бряст, яхта, кораб и от досега между тях се ражда звука. И ние сме като водата – истинските ни звуци, нашата истинска житейска песен се ражда в досега с някой друг.

Можем да мечтаем сами в тихото за нещата, които искаме да създадем, но само в съюз с друг/и можем да осъществим себе си. Потенциалът ни не са случва сам. Потенциалът ни се буди от общуването с някой. И вдъхновението не идва само – идва с думите, действията и енергията на другите.

Като за първи път

2010-09-20T07:33:00.000-07:00

Септемврийското море носи тишината на отминалото лято и обещанията на водата да помни ласките на слънцето през зимните месеци. Ветровете по това време са сънища, а Луната спътница на звездите светулки по тъмната повърхност на вълните.

В забавения ритъм на островите има късчета лято все още падащо по масите като онези розовите цветове на онези дървета храсти, които внасят цвят като сила за живот – слънчеви заклинания за страст и истина във всяко истинско лято.

Яхтите са верни като кучета – в мекото дърва по палубата има толкова вярност, така меко попиват стъпките ни в тисовата повърхност, че ставаме като пантери – нозете си движим с плавни приплъзвания и даже когато залитаме и ритваме таз или онази желязна част стъпвайки на дървото още повече го заобичваме.

Усещането за допир до дърво се разширява когато излизайки от водата с хладна кожа и грейнал от солената вода поглед стъпваме по топлото дърво. Стъпката ни става отпечатък за кратко, но достатъчно време, за да се почувстваме свързани с това дърво за много години напред. И нищо, че дървото помни много други стъпки – нашият мокър отпечатък по него попива с неповторимост, в която ни е уютно.

В живота на яхтата има нещо дълбоко свързващо- самото съжителство в което делиш и вода и храна, молиш се за вятър и търсиш най-тихия залив, за да напоиш тялото си със свежест а очите си с риби e уникално като микровечност. Уж не е кой знай какво, а е почти дразнещо натрапчиво като спомен. Не бих го нарекла зараза – заразно е нещо, от което се лекуваш. То е преживяване, което иска повторение – може и без него, но с него животът става по-богат. Водата, вятъра, платната и тишината на морето са запечатват в клетките ни като зов за завръщане. И ако сме верни на себе си се връщаме. И всеки път е като за първи път.

Мълчаливи уроци

2010-08-31T23:40:00.000-07:00

14 – 30 септември 2009, с. Градище, с. Козарско, гр. София

Тази година навърших 33. Чудо голямо! Слънцето изгрява и залязва; от време на време вали; цветята цъфтят и прецъфтяват; кокошките на село кудкудякат като снесат яйце; миризмата на печени чушки подканя учениците за първия учебен ден. Много ли е или малко?

Спомням си преди години като станах на 20 как зададох въпроса:
- 20 години, много ли са или малко? - питам любимия си учител, разбира се. Първа година студентка вярвах, че човек цял живот се учи и ненаучен умира, както казва народната мъдрост и поглъщах купища книги с настървение и готовност да съм умна и начетена.
Винаги съм обичала кратките и ясни отговори. Искаше ми се и сега да чуя нещо просто и категорично, но вече имайки опит с отговорите му знаех, че отговорът дори и да е прост, може да ми отнеме време да го разбера. И се оказах права.
- Спрямо какво го мериш? - отвърна той.
Ей това пък най го обичах: да ми отговаря на въпроса с въпрос. Преди пет-шест години буквално избеснявах. Врътвах се и си казвах: „Надут дъртак. Пази си отговорите за себе си като много знаеш. И без тоз отговор ще мина.” Горда и избухлива, даже и не подозирах, че да ми задава въпроси е едовременно и отговор и урок. Обикновено, независимо от реакцията ми, той оставаше невъзмутим. Понякога леко поклащаше глава и чувах да промърморва „Когато се научиш да не се гневиш, ще си готова да чуеш и отговора.” От което разбира се още повече се разгневявах.

Е, тогава не се разгневих на въпроса. Бях леко разочарована, свъсих вежди недоволна, че пак се оказва нещо сложно, но поех дълбоко въздух и театрално пуснах едно:
- Амииииииии..... Зависи! – изстрелях след това.
- И от какво зависи? – знаех си, че няма да мина току така и щедро споделих измисленото.
- Много ще да е, ако го мерим с бебетата и малко, ако ще го мерим с бабите.
Той се усмихна, помълча достатъчно, за да се усъмня в отговора си и после благо каза:
- Виждаш ли, има отговори, които вече знаеш сама. Сега вече е време да започнеш да си вярваш повече, да питаш първо себе си и тогава другите. Моята мисия приключва не когато всичко си научила, а когато си научила достатъчно, за да знаеш как да намираш отговорите сама. Тогава ще започнеш да учиш другите и мисията ти ще приключва точно когато научат достатъчно, за да намират отговорите сами. Това ще е мярката ти за достатъчност.

Помня го този разговор. Бях на село при баба и гледах ябълката през прозореца как е наляла плод. Пак септември ще да е било. Помня го така както се помнят последните неща: последната целувка на угасваща любов; последното листо на тополота преди да падне сняг; последната чаша чай преди заминаването на приятел.

След тези думи той не проговори повече. В началото си мислех, че е някаква шега; някакъв необичаен урок по разчитане на мълчанието; част от някакво дзен обучение. Питах, виках, молех се, настоявах, изисквах, поставях ултиматуми и въобще май направих всичко, което можеше да бъде направено, когато един ден разбрах, че знам отговора. Казах си: „Трябва да спреш да правиш и питаш, за да чуеш и видиш отговора!”

Междувременно се изнизваха щастливи и ведри години. И ето ме, сега на 33. Много ли са малко ли са вече отдавна не ме вълнува. Започнах да уча хората точно както той предвиди и често си припомням думите му за най-сигурната мярка за достатъчност. Обикновено ДОСТАТЪЧНОТО идва най-неочаквано – точно както стана с мен и моя учител. Просто един ден намираме отговорите сами.

