Тази година май месец ще станат 6 години от провеждането на първия семинар „Светът през очите на Жирафа” в България. Мисля си, че всеки човек, който е посветил 6 години от живота си на някаква кауза има какво да каже по дадена тема. И то не толкова заради интереса, превърнал се (евентуално) в задълбочени знания, колкото заради опита, натрупан с времето и всички онези „грешки”, които школата на живота превръща в скъпоценни примери, пълнокръвни учебни ситуации и незаменими поводи да надскачаме собствените си представи и възможности.
Последните две години често си мисля, че ако някой от първите участници в семинара сега отново дойде няма да намери много прилики. Не защото методът на ненасилствена комуникация (ННК) се е променил, а защото аз съм се променила. В живота на всеки от нас сигурно има определени събития, които бележат повратна точка. Така срещата ми с ННК през 2004 бележи такъв повратен момент в моя живот и някак неусетно и без да си давам сметка дори пренареди мирогледа ми за общуването, свързването и цялостно взаимоотношенията с хората.
Често си мисля и още нещо: как приемаме за даденост, че можем да общуваме само защото можем да говорим/пишем. Или че можем да чуваме само защото имаме слух. Или че знаем какво е връзка, само защото се свързваме с разни хора по най-различни поводи непрекъснато.
Усилието, което ННК изисква, за да превърне общуването ни в съзнателен процес на свързване отказва мнозина. Всъщност изборът да си съзнателен и да поемаш отговорност за начина, по който се чувстваш винаги си струва (пак субективна мисъл е това) макар да има висока цена. Цената е да си готов да „пострадаш” в името на собствената си автентичност.
В предишната статия писах за изразяването на емоциите и колко е важно те да могат да бъдат неутрализирани в момента на тяхното зараждане. Неутрализиране не винаги означава да бъдат изразени пред другите. Означава да бъдат зачетени - понякога вътрешно само също е достатъчно. Като се ядосам да мога да си кажа „Е, много се ядосах!”, да зачета правото на емоцията да бъде такава каквато е, без да си мисля дали е редно да се ядосвам, дали е проява на слабост или кой какъв извод си е направил за мен. Самото зачитане ще намали интензитета на емоцията и постепенно ще мога да видя какво е онова значимото за мен, моята потребност, която бидейки неудовлетворена провокира толкова силна емоционална реакция.
Емоцията + потребността ще ни даде посоката какво бих искала/а. Веднъж „укротена” бурната емоционална реакция може и да решим да споделим с човека, който е бил въвлечен в ситуацията. Но реално много често може да се окаже, че нямаме такава потребност. Истинското послание на емоцията най-често е за нас, а не за другите. Откривайки какво е важно за нас имаме посоката на развитие и цялата ни креативност на разположение, за да решим как бихме искали да удовлетворим потребностите си и съответно да преживяваме желаните емоционални състояния.
В друг период от живота си съм считала, че е много важно ситуациите на бурни емоции да бъдат разнищвани, да се обсъждат и изговарят с всички въвлечени, за да не остават затлачени емоционални рани в отношенията между хората. Сега вече считам, че това не е задължително стига и двете страни да имат ресурса сами да намерят какво е било значимото за тях и да са отворени да търсят и намират начини това да се случва.
Впрочем това е екология на отношенията с другия. Няма да те заливам с всичките си осъзнавания или с всичките си разочарования/ недоволства и т.н., а само с тези, които са наистина значими и които биха ни позволили да имаме повече разбиране един за друг. Тогава споделянето е пространство за свързване. Думите идват от сърцето и стигат до сърцето на отсрещната страна. И дори и да говорим за бурни емоции, когато сме ги зачели за себе си и сме намерили истинските им корени отсрещната страна ще ги чуе с готовност, на каквато едва ли бихме се радвали, ако крещим или хленчим. Тогава говорим за емоциите с достойнство и уязвимост едновременно. Крехки сме в осъзнаването си за ролята на другите в живота ни и заедно с това сме силни в убеждението си, че емоциите са наша лична отговорност и избор.
