вторник, 31 август 2010 г.

Мълчаливи уроци

14 – 30 септември 2009, с. Градище, с. Козарско, гр. София

Тази година навърших 33. Чудо голямо! Слънцето изгрява и залязва; от време на време вали; цветята цъфтят и прецъфтяват; кокошките на село кудкудякат като снесат яйце; миризмата на печени чушки подканя учениците за първия учебен ден. Много ли е или малко?

Спомням си преди години като станах на 20 как зададох въпроса:
- 20 години, много ли са или малко? - питам любимия си учител, разбира се. Първа година студентка вярвах, че човек цял живот се учи и ненаучен умира, както казва народната мъдрост и поглъщах купища книги с настървение и готовност да съм умна и начетена.
Винаги съм обичала кратките и ясни отговори. Искаше ми се и сега да чуя нещо просто и категорично, но вече имайки опит с отговорите му знаех, че отговорът дори и да е прост, може да ми отнеме време да го разбера. И се оказах права.
- Спрямо какво го мериш? - отвърна той.
Ей това пък най го обичах: да ми отговаря на въпроса с въпрос. Преди пет-шест години буквално избеснявах. Врътвах се и си казвах: „Надут дъртак. Пази си отговорите за себе си като много знаеш. И без тоз отговор ще мина.” Горда и избухлива, даже и не подозирах, че да ми задава въпроси е едовременно и отговор и урок. Обикновено, независимо от реакцията ми, той оставаше невъзмутим. Понякога леко поклащаше глава и чувах да промърморва „Когато се научиш да не се гневиш, ще си готова да чуеш и отговора.” От което разбира се още повече се разгневявах.

Е, тогава не се разгневих на въпроса. Бях леко разочарована, свъсих вежди недоволна, че пак се оказва нещо сложно, но поех дълбоко въздух и театрално пуснах едно:
- Амииииииии..... Зависи! – изстрелях след това.
- И от какво зависи? – знаех си, че няма да мина току така и щедро споделих измисленото.
- Много ще да е, ако го мерим с бебетата и малко, ако ще го мерим с бабите.
Той се усмихна, помълча достатъчно, за да се усъмня в отговора си и после благо каза:
- Виждаш ли, има отговори, които вече знаеш сама. Сега вече е време да започнеш да си вярваш повече, да питаш първо себе си и тогава другите. Моята мисия приключва не когато всичко си научила, а когато си научила достатъчно, за да знаеш как да намираш отговорите сама. Тогава ще започнеш да учиш другите и мисията ти ще приключва точно когато научат достатъчно, за да намират отговорите сами. Това ще е мярката ти за достатъчност.

Помня го този разговор. Бях на село при баба и гледах ябълката през прозореца как е наляла плод. Пак септември ще да е било. Помня го така както се помнят последните неща: последната целувка на угасваща любов; последното листо на тополота преди да падне сняг; последната чаша чай преди заминаването на приятел.

След тези думи той не проговори повече. В началото си мислех, че е някаква шега; някакъв необичаен урок по разчитане на мълчанието; част от някакво дзен обучение. Питах, виках, молех се, настоявах, изисквах, поставях ултиматуми и въобще май направих всичко, което можеше да бъде направено, когато един ден разбрах, че знам отговора. Казах си: „Трябва да спреш да правиш и питаш, за да чуеш и видиш отговора!”

Междувременно се изнизваха щастливи и ведри години. И ето ме, сега на 33. Много ли са малко ли са вече отдавна не ме вълнува. Започнах да уча хората точно както той предвиди и често си припомням думите му за най-сигурната мярка за достатъчност. Обикновено ДОСТАТЪЧНОТО идва най-неочаквано – точно както стана с мен и моя учител. Просто един ден намираме отговорите сами.

P.S.
Седнала съм в една друга градина, в едно друго село, в къщата на друга баба. И тук ябълката е наляла плод. Седя, гледам и слушам. И отговорите сами идват. Нали някой беше казал, че имаме по две очи и две уши, за да слушаме и гледаме два пъти повече отколкото говорим.

Каквото посееш това ще пожънеш!
„Таз година Маро, посях тикви от едно ново семе и гледай сега от две огнища само колко тикви ще берем. Хубаво семе излезе това новото!”

Отнема колкото отнеме плода да налее и узрее!
„А бре Насе бре, що си ми го скъсал туй грозде сега. Ми да го беше опитал първо бре. Ми то кисело още. Не му е времето сега – след две седмици се бере асмата.”

Зрелите плодове сами падат или не изискват усилие, за да се берат!
Гледам един орех пред себе си и се сещам като деца как беряхме зелени орехи. Голямо брулене с пръти и камъни беше. А те пустите като паднат и си отмъщават като цапат дрехите и ръцете.
Този орех обаче е в изоставено място - никой не го е брал и брулил на зелено и сега през септември орехите са разкъсали зелените си дрешки и приличат на смокини разпукали се от сладост. А по земята в меките треви падналите орехи се търкалят почти един до друг. Колко му е да се наведеш и да ги събереш.