P.S.
Седнала съм в една друга градина, в едно друго село, в къщата на друга баба. И тук ябълката е наляла плод. Седя, гледам и слушам. И отговорите сами идват. Нали някой беше казал, че имаме по две очи и две уши, за да слушаме и гледаме два пъти повече отколкото говорим.

Каквото посееш това ще пожънеш!
„Таз година Маро, посях тикви от едно ново семе и гледай сега от две огнища само колко тикви ще берем. Хубаво семе излезе това новото!”

Отнема колкото отнеме плода да налее и узрее!
„А бре Насе бре, що си ми го скъсал туй грозде сега. Ми да го беше опитал първо бре. Ми то кисело още. Не му е времето сега – след две седмици се бере асмата.”

Зрелите плодове сами падат или не изискват усилие, за да се берат!
Гледам един орех пред себе си и се сещам като деца как беряхме зелени орехи. Голямо брулене с пръти и камъни беше. А те пустите като паднат и си отмъщават като цапат дрехите и ръцете.
Този орех обаче е в изоставено място - никой не го е брал и брулил на зелено и сега през септември орехите са разкъсали зелените си дрешки и приличат на смокини разпукали се от сладост. А по земята в меките треви падналите орехи се търкалят почти един до друг. Колко му е да се наведеш и да ги събереш.

Има уроци, които идват мълчаливо и учители, които ни дават отговорите си без думи.

Една жена

2010-08-30T06:34:00.000-07:00

Тя стана рано. Отвари широко прозореца точно в 05:00, а сиво-белите и коси вече бяха хванати на кок с кафява шнола високо на главата. Валеше от онези внезапните дъждове на пресекулки – за кратко, но по много се изсипваше наведнъж, после спираше за има- няма 20тина минути и заваляваше отново. Капките падаха косо върху белите решетки на прозореца и мокреха сигурно на 20 сантиметра пода на стаята и. Затова и се налагаше да притичва я с хавлия, я с мека кухненска кърпа и да забърсва сръчно капките.

Независимо от дъжда, тя заставаше на прозореца в бялата си роба със странично закопчаване на врата и отривисто се оглеждаше и в двете посоки по калдъръмената уличка. В движенията и имаше нещо отчетливо и рязко и ми напомни часовой на пост или войник.

Утрото беше хладно и сигурно, за да пази кръста си се беше увила с дебело одеяло. Това топлещо средство затрудняваше ходенето и и за да пази баланс протягаше лявата си ръка назад, когато забързваше от прозореца към кухнята преди да се върне отново да избърше капките и да огледа улицата. Отстрани изглеждаше така сякаш ей сега ще се строполи на пода, но тя умело пазеше равновесие и нито веднъж дори не залитна поне.

Хотелската ми стая беше точно срещу прозореца и. Събудих се свежа и бодра малко преди 05:00 и седнах в удобното кресло да съзерцавам капките. После се появи тя и докато отворят кафетата към 08:00 вече имах няколко версии на живота и в главата си. Тя от своя страна вече беше минала стотици пъти разстоянието от кухнята до прозореца, забърсала капките и огледала улицата… Така и не дочаках да разбера дали и какво чакаше.

Тези жена, живееща до катедралата в Хайделберг ми напомни как никой освен нас не знае какво ни движи да действаме по определен начин. И че и най-безсмисленото за другите може да има смисъл за нас.

И най-важното: всеки има правото да действа точно така както вижда смисъл за себе си.

Зеленото, водопадите и тишната на Алпите

2010-08-20T00:53:00.000-07:00

Исках да напиша разказ с такова име.

Оказа се, че се състои от заглавие и няколко страници тишина...

С нови очи

2010-08-10T08:53:00.000-07:00

Иска ми се от време на време да мога да виждам себе си с нови очи. Да се срещам със себе си като за първи път. Да забравям коя си мисля, че съм. Да откривам първите си бели коси сякаш винаги са били там. Да се събуждам и да започвам първата си мисъл за деня не като продължение на много минали мисли, а като Начало.

Иска ми се да изненадвам себе си. Да преливам отвъд представите си за възможно. Да изследвам потенциала на всеки миг спрямо смелостта на въборажението си. Да се осмелявам да се виждам в светлината на всичко, което може да бъде, а не на фона на всичко, което е било.

Искам да съм вярна на живота, не на представата си за него! И вярна на себе си, а не на очакванията, които сама съм създала.

В тихото на себе си

2010-08-03T04:15:00.000-07:00

Винаги съм вярвала, че думите са създадени, за да ме свързват с хората. И всъщност аз така живея: думите ми са посланици на мисълта ми, на чувствата ми, на съществото ми като цяло. В думите търся истината за себе си (и за другите също) и сякаш ако ги няма думите и мен ме няма и другите ги няма.

Майка ми ми е разказвала, че като бебе най-съм обичала да ми пеят или да ми говорят. Когато са ми говорели съм спирала да плача и обратно щом са спирали да ми говорят съм почвала. Може да се каже, че съм отгледана с думите и сигурно и заради това и до днес думите са мое убежище. Уютно ми е в тях като завръщане в комфорта на мамините ръце.

Когато сядам да пиша обикновено изчезвам в тихото на себе си и пишейки изплитам нишките на живота си. Там в тихото се срещам с грижовните думи. Те са жриците от градината на свободата. Без грижовните думи – едва ли бих съумяла да създам и половината от живота си такъв какъвто е сега. Те са кръстниците на мечтите ми.

Пак там са и мълчаливите думи - онези, които никога няма да кажа и никой няма да ми каже. Това са думите, които ме оставят без думи. Чувам ги, но няма как да ги изразя, да ги кажа или напиша.

Там са и простите думи. Дишай. Погали котката. Изрежи си ноктите. Направи си чай...