Защото в крайна сметка как се чувствам винаги е нещо много лично. И затова да знам как да се справям с емоциите си независимо от отсрещната страна е ключово умение по пътя на щастието във всяка връзка.
Следва продължение…
За ненасилствената комуникация: https://www.cnvc.org/
„Светът през очите на Жирафа”: http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
понеделник, 31 януари 2011 г.
петък, 28 януари 2011 г.
Емоции и ненасилствена комуникация
Опитът ми с различни групи досега показва, че по отношение на емоциите хората (най-условно, разбира се) се делят на две основни групи. Едните считат, че емоциите ни помагат в живота, а другите са убедени, че емоциите ни пречат и са очевиден признак на слабост. Съответно има хора, за които това да си емоционален е проблем и търсят начини за повече самоконтрол и неподдаване на емоционалната вълна. А има и такива, които считат, че емоционалността им е дар, истинска възможност да усетят силата на живота през силно емоционално наситени събития.
Това деление просто обръща внимание на разнородното отношение, което всички ние като хора имаме във връзка с емоциите. В контекста на ненасилствената комуникацията емоциите са неизбежни и не веднъж верността ми към метода ме е заставяла да търся корените не емоциите си по невинаги гладките и равни пътища на живота. От друга страна с убеждението ми, че е време да върнем емоциите в комуникацията си често ми се налага да защитавам правото им да са точно такива каквито са и че всъщност това е единственияt начин те да отшумят, а ние да сме спокойни и уравновесени.
Еднo от любимите ми изречения, свързани с емоциите е „Емоциите са вестоносци.” Това ще рече точно каквото се има предвид под вестоносец. Те носят послание, което иска да бъде чуто. Веднъж предадено посланието, вестоносецът е свободен и се оттегля. В идеалния вариант емоцията ни застига, предава посланието си и отшумява. Сигурно лесно може да се сетим за ситуация, в която сме преживели бурна радост. Срещаме случайно наш приятел, който не сме срещали от дълго време. В момента на срещата радостта ни е много силна и съвсем естествено ние я изразяваме: прегръщаме се силно с две ръце, казваме си един на друг „лелеее, колко се радвам да те видя!” и намираме начин да изразим интензивността на радостта си точно по начина, по който напира да бъде изразена. И забележете, след 5 минути още се радваме да, но вече е с много по-ниска интензивност; до края на срещата е едно приятно усещане, а вечерта, когато разказваме на близките си вкъши е само една приятна случка от деня и не изпитваме особена емоционалност във връзка с това.
С други думи, когато емоцията се изразява в момента на своето зараждане, тя си заминава. Представяйки тази тема в подобни моменти често има хора, които казват „Ами да! Някой като се развика и след това му минава, но тежестта остава за другите…” За това как да изразяваме емоциите си ще пиша допълнителна статия, но разбира се казвайки, че е важно да изразяваме емоциите, не съм застъпник на безразборното им изразяване. Има и друга тема във връзка с това - как да слушаме човек, който е гневен или разстроен, така че да не се натоварваме, но и на това ще му дойде реда...
Този пример с позитивните емоции надявам се е показателен за начина, по който емоциите отшумяват. Същото важи и за негативните емоции, но там е малко по-различно. Примерно ядосваме се на работното място (независимо от това каква е случката). Ядът обаче не е обществено прието да се изразява както са радостта, щастието, вдъхновението и т.н. Така естествена наша реакция е да потиснем гнева. Емоцията се е зародила в нас, но ние не и даваме воля навън. Обикновено дори сме заставени да не и обръщаме внимание, а да преглътнем и да продължим със задачите за деня. Така обаче посланието на вестоносеца не е стигнало до нас и той няма да си тръгне. Съответно емоцията остава в нас като тлеещ въглен и в момента,в който се сетим за тази ситуация гневът се събужда като буен огън. Сигурно на всеки от нас ни се е случвало като сме били ядосани за нещо, за което не е било уместно да си признаем или да изразим емоцията си, след няколко дена - примерно разказваме на приятели какво е станало и отново се разгорещяваме, лицето ни пламва и емоцията със същия интензитет ни застига. И тя ще ни застига дотогава докато посланието не бъде предадено. Веднъж предадено, ще отшуми по естествен път. Това е.