Има уроци, които идват мълчаливо и учители, които ни дават отговорите си без думи.

понеделник, 30 август 2010 г.

Една жена


Тя стана рано. Отвари широко прозореца точно в 05:00, а сиво-белите и коси вече бяха хванати на кок с кафява шнола високо на главата. Валеше от онези внезапните дъждове на пресекулки – за кратко, но по много се изсипваше наведнъж, после спираше за има- няма 20тина минути и заваляваше отново. Капките падаха косо върху белите решетки на прозореца и мокреха сигурно на 20 сантиметра пода на стаята и. Затова и се налагаше да притичва я с хавлия, я с мека кухненска кърпа и да забърсва сръчно капките.

Независимо от дъжда, тя заставаше на прозореца в бялата си роба със странично закопчаване на врата и отривисто се оглеждаше и в двете посоки по калдъръмената уличка. В движенията и имаше нещо отчетливо и рязко и ми напомни часовой на пост или войник.

Утрото беше хладно и сигурно, за да пази кръста си се беше увила с дебело одеяло. Това топлещо средство затрудняваше ходенето и и за да пази баланс протягаше лявата си ръка назад, когато забързваше от прозореца към кухнята преди да се върне отново да избърше капките и да огледа улицата. Отстрани изглеждаше така сякаш ей сега ще се строполи на пода, но тя умело пазеше равновесие и нито веднъж дори не залитна поне.

Хотелската ми стая беше точно срещу прозореца и. Събудих се свежа и бодра малко преди 05:00 и седнах в удобното кресло да съзерцавам капките. После се появи тя и докато отворят кафетата към 08:00 вече имах няколко версии на живота и в главата си. Тя от своя страна вече беше минала стотици пъти разстоянието от кухнята до прозореца, забърсала капките и огледала улицата… Така и не дочаках да разбера дали и какво чакаше.

Тези жена, живееща до катедралата в Хайделберг ми напомни как никой освен нас не знае какво ни движи да действаме по определен начин. И че и най-безсмисленото за другите може да има смисъл за нас.

И най-важното: всеки има правото да действа точно така както вижда смисъл за себе си.

петък, 20 август 2010 г.

Зеленото, водопадите и тишната на Алпите

Исках да напиша разказ с такова име.

Оказа се, че се състои от заглавие и няколко страници тишина...

вторник, 10 август 2010 г.

С нови очи

Иска ми се от време на време да мога да виждам себе си с нови очи. Да се срещам със себе си като за първи път. Да забравям коя си мисля, че съм. Да откривам първите си бели коси сякаш винаги са били там. Да се събуждам и да започвам първата си мисъл за деня не като продължение на много минали мисли, а като Начало.

Иска ми се да изненадвам себе си. Да преливам отвъд представите си за възможно. Да изследвам потенциала на всеки миг спрямо смелостта на въборажението си. Да се осмелявам да се виждам в светлината на всичко, което може да бъде, а не на фона на всичко, което е било.

Искам да съм вярна на живота, не на представата си за него! И вярна на себе си, а не на очакванията, които сама съм създала.

вторник, 3 август 2010 г.

В тихото на себе си

Винаги съм вярвала, че думите са създадени, за да ме свързват с хората. И всъщност аз така живея: думите ми са посланици на мисълта ми, на чувствата ми, на съществото ми като цяло. В думите търся истината за себе си (и за другите също) и сякаш ако ги няма думите и мен ме няма и другите ги няма.

Майка ми ми е разказвала, че като бебе най-съм обичала да ми пеят или да ми говорят. Когато са ми говорели съм спирала да плача и обратно щом са спирали да ми говорят съм почвала. Може да се каже, че съм отгледана с думите и сигурно и заради това и до днес думите са мое убежище. Уютно ми е в тях като завръщане в комфорта на мамините ръце.

Когато сядам да пиша обикновено изчезвам в тихото на себе си и пишейки изплитам нишките на живота си. Там в тихото се срещам с грижовните думи. Те са жриците от градината на свободата. Без грижовните думи – едва ли бих съумяла да създам и половината от живота си такъв какъвто е сега. Те са кръстниците на мечтите ми.

Пак там са и мълчаливите думи - онези, които никога няма да кажа и никой няма да ми каже. Това са думите, които ме оставят без думи. Чувам ги, но няма как да ги изразя, да ги кажа или напиша.

Там са и простите думи. Дишай. Погали котката. Изрежи си ноктите. Направи си чай...

В тихото на себе си мълча и слушам. Разкошно е!