В тихото на себе си мълча и слушам. Разкошно е!

Фрайбург

2010-07-09T22:50:00.000-07:00

Има градове, с които се сродяваш неусетно. Попадаш случайно и уж за веднъж, а после се завръщаш отново и отново за кратко, за малко повече или за колкото – толкова.

Когато дойдох за първи път във Фрайбург (преди точно две години) ме плени значението: град на свободата. Така и не се порових да разбера историческите корени на името, но и досега си мисля „Колко е хубаво да живееш в град на свободата!” Сигурно защото е сгушен в Шварцвалд, Фрайбург носи и усещането за уют от желана прегръдка и мирис на гора, свежест и дива природа. Град без претенция и без напъни за уникалност - съвсем очаквано по немски подреден - Фрайбург е пленително прост и по човешки обозрим.

Този път ме удивлява със зеленината – зеленилки по терасите, зеленото на гората, ливадите край реката… Не случайно се води най-зеленият град в света. И не толкова в буквално зеленото наоколо, колкото в нагласата на хората да живеят близо до природата, да развиват соларните системи за производство на електричество и водни електроцентрали и да бдят за зеленото съзнание за грижа и опазване на околната среда.

Има ли връзка зеленото и свободата? Може и да има, може и да няма. Но има ли значение всъщност, когато всяко посещение тук ме вдъхновява да живея по-свободно и по-зелено?

Еньовденски билки и росни треви

2010-06-24T01:30:00.000-07:00

Еньовден дойде и тази година неусетно. Ето го – някак притихнал в пролуките между снощния и предстоящия дъжд. В дома ми ухае на дим от огъня, който палихме с мокри дърва и на билки и росни треви – щедър подарък от гората и полята.

Брах билките по здрач, че утрото обещаваше мъгли, а нощта вещаеше дъждове. И точно преди да стане тъмно разстлах поглед по поляните и потърсих „нишката” от тихи знаци, по които да позная онези цветя и билки, които чакат точно мен, да стъпя точно там, да протегна точно тази ръка… Ножичката щракваше тихо, цветовете скланяха горди стебла като поклон пред силата на земята, която ги е отгледала и в знак на смирение пред избора си да донесат точно тази сила, точно в моя дом, на точно този ден. Вдигах стъблата в някакъв унес - съкровени мигове в тайнството на природата. Иска ми се да напиша с благодарност, но реално е много повече от това. Как се благодари за всеобхватно единение с живото?

Стъпка по стъпка стигнах до шипковия храст, който беше прислонил стрък от бял равнец. Белият равнец падна с цвят сочещ бял храсталак и там до храсталака видях клонка закъсняло великденче и грейналите цветове на жълтия кантарион. Следвах реда, който билките избираха сами и знаех, че има смисъл да се редуват така; че точно така набрани ще донесат точно този аромат с нотки на поле, гора и свобода, които изпълват дома ми сега. И знам, че точно този аромат има своя смисъл за мен. Нищо, че не го разбирам.

Усетих кога е краят на това единение с тайнството. „Нишката” се изплъзна от ръката ми, знаците свършиха от раз. Поляната беше пълна с цветове, но те чакаха други стъпки и друга ръка да откъсне точно тях.

После в тъмното се появиха светулки и светулките ме отведоха до огъня... Стояхме няколко часа – много ли, малко ли - не знам. Когато си тръгнахме, заваля. Сигурен знак, че навреме се оттегляме. Взехме си точно толкова време колкото природата искаше да ни даде.

••••••••••••••••••••

По Еньовден виждаме повече, усещаме повече, някак по-тънка е границата между световете, които познаваме и тези, които искаме да познаем. И си струва да отделим време за тиха разходка в зеленото на полята, градинката зад блока или най-близкия парк.

Сигурна съм в едно: и нищо да не усетим, нещо ще усети нас; и нищо да не „видим”, нещо ще види нас. И всеки жест е от значение за тайнството!

Решенията перли

2010-06-18T02:55:00.000-07:00

Има решения, които идват като чисти кристали. Откъдето и да ги погледнеш – отвсякъде блестят. Ясни, прости, безвъпросни истини. Истински разкош!

Но има и решения, които идват като таралеж в гащите. Откъдето и да ги погледнеш бодат. Загнездват остри ръбове в меките гънки на душата ни и колкото повече се опитваме да ги човъркаме, толкоз по-дълбоко впиват бодли. Остри, чепати изпитания с разклонения като многоглави скорпиони.

И отнема време да свикнем с бодежа. А като свикнем, започваме да се учим да му обръщаме внимание; да го изследваме без натрапчивото желание да спре. После по някое време разбираме, че с внимание и търпение бодлите се заглаждат, бодежа намалява, а таралежите придобиват мек блясък.

И така малко по малко се оказва, че сме си отгледали решение - перла.

Решенията перли също са красиви. С тази особеност, че отнемат време и ни учат, че майсторлъкът е в качеството накрая.

За семинарите

2010-06-03T01:25:00.000-07:00

Живеем в свят, в който семинарите за много от нас са начин на живот. Дали ги организираме, посещаваме (като участници или асистенти) дали ги водим сами или в партньорства - много от нас вярваме, че винаги има какво да научим и да развием за себе си.

Впрочем като кажем „на семинар съм” няма много значение в коя роля сме. Във всяка роля ще намерим зрънцето смисъл, което да посадим в себе си. Обикновено се раждат неочаквани плодове и за щастие често са по-големи отколкото очакваме. Така си е струвало да прекараме определено време в търсене и/ или изследване на себе си и всички теми, които живота ни поднася, за да изпита умението ни да живеем пълнокръвно.

Ако разгледаме живота си като книга, някои семинари буквално започват нови глави. Има семинари, които отприщват потоци на жизнена енергия в нас, обръщат посоката на изборите, които правим, създават решителност за Крачките, които отдавна не смеем да направим или ни вдъхват толкова надежда и устрем, че няма мечта, която да ни се опре, стига да я поискаме.