ННК предлага зад всяка емоция, която преживяваме да търсим потребността, която се крие зад тях. Преживяването на позитивни емоции означава, че нашите потребности са удовлетворени. И обратно - негативните емоции означават, че значими за нас неща не се случват, потребностите ни като живителна сила за нас не са удовлетворени.
Свързването на емоциите с потребностите ни - както вече писах в предишната статия - е сърцевината на ННК. От гледна точка на емоциите този процес позволява емоциите да бъдат завършени. Емоциите като вестоносци са доставили посланието за потребността, която ги е провокирала. По този начин са събудили в нас някакво ново разбиране за ситуацията или по-дълбоко осъзнаване за личните ни потребности и след това са свободни да си отидат.
В крайна сметка този вид работа с емоциите позволява да сме емоционално здрави. Защото друга моя любима фраза е:” Потиснатите емоции не изчезват”. И както сигурно всички вече знаем за редица болести на тялото корените са в неизразени негативни емоции, които се натрупват в нас като рушителна сила. И това да зачитаме емоциите си и да чуваме или намиране посланията, които носят е проява на отговорност за собственото ни здраве и благосъстояние.
Това деление просто обръща внимание на разнородното отношение, което всички ние като хора имаме във връзка с емоциите. В контекста на ненасилствената комуникацията емоциите са неизбежни и не веднъж верността ми към метода ме е заставяла да търся корените не емоциите си по невинаги гладките и равни пътища на живота. От друга страна с убеждението ми, че е време да върнем емоциите в комуникацията си често ми се налага да защитавам правото им да са точно такива каквито са и че всъщност това е единственияt начин те да отшумят, а ние да сме спокойни и уравновесени.
Еднo от любимите ми изречения, свързани с емоциите е „Емоциите са вестоносци.” Това ще рече точно каквото се има предвид под вестоносец. Те носят послание, което иска да бъде чуто. Веднъж предадено посланието, вестоносецът е свободен и се оттегля. В идеалния вариант емоцията ни застига, предава посланието си и отшумява. Сигурно лесно може да се сетим за ситуация, в която сме преживели бурна радост. Срещаме случайно наш приятел, който не сме срещали от дълго време. В момента на срещата радостта ни е много силна и съвсем естествено ние я изразяваме: прегръщаме се силно с две ръце, казваме си един на друг „лелеее, колко се радвам да те видя!” и намираме начин да изразим интензивността на радостта си точно по начина, по който напира да бъде изразена. И забележете, след 5 минути още се радваме да, но вече е с много по-ниска интензивност; до края на срещата е едно приятно усещане, а вечерта, когато разказваме на близките си вкъши е само една приятна случка от деня и не изпитваме особена емоционалност във връзка с това.
С други думи, когато емоцията се изразява в момента на своето зараждане, тя си заминава. Представяйки тази тема в подобни моменти често има хора, които казват „Ами да! Някой като се развика и след това му минава, но тежестта остава за другите…” За това как да изразяваме емоциите си ще пиша допълнителна статия, но разбира се казвайки, че е важно да изразяваме емоциите, не съм застъпник на безразборното им изразяване. Има и друга тема във връзка с това - как да слушаме човек, който е гневен или разстроен, така че да не се натоварваме, но и на това ще му дойде реда...