Семинарите на Фондация „Същност” са такива семинари. Всеки от тях дава възможност да погледнем себе си и живота си по нов начин и да започнем нова глава, ако решим.

Визията на Фондацията е Щастлива България. Мотото и е: "Бъди промяната, която искаш да видш в света!"

Хем за всички, хем за всеки!

Лично за нас:

http://www.essencebulgaria.org/BG/kym_syshtnostta.asp

За възпитаването на децата ни:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#parents

За начина, по който общуваме:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf

За начина по който говорим, пеем и използваме гласа си:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#glas

За това как изгледаме:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#colours

За твореца в нас:

http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#art

Рокля в купа

2010-06-02T06:36:00.000-07:00

Купих си хубава мадамска рокля – тъмно синя с плухички на точки. Казах си: "Айде нещо по така". Продавачките любезно ми обясниха да не я нося на химическо чистене: „Най-добре на ръка да я перете” – насочиха ме те.

Хм… Те май като ме гледаха и не познаха, че на ръка не съм прала от има няма 10-тина години. Даже и когато в пералнята ставаха жертви някои любими дрехи и пуловери пак не устоявах на изкушението да рискувам и с други любими. Реших да го мисля, като му дойде времето, платих и си заминах доволна!

•••••

Носих роклята, посъбрах комплименти (все пак мадамска рокля - няма как!) и ето че седя пред пералнята с въпроса: да рискувам или не.

Представям си как вадя роклята от пералнята, а плухичките с белите точки са заприличали на гирлянди. Или пък са се смалили дотолкоз, че роклята е заприличала на шал…Интересно би било.

Все пак си мисля „Абе колко му е: влизам банята, изпирам за 5 минути и готово! Едно време баба ми да не би все в пералня да е прала.”

Речено-сторено! Засилвам се, влизам в банята с прах и рокля в ръка и се сещам, че аз няма в какво да я изпера. Пустата му рокля! То верно - дрехите от пералнята на сушилнята директно отиват, ама за прането на ръка и леген е нужен. Направо чувам гласа на дядо ми: „Е, така е то еманципация – еманципация и после няма един леген в къщата.” Ами сега?

Че като хванах една голяма купа за салата, че като сипах прах вътре и като налях хладката водица, че като бухна една пяна, че като ми хареса това ми ти пране на ръка!

•••••

Роклята сега съхне и полюшва плухички, а аз се чудя да си купя ли леген или нова мода с пране в салатни купи да измисля? J

Дъждовете магьосници

2010-06-01T00:24:00.000-07:00

Обичам да вали. За мен всеки дъжд е магьосник: превръща пространствата навсякъде по света, където ме е застигал в уютни малки миди, в които като перли съзаклятничим с приятели на по чаша чай. Раждат се росни идеи и обикновено по вода им върви да се случат както ги искаме. А чаят с топлината си ни загръща в тихо безвремие.

Сигурно в дъждовна утрин съм била зачената, че и досега в подобни утрини душата ми се разстила да поеме небесната вода като благословия; косите ми се напояват и къдрокоса стъпвам дива, свободна и щастлива в огледалните локви с онзи детския ентусиазъм, когато водата не мокреше и сухите дрехи бяха без значение.

От всички дъждове най-обичам дъждовете през юни. Те са магьосниците, които превръщат улиците в реки от чай (ех, само да цъфнат липите!); цветовете на розите стават извори на жива вода, а косите ми отглеждат от свободата на птиците.

И кога, ако не сега да си пусна "Тихият пролетен дъжд" на Нона Йотова. :)

http://www.youtube.com/watch?v=BiPSHKFbl4s

Дивната пролет на май

2010-05-31T09:16:00.000-07:00

Дойде времето на черешите! Плодове на зрялата пролет. Не плахата пролет на джанките; не знойната пролет на липите, а дивната пролет на май.

Събрали първите слънчеви лъчи и първите пролетни дъждове черешите са алена сочна истина, хрупкаво блаженство, вестителки на лятното опиянение, съблазън и отдаване.

Ягодите са техни верни предвестници. Тихи свидетели на силата на пръстта да ражда сладост и радост, узряват неусетно току преди да цъфнат акациите, а кестените да вирнат цветове като бели свещички по коледна елха.

Ягодите и черешите!

Дивната пролет на всеки май.

За смисъла

2010-05-26T22:13:00.000-07:00

Упойва ме присъствието в един свят от ведри начала и смисъла на малкото думи с много смисъл...

За дните

2010-05-25T04:45:00.000-07:00

Животът не е за един ден. Той е за много дни напред.

И дните не са, за да си приличат, а за да се различават.

Като хората – всеки ден е уникален и няма повтаряне.

Всеки ден е оригинал. А оригиналът винаги е един.

За божурите и самодивите

2010-05-19T23:21:00.000-07:00

Заглеждали ли сте се в божурите? Когато са все още пъпки те са зелени и само едно тайно прозорче–прорез издава цвета им – дали ще са винените божури за избухваща страст или белите божури за свенливи обещания.

Присъствали ли сте на разцъфването на божур? Когато божурът разцъфва се превръща в кръгла всеотдайност и за няколко минути диша... зелените листи на пъпката освобождават цвета и приканват въздЪха да погали и раздели листите... това е танцът на божура с въздуха... представете си тихото дихание на разтварящите се листи... Когато цветът е готов се покланя и застива в очакване – нечий самодивски поглед да ги откъсне за свещенодействието на любовта.

А чували ли сте как падат прецъфтели божурени цветове? Ще ви кажа.

Ронят се с въздишка и разполагат винени дири – тайни пророчества по земята – съзвездия от смисъл, изненада и обещание. Те са тайните карти, на които самодивите отбелязват еньовденските поляни и броя на билките за омайното биле.