Този пример с позитивните емоции надявам се е показателен за начина, по който емоциите отшумяват. Същото важи и за негативните емоции, но там е малко по-различно. Примерно ядосваме се на работното място (независимо от това каква е случката). Ядът обаче не е обществено прието да се изразява както са радостта, щастието, вдъхновението и т.н. Така естествена наша реакция е да потиснем гнева. Емоцията се е зародила в нас, но ние не и даваме воля навън. Обикновено дори сме заставени да не и обръщаме внимание, а да преглътнем и да продължим със задачите за деня. Така обаче посланието на вестоносеца не е стигнало до нас и той няма да си тръгне. Съответно емоцията остава в нас като тлеещ въглен и в момента,в който се сетим за тази ситуация гневът се събужда като буен огън. Сигурно на всеки от нас ни се е случвало като сме били ядосани за нещо, за което не е било уместно да си признаем или да изразим емоцията си, след няколко дена - примерно разказваме на приятели какво е станало и отново се разгорещяваме, лицето ни пламва и емоцията със същия интензитет ни застига. И тя ще ни застига дотогава докато посланието не бъде предадено. Веднъж предадено, ще отшуми по естествен път. Това е.
ННК предлага зад всяка емоция, която преживяваме да търсим потребността, която се крие зад тях. Преживяването на позитивни емоции означава, че нашите потребности са удовлетворени. И обратно - негативните емоции означават, че значими за нас неща не се случват, потребностите ни като живителна сила за нас не са удовлетворени.
Свързването на емоциите с потребностите ни - както вече писах в предишната статия - е сърцевината на ННК. От гледна точка на емоциите този процес позволява емоциите да бъдат завършени. Емоциите като вестоносци са доставили посланието за потребността, която ги е провокирала. По този начин са събудили в нас някакво ново разбиране за ситуацията или по-дълбоко осъзнаване за личните ни потребности и след това са свободни да си отидат.
В крайна сметка този вид работа с емоциите позволява да сме емоционално здрави. Защото друга моя любима фраза е:” Потиснатите емоции не изчезват”. И както сигурно всички вече знаем за редица болести на тялото корените са в неизразени негативни емоции, които се натрупват в нас като рушителна сила. И това да зачитаме емоциите си и да чуваме или намиране посланията, които носят е проява на отговорност за собственото ни здраве и благосъстояние.
понеделник, 17 януари 2011 г.
Ненасилствена комуникация
Винаги съм минавала за комуникативен човек – демек приказлива, лесно заговаря хората, не се притеснява да пита, а ако знае обяснява, разказва и борави смело с думите.
С времето почнах да водя курсове за комуникативни умения с всички възможни подтеми как да презентираме себе си или проектите си, как да отстояваме позиции в преговори, как да решаваме конфликти, как да обслужваме клиенти, а понякога дори и как да продаваме – все пак и продавачите общуват с хората, макар на хората не винаги да ни харесва начина по който го правят.
Интересното обаче е, че нейде в началото на тези мои занимания срещнах и Ненасилствената комуникацията (www.cnvc.org ) и тази „случайна”среща радикално промени начина, по който започнах да възприемам комуникацията изобщо.
Изведнъж комуникацията започна да се измерва не толкова с думите, които се обменят, а с качеството на изграждане на връзката с отсрещната страна. И малко по малко това доведе до осъзнаването, че в комуникацията не е толкова важно какво казваш, а как слушаш. Защото казаните думи имат много по-малко свързващ потенциал, (ако мога така да се изразя) отколкото свързва мълчаливото изслушване на другия. Не казвам Бог знае каква мъдрост. Много хора са го казали преди мен, но има истини, които колкото и да си ги напомняме не е достатъчно. Знам го, предавам го на хората с цялото вдъхновение, на което съм способна по семинари и обучения и все така обаче понякога забравям…
Преди време Хава Ева Йонай – унгарска обучителка по ННК, която най-дълбоко посади в мен семената на ННК – каза, че най-големият глад в нашия свят е гладът за разбиране. Толкова много ни се иска да бъдем разбрани/видени/чути такива каквито сме в момента, с всичките си тревоги, разочарования или възторзи и вдъхновения, а толкова рядко ни се случва! Всеки е толкова зает с живота си, с изпитанията, мечтите си, задачите си за деня, целите си за месеца или за годината, с организиране на поредното пътуване или с писане на поредното писмо,че някак половинчато се срещаме. Често ми се случва да се видя с някой и така докато си говорим и уж някак сме се видели, за да си отделим време, а телефонът звъни през 10-тина минути и накъсва срещата, забравяме за какво сме говорили, умът и вниманието ни летят в различни посоки…
В такива моменти се сещам за един приятел от чужбина, който веднъж като се видяхме и не се бяхме виждали от няколко месеца си изключи телефона и каза „не искам да се разсейвам, все пак съм дошъл теб да видя!”