И ако вземете току що паднали божурени цветове и поръсите гърба на любим човек – досегът с кожата ще запази цвета им винен, а заедно с цвета се съхранява и спомена за самодивския поглед и местоположението на поляните.

После листата изсъхват винени и се готвят за танца с огъня на Еньовден.

И живота се пише

2010-05-19T07:57:00.000-07:00

Не съм писала от няколко месеца в блога си, заета да пиша живота си, да творя, да дишам пролетта навън, да отлитам с вятъра, да чета по нападалия сливов цвят, да привиждам истории за разкази и нишките на онзи роман, който узрява в мен както израства пъстроока фея...

Застигаха ме от онези кратки вдъхновения, които всеки пишещ скътава в пазвата си на топло – да отлежат като старо вино и знам, че като към ненапита вода ще посегна към тях в миговете когато музите ме навестяват и казват „сега или никога.”

Има периоди за писане и периоди, в които пишем живота си.

Но и когато пишем, пак пишем живота си. Така е то - голямо писане пада :)

2010-03-29T23:34:00.000-07:00

Къщите се раждат и узряват като дрян.

Нали знаете как дрянът цъфва пръв, а зрее и се бере последен.

Копнежът за къща-дом „цъфва” според мен още щом се родим. Раждаме се като че ли с копнежа да създадем за себе си отново това, което току що сме напуснали – сигурно, уютно и свещено място – извор на енергия, вдъхновение и сила.

А самото създаване на това пространство - къщата-дом е знак за зрялост и свидетел за готовността ни да създаваме възможности за другите.

Преди да сме създали изначалния си копнеж може би няма как да насочим истински цялата си енергия в посоките, които избираме за себе си.

Без къщата дом/извор/храм сякаш нямаме силата на корените, които захранват високите върхове, смелите мечти, дръзките начинания.

Може би когато построиш за себе си връзката с първоизточника разбираш, че ако това можеш да направиш всичко можеш да направиш.

Една българска поговорка казва: „Мъжете строят къщи, жените създават домове.” Всъщност и двете са един и същ копнеж, обединени заедно в тайнството на живота в търсене на изначалната връзка.

И моментът, в който го създадеш за себе си вече можеш да дадеш възможността на някой друг да го направи.

И създаваш живот и моментът, в който го родиш му подаряваш възможността и изпитанието да създаде за себе си връзката с единството, което току що е прекъсната.

Когато оберем дряна в живота си вече имаме в кошницата си всичко нужно, за да създадем живот.

Като се замисля за голяма част от приятелите ми, които имат деца – децата им са предшествани от създаването на къща-дом.

Щом животът го е създал така, така и е редно да бъде.

Заедно

2010-03-22T07:18:00.000-07:00

Какво означава заедно? За – едно утвърждаване на единството ли е?

И ако да как се постига това единство?

Заедно-то предполага ли сливане?

Сливането единство ли е?

Когато не сме заедно не сме ли пак едно?

Как едно-то се променя когато му сложим едно „за” отпред?

И променя ли се всъщност?

За-едното – цялостност ли е?

Има ли цялостност без за-едност?

Цялостта само-достатъчност ли е?

Само-то и едно-то едно и също ли са?

И ако – да, достатъчно ли е едно-то?

В крайна сметка едно и заедно опозиция ли са?

Или различни проявления на единството и цялостта?

Сол и пипер

2010-02-09T10:23:00.000-08:00

Стривам си ги с камък. Камъкът е една красива морска находка от Карадере. Червеникаво-сив и лъскав и някак призван да служи на ръцете ми в тази важна кухненска задача – соленето и подправянето на храната.

Като сложа зърната чер, зален, червен и бял пипер на дървената чиния те се разтичват на посоки и често се търкулват към поръбения край, където се подреждат като лястовици на жица. Придърпвам ги към центъра, нежно поставям камъка върху им и с лек натиск усещам разпукването на зърната. Докато са шарени са като натрошени коледни играчки. (Спомням си едно време като се счупеха играчките, за да не ги изхвърлим ги натрошавахме на дребно с буркан и после ги залепвахме по картички и апликации.)

След няколко натиска, последвани от по-леки изпуквания пиперените зърна се превръщат в ароматен сив пясък. Ако продължа да си играя с камъка и започна да ги трия едно в друго постепенно сивия пясък става сива пепел.

Наградата от това усилие е в аромата на прясно счукания пипер. Сякаш дървото и камъка създават средата, в които Ароматът да се роди по-силен, пълнокръвен и огнен.

Морската сол е по своему своенравна. Натискът, който изисква е осезаем, почти с напрежение в мускулите. Раздробява се сравнително бързо на остри кристалчета и лесно става на пясък, но от пясък да стане на пепел още не съм успявала. Дали защото се родее с камъка и не иска да му отстъпи по сила или защото иска да се различава от пипера и да доминира в паничката - не знам.

При солта няма и награда в аромата. Може би само когато кристалчето попадне на току-що сварен картоф се размеква заедно с маслото и тогава добавя онази своя неповторимост заради която и прощаваме всички своеволия. J

Иначе триенето на солта и пипера ме сродява с някаква моя представа за дивата жена и се превръща в ритуал, който захранва душата ми с изначалност, с истината на първобитните неща. Първобитни като първо битие!

И така добавя вкуса на море - от камъка и на гора - от дървото. И после поръсва вечерята с онази особена тайнственост на жената пазителка на дома и огнището. Дори в домове, в които няма огнище!

За думите

2010-02-06T10:56:00.000-08:00

Вярвам, че думите са посланници на силата ни да творим живота си! Те са извезаните амулети върху бялото платно на дните ни, които ни пазят да сме себе си.

Затова ми е странно бездумието, което ме застигна последните месец и половина. Вярно, двата зимни вируса, обсебиха дните ми от началото на годината и прогониха всяко вдъхновение със свирепа кашлица. Така за писане – нямах муза, за говорене – нямах глас. Но все пак ми е странно как търсех, а не откривах онази енергия, която превръща думите в посланици и амулети.

Всъщност до днес виждах думите как се реят като разноцветни балони в широките светли пространства на дома, който обитавам; мислено ги пренареждах като магнитчета по хладилник, започвах наум кратки есета, тихи идеи и спонтанни мисли... и в крайна сметка ги духвах като шепа брокат да създават сами своя смисъл.

Най-интересното в бездумието, което ме беше застигнало е, че неусетно светът ми се насели предимно с думите на другите. Така твърде многото чужди думи заскрежиха прозорците на вътрешната ми истина и се загубих в лабиринта на себе си.

За щастие (ето на!) днес музата на февруарските съботи се появи между двете чаши чай от босилек и мащерка (за укротяване на кашлицата) и доведе със себе си думи, които се пребориха да се подредят в текст. И сякаш писането разтопи скрежта и подобно кристални капки потичат надолу към мен всички отговори на въпроса “какво наистина искам?”.

В края на краищата и бездумието роди рожба: Лесно е да загубиш себе си в думите на другите. Важно е да намериш себе си и тогава.

2009 in a nutshell

2009-12-29T11:17:00.000-08:00

В личен план 2009 беше годината на Голямата любов, споделената сила и неотложното щастие; в професионален - на големите изпитания, големия крах и новите начала, в индивидуален – на осъзнаването на собствената ми стойност и развиването на умението да съм доволна, не с това, което правя, а с това което съм.

Година на смяна на перспективата, 2009 изкова нови ценности, посади в широка саксия семената на Голямото щастие, завъртя в калейдоскопа на дните си нови лица, верни приятели и щедри партньорства и приюти устремени мечти в нов дом.

Година на пътешествия по света и у нас и на нищоправене, на планове, които се променят в движение и такива, които се сбъдват мигновено, на лабиринти, огнища, камини и свещи, на сватби, бременни приятелки и бебета…

Година на планини, върхове и острови, на гмуркане в Червено море, на яхти и кайт, на приключения, танго и манатарки…

2009 -та напомни, че реката не тече, за да стига, а просто тече; слънцето не грее, за да топли – просто грее и естеството на нещата е да са такива каквито са.

От 2009 остана точно толкова колкото да направим равносметка каква я мислехме, а каква стана или доколко я измислихме такава каквато я искахме. J

И в това малко време - ей така докато си пишех - 2009 заплете в косите ми последната си мъдрост: не е важно да се сбъдват нещата на всяка цена, а да се сбъдват в синхрон с личното ни темпо и готовност да им се отдаваме.

Верните думи

2009-12-26T11:18:00.000-08:00

Коледата дойде и отмина със свещите, наричанията, подаръците, пожеланията и всички онези светли надежди, които придават толкова искрена тръпка на всеки празник. И за поредна година призовахме верните думи. Онези, които да подклаждат мечтите ни – и нашите и на другите – за да се сбъдват.

И нямаше значение дали вярваме в чудеса. Замаяни от всеобщата вяра в щедростта на Вселената, опиянени от глътка греяно вино, до камина или без камина, всеки изрече гласно или наум по някое от онези съкровени желания, които пазим за специални случаи.

Голямото щастие, Истинската любов, Крепкото здраве, Емоционалния разкош, Благоденствието...

Мина празника на пожеланията и надеждите. Предстои годината на случването на онези съкровени мечти, на които ще изберем да дадем живот. И верните думи са паролата ни за достъп до тайнствата на сбъдването.

Дано всички станем майстори в това да даваме глас на най-искрените копнежи на душите ни с най-верните думи.

Предстоят ни сбъдвания!

Честита Коледа и наздраве! :)

Дом за пълноценен живот

2009-12-03T03:00:00.000-08:00

Вчера внесохме капарото за наем на апартамента, в който ще живеем докато построим къщата си в Негушево и за има няма 3 секунди се превърнах в свърталище на мисли, страхове и опити да избягам от настоящето в бъдещето.

В уюта на мезонета с двете големи тераси, любимата ми стая със скосени тавани и пространството, което обгрижи 5 години от живота ми някак нереално изглежда перспективата да се преместя. Та нали тук пуснах корени почти. Саксиите на терасата ще чакат четирилистните детелини, които садя напролет; семейството гълъби, които живеят под перваза ще чакат закуска в зимните утрини и няма да могат с гордост да ми показват новите си поколения всяко лято; няма да се засичаме със съседите и очарователния далматинец в ранните утрини, когато решавам да тичам в парка; и терасите - ах, терасите - ще чакат напразно винените вечери на открито с бриза и лястовиците, реещи се в небето.

Въобще новото предстои с целия си потенциал за случване. Този светъл празен апаратмент подобно на раждащ се ден (виж „За еликсира на щастието”) категорично заявява: „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв!” и ехото отеква в бялото, за да го чуя по-ясно.

Вчера се разхождах в района около блока и паркирах Тоци – моята керемидено-червена спътница по света и у нас - току под един шипков храст. Помислих си веднага, че това може да се окаже любимото ми място в района.

А има и съседите, които да се превърнат в приятели; стаи, които да населим със сънища и цял апартамент, който ще превърнем в дом.

Дом за пълноценен живот!

Малкият принц и Живите неща

2009-11-25T11:34:00.000-08:00

„Малкият принц” ми е от любимите книги. Завършила Френската езикова гимназия „Антоан дьо Сент Екзюпери” (Пловдив) няма как да не съм пристрастна. Чела съм я на френски, английски и български - по няколко пъти на всеки език за по-сигурно. Впрочем това може и да се окаже единствената книга, която съм чела повече от веднъж. Поне за друга не се сещам в момента. С други думи направо ми е маркирала живота тази книжка. Да не споменавам, че цитатите „Най-същественото е невидимо за очите”, „Струва си заради цвета на житото в полята” и „Отговорен си за това, което опитомяваш.” се превърнаха в кодове за истини в живота ми.