Тогава се учудих и даже много не разбрах какъв жест е направил, за да насити срещата ни с внимание. Но сега знам, че истинските срещи изискват забавяне на темпото, повече слушане и по-малко говорене, повече присъствие и по-малко разсейващи мисли.
Хората се срещат с ненасилствената комуникация по най-различни начини и поводи и разбира се задават най-разнородни въпроси. От съвсем логичният въпрос „Какво е ННК? (в едно изречение, ако може) до това „къде са границите на метода?” всеки въпрос си има основание и дава някаква посока за отговори, които пасват или не пасват в мисловните рамки на различните хора. Така или иначе, методът си остава и като всяко нещо в живота има своите възможности и своите ограничения.
За последните 5 години вече толкова пъти съм обяснявала какво е ННК, че почти заучено изричам „сърцевината на ННК е в свързването на човешките емоции с човешките потребности”. Напоследък обаче си дадох сметка, че тази сърцевина макар да е истината за метода, не може да се преживее преди да се научим да забавяме общуването си с другите.
Забавянето позволява време, в което и настоящият миг да се включи и осигурява достъп до друго ниво на разбиране/виждане/ чуване на другия. Всъщност само тогава (поне в моя опит) срещата е истинска. Срещат се живота в мен с живота в другия.
След като сме забавили потока на комуникация между нас идва съзнателното усилие да чуваме емоции и потребности. Едва тогава сърцевината на ННК може да се разлисти. С усилието да превеждаме всички думи, които чуваме единствено и само като емоции и потребности започваме да преживяваме комуникацията като изграждане на връзка, виждаме другия като човешко същество точно както нас самите и съзнаваме силата си да се докосваме до невидимите полета на пълноценното свързване.
Разбира се, тази кратка статия е начало на писането за ННК, опит да предам наученото с годините практика и всички грешки и малки и по-големи успехи. И тази статия ще е имала смисъл, ако поне някой реши да дава разбиране преди да търси такова или да приема срещите като наситени с внимание откъслеци време, в които търсим и намираме пространство да бъдем чуди и видени такива каквито сме в момента.
За всички, които искат да се запишат на семинар за ННК следващият е 3-6 февруари 2011 - http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За всички, които не ме познават и искат да разбeрат повече за мен и професионалните ми дейности: http://emiliailieva.com/
Следва продължение...
С времето почнах да водя курсове за комуникативни умения с всички възможни подтеми как да презентираме себе си или проектите си, как да отстояваме позиции в преговори, как да решаваме конфликти, как да обслужваме клиенти, а понякога дори и как да продаваме – все пак и продавачите общуват с хората, макар на хората не винаги да ни харесва начина по който го правят.
Интересното обаче е, че нейде в началото на тези мои занимания срещнах и Ненасилствената комуникацията (www.cnvc.org ) и тази „случайна”среща радикално промени начина, по който започнах да възприемам комуникацията изобщо.