Малкият принц като герой обаче има свой собствен облик, различен от книгата с това име. Него винаги го свързвам с настойчивото „Нарисувай ми една овца”. (За всички, които не са чели книгата Малкият принц отравя молбата си дотогава докато не получава желаната овца, макар и по най-неочакван начин) Освен молбата с овцата друга запомняща се особеност на Малкия принц е, че зададе ли въпрос - чака отговор и го задава докато го получи.

Е, живите неща за които искам да пиша са като Малкия принц – не мирясват докато не получат отговор или се кротват само за малко преди отново да зададат въпроса си.

А защо за Живите неща ли? Ами защото Живите неща са според мен най-прекият път към свързването с истински значимото за нас във всеки момент, а това свързване от своя страна е най-сигурният начин да живеем живота си със смисъла, който искаме от него.

Какво е живо в мен сега?

Кое е онова, което мърда, бълбука, гъделичка, шавърника, напомня, подтиква, рита, мръцка, иска внимание, носи послание и няма да си тръгне преди то да бъде доставено?

Коя е овцата, която искаме да видим нарисувана (пък било то и по най-неочакван начин)?

Кой е въпросът, чийто отговор искаме?

Учители по хармония

2009-11-13T03:45:00.000-08:00

Чувала съм неведнъж, че в свят на полярности като правилно и грешно, позитивно и негативно, светло и тъмно разпознаваме едното от тях само благодарение на другото. Чувала съм и че цялостта е постижима само в опознаване и приемане и на двете.

Хармония и конфликт са също такава неразделна двойка. Занимават ме напоследък, защото имам силната склонност да настоявам конфликтите да се разрешават веднага. С това си нетърпение понякога забравям, че моментът, в който не съм в хармония със себе си по отношение на съществуващ конфликт, аз вече съм в конфликт с живота...
С други думи щом тръгна да разрешавам конфликта, аз вече се опитвам да „поправям” това, което животът счита за нужно по отношение на същата онази цялост, за която стана въпрос по-горе. Конфликтите също имат право на живот и техния живот също има продължителност, съобразена с мисията на тяхното раждане :)

Мисля си, че едно от уменията на днешния свят е умението да живеем в хармония с конфликтите и да им оставяме пространство и време да бъдат наши учители по темите за хармонията и целостта.

А може би това е умение-мярка за зрялост?

За целостта и малките неща

2009-11-01T23:28:00.000-08:00

Всеки, който си е чупил ръка знае що за тръпка е това. Не, нямам предвид болката, а шока от това как изведнъж част от тялото спира да функционира както е функцинирала. Падаш, ставаш и вече не можеш да си вдигнеш ръката до лицето, не можеш да я обърнеш с дланта нагоре, камо ли пък някакви други действия.

Счупих си ръката преди почти два месеца; а точно преди месец ми свалиха гипса. В деня след падането ми направиха рентгенова снимка и лекарят дълго се взира в снимката. Когато изрече със силния си акцент „here, you have a small fracture”, почнах и аз да се взирам някак с надеждата да се е объркал. Накрая открих една малка костица, която изглеждаше подозрително назъбена. Няколко милиметра, почти незабелжима, ще речеш пукнатинка. Стори ми се незначителна на вид, а болеше та свят ми се виеше.

Малкото счупване отне месец, за да зарастне и още толкова след свалянето на гипса, за да мога отново да си стигам лицето с ръка, да си връзвам обувките, скръствам ръце, шофирам и дори наскоро да гушна едномесечното бебе на моя близка приятелка.

Малкото счупване донесе два ГОЛЕМИ подаръка и едно незабравимо послание.

Подарък 1: Колкото по-малко правя, толкова повече виждам.

Подарък 2: Моментът, в който решиш да изследваш възможностите, които ограниченията налагат приключва борбата с тях.

Посланието: В целостта малките и големите неща са еднакво значими.

"Небето беше като изпрано"

2009-10-29T08:49:00.000-07:00

Никога няма да забравя (разбира се!) едно от първите си съчинения. Не помня темата, нито в кой клас съм била, но помня, че пред целия клас ме порицаха, че съм проявила своеволието да напиша „небето беше като изпрано”! След порицанието разбира се другарката поясни, че небето може да е синьо, мрачно, с облаци, но не може да е изпрано. „Някой да е чувал за небе, което се пере?” попита тя.

Ей в такива моменти някои се отказваме да пишем, нали?

Сега като се замисля и направо си признавам, че май по рождение съм влюбена в думите. Или може би не самите думи, а потенциала им да ни свързват с нас самите, да градят мостове, по които и другите стъпват; да придават цветове на изказа ни; да топлят от разстояние; да вкаменяват, съсичат или вдъхновяват според избора ни.

С думите се научих да омайвам себе си (понякога и другите); да плета разноцветни мисли, възторжени проникновения и призиви за споделени мигновения; от време на време да експериментирам с потенциала на думите да разгръщат нови светове и все по-често да се изразявам с придиханията между думите, възгласите между изреченията, паузите и дори мълчанието.

Сигурно заради това не спрях да пиша след случая с „изпраното небе.” После в друго съчинение написах как „дъждовните капки свалят мокрите си дрешки на перваза.” Това своеволие не помня до какво доведе. В крайна сметка обаче упорството ми стигна до списание „Родна реч”, където след старателен подбор пратих някои от опитите ми с думи. Обратната връзка (както казваме сега) беше съкрушителна. Написаха ми го черно на бяло, че няма нищо, за което да се хване човек, че да насърчи заниманията ми в тази посока.

Очевидно е, че и тогава не се отказах. Но пък заниманията ми с думите станаха тайни. От време на време недопустимите своеволия се прокрадваха в курсовите ми работи в университета и прозираха в необичайна поетичност на някои от проектите, по които работех, но като цяло се изнизаха 20-тина години, в които изявата с думи чрез писане беше строго контролирана.

Миналата година създадохме Писани Слова (http://words.4bg.net/?cat=5) и това отключи страстта с писането. Писането не като тайно занимание, а като зов на светове, които се прокрадват и драпат за живот. И този зов стана толкова силен, че заглуши всички други вътрешни борби и най-вече онази удобна склонност да отлагаме неудобните неща. Така писането стана неизбежен ритуал – почти всекидневен. Реалността започна да пробужда в мене думи, които макар често да се леят в неизвестна посока пърхат щастливи и готови да вдъхновяват други светове.

Сега небето е в правото си да бъде изпрано, а дъждовните капки да свалят мокрите си дрешки на перваза.

Затова този блог не е първата стъпка на завръщане към писането, а е първата стъпка към отстояване правото на думите да създават светове и към изява на първичния порив за творене и свобода.

Светът на възможностите, които се сбъдват

2009-10-27T14:00:00.000-07:00

Заредиха се пъстри и богати дни. Бълбукат със събития, възможности и вдъхновения – за кое ли по-напред да пиша. :)

Ще пиша за нещо, което искам да запомня, за да преживявам повече от него в живота си.

Нещото е една среща. От онези, които изпиваме на един дъх и после оставят дълъг послевкус на греяно вино.

Срещата е с бившия ми шеф и за щастие приятел – Johann Theessen. Един от онези шефове, които оставят такива дири в развитието ни, че се задълбочават вместо да избледняват с времето.

Няколко от многото неща, които съм научила от него включват:
- спокойствието е сила;
- доверието никога не може да е в повече;
- мъдрите решения често ни спохождат на обяд;
- умението да свързваме хората е едно от уменията на 21 век;
- ОК е да правим и грешки;
- и най-добрите са просто хора....

5-те години работа с него ми отвориха вратите към светове, за които бях мечтала и възможности за сбъдване на по-голяма част от идеите ми за проекти в сферата на образованието за възрастни в Югоизточна Европа. Тръгнах си от DVV International (www.dvv-international.de) преди две години и половина, съпровоена от благословията му и с усещането за достатъчност на натрупания опит, за да проходя като обучител и фасилитатор на свободна практика.
Проходих само с няколко падания, затичах се на няколко пъти, а в по-голяма част от времето просто крача стъпка след стъпка. И знам на всяка крачка, че съм получила най-големият подарък който шефовете могат да дадат на своите служители – усещането, че ще успея и ще успявам, защото имам толкова много успешни сбъдвания зад гърба си. Някак ги сбъдвахме заедно – с моя ентусиазъм и с неговата мъдрост. А всяко сбъдване е опит, трупане на увереност, вътрешна мощ и вдъхновение за следващи стъпки. И за двама ни.

Най-големият ни проект и отправна точка за всичко, с което се занимавам понастоящем се казва SMILE – http://www.smile.dvv-international.org
Пиша го и се усмихвам :) Че как иначе може да е като виждам плодовете на този проект в дните си сега и знам, че тепърва още много има да се случва като послеслов, послепис или просто мултиплициране на една идея в други части на света.

Срещите с Йохан винаги са били за мен срещи със света на възможностите, които се сбъдват. С думите, действията и въпросите си той не просто ме подкрепя да изразявам заложбите си, а ме подкрепя да разгръщам все повече от себе си; не просто ме предизвиква да се развивам, а ме провокира да надскачам себе си. Той не просто казва „да” на идеите. Той разгръщат идеите в целия им потенциал. Сигурно е талант, дарба някаква-негова-уникална, но така или иначе срещата с него днес ме върна в магичното поле на възможностите, които се сбъдват.

Искам да остана в това поле и да срещам все повече хора като него.

И си пожелавам още много проекти, чиито посети семена да избуяват и дават плодове с годините.

Въпрос

2009-10-23T13:35:00.000-07:00

Повишават ли действията ни качеството на живота ни?

За еликсира на щастието

2009-10-22T05:22:00.000-07:00

Случвало ли ви се е да се будите към 5 часа сутринта? И тогава утрото не ви ли се е струвало някак необичайно притихнало? Не, не е тишината на сутрешното кафе, нито на следобедния чай; не е и затишието пред буря; нито е тишината между залеза и здрача.

Тишината на раждащия се ден – неумолима и търпелива като алпийски връх, горда и недосегаема в пълнотата си е тишина на очакването на отговор. „Кажи ми какъв искаш да бъда и аз ще стана такъв.” Въпрос-молба-обещание. Тази тишина е нашето време. Най-съкровеното време в денонощието, в което ни се дава силата да участваме в сътворението на деня.

В тази тишина магьосниците наричат магиите си, птиците пеят най-силно, новородените търсят майчина гръд, а влюбените се целуват в полусън, за да запомнят колко се обичат.

В тази тишина се крие целия потенциал на деня с всичко, което той може да сбъдне. Ако сме будни наистина ще отговорим, а после ще видим как елфическите принцеси събират отговорите в кристална купа, докосват с чело купата и създават еликсира на щастието. Така сбъдват отговорите на въпроса на ранобудните. Ако сме достатъчно смели ще поискаме да отпием от него. А ако сме достатъчно искрени – ще ни дадат.

Първи стъпки

2009-10-21T11:14:00.000-07:00

Стоя и се дивя пред собствения си блог, който се "роди" за има-няма час с ясно намерение, поредица от неуспешни комбинации на имена, подкрепата на самодива Фида (http://www.divisamodivi.com/) и доволна доза случайност :)

Година и половина кандърдисване (е айде може да го кажем и узряване за идеята) , чаша червено вино в деня, в който пуснаха парното во лето 2009-то и личното ми възмущение от собственото ми туткане направиха връщането невъзможно.

Ето ме. Тук съм. Дописвам уводните думи и допивам чашата вино! :)

Следват вдъхновения и прозрения от един път на свързване със себе си и другите от сърце!