Изведнъж комуникацията започна да се измерва не толкова с думите, които се обменят, а с качеството на изграждане на връзката с отсрещната страна. И малко по малко това доведе до осъзнаването, че в комуникацията не е толкова важно какво казваш, а как слушаш. Защото казаните думи имат много по-малко свързващ потенциал, (ако мога така да се изразя) отколкото свързва мълчаливото изслушване на другия. Не казвам Бог знае каква мъдрост. Много хора са го казали преди мен, но има истини, които колкото и да си ги напомняме не е достатъчно. Знам го, предавам го на хората с цялото вдъхновение, на което съм способна по семинари и обучения и все така обаче понякога забравям…
Преди време Хава Ева Йонай – унгарска обучителка по ННК, която най-дълбоко посади в мен семената на ННК – каза, че най-големият глад в нашия свят е гладът за разбиране. Толкова много ни се иска да бъдем разбрани/видени/чути такива каквито сме в момента, с всичките си тревоги, разочарования или възторзи и вдъхновения, а толкова рядко ни се случва! Всеки е толкова зает с живота си, с изпитанията, мечтите си, задачите си за деня, целите си за месеца или за годината, с организиране на поредното пътуване или с писане на поредното писмо,че някак половинчато се срещаме. Често ми се случва да се видя с някой и така докато си говорим и уж някак сме се видели, за да си отделим време, а телефонът звъни през 10-тина минути и накъсва срещата, забравяме за какво сме говорили, умът и вниманието ни летят в различни посоки…
В такива моменти се сещам за един приятел от чужбина, който веднъж като се видяхме и не се бяхме виждали от няколко месеца си изключи телефона и каза „не искам да се разсейвам, все пак съм дошъл теб да видя!”
Тогава се учудих и даже много не разбрах какъв жест е направил, за да насити срещата ни с внимание. Но сега знам, че истинските срещи изискват забавяне на темпото, повече слушане и по-малко говорене, повече присъствие и по-малко разсейващи мисли.
Хората се срещат с ненасилствената комуникация по най-различни начини и поводи и разбира се задават най-разнородни въпроси. От съвсем логичният въпрос „Какво е ННК? (в едно изречение, ако може) до това „къде са границите на метода?” всеки въпрос си има основание и дава някаква посока за отговори, които пасват или не пасват в мисловните рамки на различните хора. Така или иначе, методът си остава и като всяко нещо в живота има своите възможности и своите ограничения.
За последните 5 години вече толкова пъти съм обяснявала какво е ННК, че почти заучено изричам „сърцевината на ННК е в свързването на човешките емоции с човешките потребности”. Напоследък обаче си дадох сметка, че тази сърцевина макар да е истината за метода, не може да се преживее преди да се научим да забавяме общуването си с другите.
Забавянето позволява време, в което и настоящият миг да се включи и осигурява достъп до друго ниво на разбиране/виждане/ чуване на другия. Всъщност само тогава (поне в моя опит) срещата е истинска. Срещат се живота в мен с живота в другия.
След като сме забавили потока на комуникация между нас идва съзнателното усилие да чуваме емоции и потребности. Едва тогава сърцевината на ННК може да се разлисти. С усилието да превеждаме всички думи, които чуваме единствено и само като емоции и потребности започваме да преживяваме комуникацията като изграждане на връзка, виждаме другия като човешко същество точно както нас самите и съзнаваме силата си да се докосваме до невидимите полета на пълноценното свързване.
Разбира се, тази кратка статия е начало на писането за ННК, опит да предам наученото с годините практика и всички грешки и малки и по-големи успехи. И тази статия ще е имала смисъл, ако поне някой реши да дава разбиране преди да търси такова или да приема срещите като наситени с внимание откъслеци време, в които търсим и намираме пространство да бъдем чуди и видени такива каквито сме в момента.
За всички, които искат да се запишат на семинар за ННК следващият е 3-6 февруари 2011 - http://www.essencebulgaria.org/BG/drugi.asp#jiraf
За всички, които не ме познават и искат да разбeрат повече за мен и професионалните ми дейности: http://emiliailieva.com/
Следва продължение...
Абонамент за:
Публикации (Atom)